Да си спомним Пикасо

Синтетичен кубизъм. Късният период на Пикасо. Тук личи едновременно геният на художника и своеобразната “арогантност” на стила му.
Гений защото НИЩО не можеш мръднеш в картините му— нито да прибавиш, нито да отнемеш, без да се налага да промениш всичко останало. Абсолютна композиция— както фигурална, така и цветова. Вижте само как си служи с комплиментарните цветове: червеното и зелено. Но геният не е там ( това и други умеят!), той е в ролята на кривата подчертаваща линия- контур на жената в дясно. Линия, съчетана( цветово),но и едновременно ПРОТИВОСТОЯЩА динамично на обемите във фигурата. Постига графичен ефект( уроците на Тинторето, но в една тотално различна парадигма).
Този контур съответства контрапунктично на самото ДВИЖЕНИЕ на обемите, един в друг, и създава плоскости в плоскостта— дори по- умело от Матис.
Пикасо не харесвал за себе си абстрактното изкуство
(Кандински или Мондриан, да речем) защото постига абстракция чрез и ВЪВ ФОРМИТЕ СИ.
От друга страна:
Арогантност— защото те заставя да го приемеш, независимо дали го харесваш или не.
В този смисъл— пълен антипод на Ван Гог, при когото стремежът е да стигне до всяко сърце. И затова е обичан от толкова много. И го наричат простичко: (“Винсент”).Може би най- обичания художник в света— от всички времена. Което в никакъв случай не може да се каже за Пикасо, при целия му пластичен гений.
( из “Методология на изящните изкуства и музиката”, ©Иван Бързаков)

ЗА СЕРВАНТЕС
… Мигел де Сервантес е роден на вчерашната дата—на 29 септември. Мнозина са чели “Дон Кихот”— едно от семиналните произведения в световната, не само европейската литература( изнасял съм лекции за него в различни страни).
Но не всички знаят, че именно страданието на затворника Сервантес преобразява живота му и става “ родител” на гениалното произведение — великолепна сатирична картина на тогавашна Испания. Никак не е случайно избран и Санчо Панса, слугата на хидалгото, комуто се подиграват знатните и правят на шега “губернатор”. А се оказва, че простичкият, селянинът Санчо превъзхожда благородниците именно с МЪДРОСТТА на решенията си като губернатор! Всички тези неща, слава Богу, са добре известни в световната критика на произведението.
Това, обаче, което малцина разбират, е че Сервантес осмива в
“Дон Кихот” НЕ само запленените,отвеяни любители на рицарски романи и романтика. Той осмива и себе си, горчиво, поради вярата в идеалите на хидалгото,вяра в куража, доблестта и в благородството!
Затова именно дон Кихот е луд —замисълът е ясен, ето го сарказъма на Сервантес към самия себе си и към СЕБЕПОДОБНИТЕ!
И затова, вярвам, преди всичко— повече от разкошната панорама от образи на тогавашна( а и по- късна, както се оказва) Испания, повече от драматичния сюжет и развитие, повече от всичко това СВЕТИ в световната литература образът на хидалгото, бедния хидалго — символ на истинското рицарство, на благородството на духа.
И ще свети, вярвам, докато свят светува!
( © проф.Иван Бързаков)

ЗА ТИЦИАН
27 август 2020г- 444години от смъртта на Тициан –
“ Ето ви рядка картина на един от гениите в живописта Тициан (Tiziano Vecelli, Tiziano Vecellio на италиански). В музея Прадо, Мадрид, където съм изследвал картините често, но не я бях виждал( една част от тях са постоянно в складовете им).
Създадена в относително ранния период на живота на художника, 28 годишна възраст( Тициан живее по някои изчисления до 88-89 години, за онова време равносилно на днешните 100-105), тази картина показва близостта на художника в този период с Джорджоне. Обърнете внимание на небето, с онази необикновена, почти пастелна нежност в долната част — като Джорджоне( изследвал съм ги в различни музеи по света, за съжаление от Джорджоне има много малко, главно в музея“Академия”, Венеция).
Горната част на небето е, обаче плътна—отчасти под влияние на Ботичели(неговата “Primavera”— Пролет).
Тициан е част от “зрелия”( или късен) Ренесанс и се счита за върха на Венецианската школа. Но докато другите два Венециански колоса Веронезе и Тинторето са по- скоро “ графични” цветово в изображенията си,
( а Тинторето дори “разказен” , това е търсел), то Тициан е огромния майстор на комплексната КОМПОЗИЦИЯ , отбелязано на времето още от Васари.
В тази картина “Адорацията
(обожествяване, преклонение, поклонение) на Венера”
момченцата с крилца долу образуват особена сгъстеност, на която се възхищават мнозина още тогава. Мотива е взет от древно елинския философ- софист Филострат(Образи I, VI), но претворяването е чисто Венецианско и показва гения на Тициан не само в балансиране на цветовете( без видими акценти), но и най- вече във фигуралната композиция.
Насладете се на привидно неуравновесеното движение на момченцата с крилца( putti), което внася в картината необичаен динамизъм.
( “ Методология на изящните изкуства”, ©Иван Бързаков)
August 27, 2020 – 444 years since the death of Titian –
Here is a rare painting by one of the geniuses in painting of all times— Titian (Tiziano Vecelli or Tiziano Vecellio in Italian). Located in Prado Museum, Madrid, (where I often had researched masters ), I had never had the privilege of seeing it (some of the pieces are constantly in the museum’s warehouses).
This particular painting had been created in the
earlier
period of the artist’s life, he had been then 28 years old (Titian lived to 88-89 years, which at that time was equivalent of 100-105 today).
The painting shows the closeness in style between Titian and Giorgione at that particular time.
( Please, notice the sky, with that unusual, almost “pastel” tenderness at the bottom – so much like Giorgione (I’ve studied him in various museums around the world, unfortunately there are very few samples by this wonderful painter —mainly in the museum Academia in Venice, Italy.
The upper part of the sky , however, is dense — to some extent being influenced by Botticelli’
“Primavera”.
Titian is part of the “mature” (or late) Renaissance and is considered the pinnacle of the Venetian school. But while the other two Venetian giants, Veronese and Tintoretto, are more “graphic” in color in their images,
(Tintoretto was even considered “ a kind of narrator”) Titian is the great master of the complex COMPOSITION, noted at the time by Vasari himself.
In this picture “Adoration
of Venus ”
the boys with wings below form a special density, which had been admired by many even then. The motif is taken from the ancient Greek philosopher-sophist Philostratus (Images 1 and 6)—but the rendering is purely Venetian and shows the genius of Titian not only in balancing colors (without visible accents), but also mostly in figural composition.
Enjoy the seemingly unbalanced movement of the boys with wings (putti), which brings unusual dynamism to the picture.
(“Methodology of the Fine Arts”, © Ivan Barzakov)

Вагнер – за прозрението и оркестрацията
Всяко истинско прозрение, вярвам, е празник не само за ума, но и за душата!
В литературата това е очебийно. Но вижте и в музиката. Не случайно оперите на Рихард Вагнер са ненадминати. Защото Вагнер постига абсолютен синхрон на ДВИЖЕНИЕТО на музикалната фраза и “ musical texture” със сюжета( “Тристан и Изолде” или “ Летящият холандец”, или “Танхойзер”,или която и да е друга)— ала също така и с движението на самия стих(Вагнер е великолепен поет,оригинален), и с декора— със всичко!
Бих могъл с часове да ви разказвам за Вагнерианските постановки по света.
И защо композиторът е ИЗИСКВАЛ “Парсифал” непременно да се представя единствено в Байройт, където е конструирал самата сцена— и като форма, и като цвят. Но още по- важно: сцената е с особена дълбочина. Всичко е изчислено “ до косъм” от композиторът — за да “падат” и се сливат по специален начин звуците от 6-те хора. Изследвал съм го нарочно в различни постановки на световните оперни зали( с най- добра акустика, само в Сидней не съм бил). Никъде не може да се постигне ефекта на Байройт, където местният маркграф е построил цялата опера по спецификациите на самия композитор- режисьор- поет— уникално явление в света!
Вагнер ме научи да “оркестрирам” абсолютно всички компоненти в поетическата си трилогия( вж. статията на В. Костадинова “ Книгите — защо”в сайта: ivanbarzakov.com)
—не само текст, философски замисъл, както и конвергентност и универсалност на темите, не само илюстрация и визуален и смислов контрапункт, но даже и “ пространство към пространството”, което в една лирическо- поетическа ТРИЛОГИЯ, не ЕПОС, е изключително трудно и не се среща по света.
За всичко това и за още много съм благодарен не само на великите живописци, но и на Рихард Вагнер!
( “ Методология на изящните изкуства”, © Иван Бързаков)

https://www.youtube.com/watch?v=8k41D9por6c

Моля, отворете клипа- Увертюра към операта Парсифал

Wagner and orchestration
Every true insight, I believe, is a celebration not only of the mind, but also of the soul!
This is obvious in literature. But look in music as well. It is no coincidence that Richard Wagner’s operas are unsurpassed. Because Wagner achieves absolute synchronization—not only of MOVEMENT: musical phrase and musical texture with the plot (“Tristan and Isolde” or “The Flying Dutchman”, or “Tannhauser”, or any other)— but also with the movement of the actual verse (Wagner is a great poet, original), and with the decor — with everything!
(I could talk to you for hours about Wagnerian productions around the world)
And why the composer REQUESTED that “Parsifal” was to be presented only in Bayreuth, where he constructed the scene itself — both in form and color. But more importantly: the scene has a special depth. Everything was calculated perfectly by the composer – so that the sounds of the 6 choirs “fall” and merge in a special way. I have studied it on purpose in various productions at the world’s most prominent opera houses (with the best acoustics, with the exception of Sidney) Nowhere can the Bayreuth effect be achieved, where the local margrave( type of baron) has built the entire opera house to the specifications of the composer-director-poet himself — a unique phenomenon in the whole world!
Wagner taught me how to “orchestrate” absolutely all the components in my poetic trilogy (see V. Kostadinova’s article “The books— why) on the website: ivanbarzakov.com)
—Not only text, philosophical idea, as well as convergence and universality of themes, not only illustrations and visual and semantic counterpoint, but even “space to space”, which in a lyrical-poetic TRILOGY, not EPOS, is extremely difficult and does not, to my knowledge, occur worldwide.
For all this and much more I am grateful not only to the great painters, but also to Richard Wagner!
(from “Methodology of Fine Arts”, © Ivan Barzakov)

360 ГОДИНИ от смъртта на Диего Веласкес- 06 юни 1599- 06 август 1660
Diego Rodríguez de Silva y Velázquez
Няколко думи за върха в испанската живопис и един от най- големите майстори на всички времена:
Веласкес е свръх изтънчен , абсолютно всички компоненти в творбите му са така балансирани, че не можеш да изтъкнеш който и да било от тях над другите. Другият гений в това отношение е Рембранд— но в коренно различен стил, макар и да живеят в една и съща епоха. Докато холандецът разчита на драматичната светлина да моделира обекта, Диего идва да ни каже: нищо в една картина не трябва да е уловимо като доминиращо— “магията” е някакси отвътре. Забележете властността в движенията на конете му. Веласкес “заковава” динамиката в композициите си, като спящата царкиня, която е готова да се пробуди след 100 години. (В романа това ще постигне след 300 години Уилиям Фокнър, върха на американската и световна литература в 20 век)
Супер балансираната композиция в ДВИЖЕНИЕ във картините му надминава всички очаквания— не съм виждал по света нещо подобно като динамика на ПОКОЯ.
Няма по- значим гений в живописта от Веласкес по отношение на “картина в картината” и движение в движенията— разгледайте ги внимателно, моля!
Другата най- забележителна творба на майстора е “Las Meninas”( “Придворните дами”), заемаща централна позиция в колекцията от картини на художника в музея Прадо в Мадрид.
( “ Методология на изящните изкуства”, © Иван Бързаков)

За Рембранд
На 15 юли 1606г е роден най-значителния за своето време холандски художник-Rembrandt van Rijn
Измеренията на величието на Рембранд са главно три:
1. Изключителният ПСИХОЛОГИЗЪМ в картините му, пластично изразен чрез светлината и сянката, както и чрез моделирането на израженията. Съвсем РАЗЛИЧЕН от другите Барокови майстори(главно италианци). На огромно разстояние и от мистичния Рибера( вижте сянката в обектите на Рибера!)
И коренно различен от прочутото chiaroscuro на Караваджо,( когото никога не е виждал, вероятно само последователи). Гениалния Караваджо, при когото парадигмата е друга
и при когото се усеща едва ли не “жива”смърт в творбите ( спомнете си картината с момчето, ухапано от гущер във Вила Боргезе,Рим, както и образа на Медуза( пак там).
Ала Рембранд е велик и в ПЕЙЗАЖИТЕ си, където намираме също своеобразен психологизъм.
Те въздействат почти МЕТАФИЗИЧНО на зрителя и едва ли не “оборват” художествено концепцията на Имануел Кант за непознаваемостта на нещата “сами по себе си”.
2. Рембрандт е един от най- големите майстори на фигуралната КОМПОЗИЦИЯ от всички времена. Нищо не можеш да прибавиш или да отнемеш от картините му, което е по дефиниция една от главните характеристики на гения.
3. Светлината при него има решаваща, МОДЕЛИРАЩА роля в обрисуването на обектитите— а така също и в отблясъците върху орнаменти, шлемове, саби, старинни костюми, скъпоценности.
Сега разбирам защо едва ли не се е разорил в края на живота си, купувайки полу- скъпоценни камъни, редки украшения, антични костюми и т.н. Рембранд е абсолютният художник, тези неща му трябват за картините, не за да трупа богатство или за да създава светско впечатление.
Поклон пред величието на твореца, който продължава да ни изненадва с дълбочината в познанието на човешката природа, със силата на цветове и контрасти, с умението да гради светлина и сянка —винаги загадъчен —и в този смисъл винаги неизчерпаем!
( из “Методология на изящните изкуства”, ©Иван Бързаков)

ЗА КЛИМТ
Ето го майсторът на Сецесиона. Къде е загадката на Густав Климт? Ще се опитам да ви разкрия алгоритъма му.
За да се УСЕТИ силата на художника е необходимо прозрението за уникалното ЕДИНСТВО на ПЛОСКОСТИТЕ в картините му.
Защото живописта е тихото тържество на плоскостта.
Във всеки един пейзаж на художника можете да си зададете въпроса: “ Това дърво вдлъбнато ли е или напротив—изпъкнало?”
Този семинален въпрос можете да го зададете и тук, в картините, които не са пейзажи. Принципът е същият: нов тип експониране на реалността в контекста на плоскостите — навътре ли влизат или навън, като релеф? Това са и уроците на Матис, един от основоположниците на Модернизма в 20 век. Матис, при когото нямаме никакъв орнамент— не се лъжете! Всичко при него е едно своеобразно ДВИЖЕНИЕ на плоскости( на места даже РИСУНЪК в плоскоста)—заедно с ИДЕИ за образи, никога образи, в това е неговия гений.
При Климт— тъкмо обратното, всичко е орнамент, блестящ орнамент—той е първият в света в тази концепция — играта илюзия на плоскостите в пространството като ОРНАМЕНТ. В този смисъл Климт се явява противовес на скулптурата— но само в пространствено отношение, всичко в картините му е съвсем ПЛЪТНО, няма разстояния.
Той е абсолютен художник, ала в съвсем различен пластичен контекст от гения на Ван Гог или този на Сезан и Гоген, които са предтечите на модерното изкуство в началото и средата на 20 век. (Ван Гог някакси отвъд всички времена)
По-късно сюрреалистите
( Дали,Ернст, Миро, Де Кирико, Клее… и толкова други) ще вървят по други пътища и вършат други революции —но вече няма да го има онова деликатно, нежно, тайнствено присъствие, което цари в Сецесиона на Климт.
Що се касае до неговите пейзажи —те се отличават с необичайна СТРОГОСТ (стигаща до пуританизъм ) за този сенсуалист, който вижда изкуството само като еротика. Докато Реноар( който твърди ,че познавал много художници, които биха станали големи, ако не спяха с моделите си), същият този Огюст Реноар е изключително СЕНСУАЛЕН в пейзажите ( навсякъде, дори и във фона на картините си).
Разгледайте обаче внимателно “Целувката” на Густав Климт —ще откриете токова много ИЗЯЩНОСТ в нея.
Как тогава да говорим за “изобразителност” в живописта— може ли да ни помогне този термин да усетим Климт? Или Матис, или който и да е в модерното изкуство , да не говорим за съвременното на 21 век.
Ще можем ли въобще да се насладим и оценим абстракционистите като Джексън Полок, Вилем де Кунинг или особено Марк Ротко?
Едва ли.
( из “Методология на изящните изкуства”, © Иван Бързаков)

За Ван Гог и кипарисите му
Ето го отново този художник , който си остава недостижим в три века: 19, 20 и 21.
Запитали веднъж Писаро за Винсент, а той отговорил: “Ван Гог или ще полудее, или ще ни надмине всичките”. Без да подозира, че Винсент ще успее да постигне и двете. В една специална изложба (преди около 7-8 години в Париж), посветена на влиянието на японската живопис в картините на Ван Гог, имах щастието да наблюдавам съвместното съществуване на двете сътворени, “измислени”
РЕАЛНОСТИ.
От една страна пейзажите притежаваха подчертана, неповторима ЯРКОСТ, а от друга—осезателното присъствие на “ненормален”, врязващ се в съзнанието ти мозък. Без да си пречат едно на друго, обратното: в някакво уникално ДОПЪЛНЕНИЕ, “комплиментация”, ( не комплиментарност, това е друго).
Дори тук: в Кипарисите с пътя с двете фигурки, си личи “ безумната” съвместимост на елементите. Всичко гори, всичко ПЛАМТИ в непрекъснато,
РАЗНОПОСОЧНО,
обединено по гениален начин ДВИЖЕНИЕ на цвят и форма. При това не можеш да отделиш в новата парадигма едното от другото, а същевременно — за разлика от импресионизма на Моне—двете запазват феноменологично
РАЗГРАНИЧЕНИЕ, като възприятие…
Или онези приказни, невъзможни, кълбовидни, но и едновременно НЕКЪЛБОВИДНИ облаци в небето ( както би се изразил, вероятно, Уилиям Фокнър)
Уникални във вселената на живописта и отвъд: сами по себе си, заедно с хребетите и всичко останало—една цяла ВСЕЛЕНА!
(“ Методология на изящните изкуства”, И. Б.)

510 години от смъртта на Ботичели.
Има ли всъщност смърт за онзи, който се е слял с творбите си?
Сандро Ботичели е геният на ранния Ренесанс. “ Раждането на Венера” е в галерия Уфици и е една от двете му най прочути картини , заедно с Primavera. И двете не пътуват никога вън от галерията, която е във Флоренция.
Обърнете, моля, внимание не само на разкошната композиция — и фигурална, и цветова— в абсолютен ДИНАМИЧЕН баланс. Разгледайте внимателно фигурата на Венера и по- специално пропорции и съотношения. Дясната ръка( от гледна точка на зрителя ) започва от рамото някак си малко неестествено надолу и е сякаш удължена. Също така е малко удължена шията. Всичко това постига ефекта на динамична експресивност и подчертана ГРАЦИЯ. Знаменателен е фактът, че този ефект е постигнат далеч преди “зрелия” Ренесанс(на Микеланджело, Рафаело Санцио и Леонардо)— а именно това, забелязах, е което инспирира експресивните, “неестествени” пропорции на Пармиджианино, геният на Маниеризма, който идва СЛЕД късния Ренесанс. Това ще наблюдавате още в самата галерия Уфици— в дъното на коридора е “Мадоната с дългата шия” на Пармиджианино . Там ще отбележите и други неестествени пропорции. Всичко това се прави, според моите изследвания в многобройните музеи, където е изложен Пармиджианино
( включително големия музей Kunsthistorische Museum във Виена)— за да се постигне специален ефект:”Реално в една картина е САМО онова, което е реално за окото ТАМ”( без да се сравнява с реалността ОТВЪН) Това Пармиджианино и последователи постигат със специално уравновесените ФИГУРАЛНИ композиции в картините си. Знаменателен е фактът, че всичко това се постига близо 400 години преди Матис и Пикасо. По този начин Пармиджианино се явява същинският ПРЕДТЕЧА на модернизма на 20 век.
А ако останете достатъчно дълго( 5-10 минути) да СЪЗЕРЦАВАТЕ долния ляв ъгъл на
“ Дамата с дългата шия”, заедно с отблясъка в щита, може и да забележите особения, почти МИСТИЧЕН ефект, който Пармиджианино постига в картината си.
( “ Методология на изящните изкуства”, copyright Иван Бързаков)

За Дьолакроа
На 26 април 1798г във Франция е роден Йожен Дьолакроа.
През 1830 г. под влияние на Юлската революция във Франция, Дьолакроа рисува прочутата картина „Свободата води народа“ („Свобода на барикадите“). Тя изобразява алегоричната фигура на свободата сред реалните участници във въстанието. Не участва във войната, но казва: ” Ако не мога да се бия за страната си, аз рисувам за нея”
А тя,Свободата, както виждате е жената в центъра на картината.
През 1874 г. картината е прибрана в Лувъра.
***
Моля, обърнете внимание на драматизма,
МНОГОАСПЕКТЕН,
в тази картина, която съм изследвал многократно в Лувъра.
Контрастът в цветовете обуславя едва ли не драматизма в движенията— тяхната необичайна за времето си ЕКСПРЕСИВНОСТ.
( Дьолакроа почти никога не си служи с комплиментарни цветове, като червено до зеленото, например).
Ето голямото влияние на Дьолакроа върху Ван Гог по един дълбоко “вътрешен”, онтологичен начин.
Защото стила на двамата титани на 19 век е коренно различен— и все пак сроден в експресията.
С тази разлика, разбира се, че Ван Гог надскача рамките на 19 и 20 век и отива в БЕЗВРЕМИЕТО.
(“ Методология на изящните изкуства”, Иван Бързаков)
***
Живописната система на Дьолакроа представлява нова стъпка в развитието на френската живопис. Художникът използва цветът като емоционален израз. Той е един от първите, които използват принцип за разлагане на цветовете, система от допълнителни тонове, цветни сенки и отражения. Той оказва силно влияние върху художниците импресионисти и постимпресионисти.

Тайната вечеря в църквата Сан Маркуола , Венеция(1547)
ИЗКЛЮЧИТЕЛНА картина!
Не си спомням да съм я виждал във Венеция( църквите там са пълни с картини), човек не може да види всичко— въпреки, че повече от 40 години живях с картините в музеи, изложби, галерии и църкви, за да разработя AOLIA – метода за интерпретация-проникване в живописта и скулптурата.
Моля, да се обърне внимание тук на необичайното, “високо” разположение на фигурата и всичко в Христа—едва ли не “подскочила” на масата. Единствен в света от майсторите на “Последната вечеря”, без да подценяваме нито за миг върха в творчеството на Леонардо Да Винчи.
Въпреки динамиката и сложността, композицията на Тинторето е повече от балансирана— вижте как са “повдигнати” и други фигури, защото от пластична гледна точка те са именно това и само това: фигури.
Благодарение на специалните, почти театрални ракурси на художника, както и на играта на светлина СЪС сянка, предхождаща парадигма на Бароковото ciarroscuro се постига уникален драматизъм. А пък изрязаните контурно образи—
изключително само чрез цветове и светлина, придават на присъстващите почти графичен ефект. Ето го Венецианският магьосник, толкова различен от Маниеризма на Пармиджианино, но не по- малко странен и различен от другите гении на късния Ренесанс.
Не случайно влияе определено на Ел Греко— без Тинторето гръцкия великан едва ли би намерил удължението- деформация във фигурите си— въпреки че стилът му се различава коренно от този на венецианеца. В един необичаен смисъл те се допълват взаимно, но Ел Греко трябваше да намери най- сетне Испания— за да намери и себе си.
(“ Методология на изящните изкуства”, И. Б.)
Я̀копо Тинторѐто (на италиански: Jacopo Tintoretto) с истинско име Якопо Комѝн (Jacopo Comin), наричан още Якопо Робу̀сти (Jacopo Robusti) е италиански живописец, един от най-талантливите представители на
венецианската школа и последният голям художник на италианския Ренесанс. Истинската му фамилия Комин е открита съвсем наскоро, през 2007 година, от уредника на музея „Прадо“ в Мадрид. Заради феноменалната си енергия в живописта е наричан още Яростният (Il Furioso).
Повечето от картините му представляват огромни повествования върху платно, съдържащи множество фигури, погълнати от драматични жестове. Една от най-характерните черти за неговото творчество е играта със светлината. Обикновено е описван като маниерист, въпреки че стремежът му към ефектност е по-малък от стремежа му към елегантност и най-вече към драматизъм.Маниерът му за използване на перспективата и специалното му отношение към ефектите на светлината го правят един от предшествениците на бароковото изкуство.

(“ Методология на изящните изкуства”, Иван Бързаков)