За безсмъртието

Безсмъртието никога не е в славата или аплодисментите – те са като
разлятата пяна на шампанското, дори и най-доброто.
Нито в това, което може би ще оставиш след себе си – колкото и да те
уверяват почитателите ти.
Безсмъртието, всъщност, е в преодоляване на страха от смъртта.
То е в това, което градиш в живота си, който сега живееш. Стига да си се
отдал беззаветно на свещената Кауза – каузата на родината или
човечеството, беззаветно и до край! Наградата ти е усещането за една
висша реалност, за един висш живот, в който няма смърт.
Левски.
“Ако спечеля, печеля за цял народ – ако загубя, губя само себе си.”
Най- великият българин. Нашата гордост, нашата святост.
Ето как, вярвам, се преодолява страха от смъртта!
Всичко друго е измамно,
Затова безсмъртието е дадено само на малцина.
Да не забравяме това и да не се самозалъгваме…
“Останалото е мълчание” (“Хамлет”, Шекспир)
(Из “Яростно в скръбта”, 2014)

КОНКУРС 2020 ОБЯВЛЕНИЕ

Сдружение „Професор Бързаков“
обявява за втора поредна година ежегодния международен конкурс “ Иван Бързаков“ за разказ, стихотворение, есе или книга
на тема “ Страданието и изгнанието – както в чужбина, така и в собствената родина“.
Дават се две парични награди от: 700лв и 300лв; няколко отличия или грамоти за участие.
Всеки автор може да участва само с един материал в жанр по избор.
Наградата се печели еднократно, от живи автори.
Наградите се определят единствено на базата на високо художествено майсторство и експресивност по темата.
Материалите се приемат най- късно до 15 ноември на електронен адрес : professorbarzakov.konkurs@abv.bg
Наградите и отличията се връчват в началото на месец декември всяка година.
Точната дата ще бъде съобщена на фейсбук страницата на Сдружението до 20 ноември.

Бъдете смели!
Желаем ви успех!

КОНКУРС 2019 – ФИНАЛ

Резултатите от конкурс 2019 на тема “ Страданието и изгнанието— както в чужбина, така и в собствената родина” са следните:

Първа награда:
Димитър Бочев
—за пространното есе:
“Родина в изгнание”

Втора награда:
Христо Лалев
—за стихотворението
“Писмо от мама”

Грамоти отличия получават:
1. Снежана Иванова
( Сали Ибрахим)
за стихотворението
“Круша от Израел”
2. Любомир Качков
за стихотворението
“ Някъде на северозапад”

Тържеството беше проведено в Националната библиотека ” Св. св. Кирил и Методий”- гр. София

КОНКУРС 2019 – ОБЯВЛЕНИЕ

Сдружение” Професор Бързаков” обявява ежегоден международен конкурс ” Иван Бързаков” за разказ, стихотворение или есе на тема ” Страданието и изгнанието – както в чужбина, така и в собствената родина”.
Първа награда – 700лв.
Втора награда – 300лв.
Всеки автор може да участва само с един материал – в жанр по избор. Наградата се печели еднократно, от живи автори. Наградите се определят единствено на базата на високо художествено майсторство и експресивност по темата.
Материалите се изпращат до ПЪРВИ ноември на електронен адрес-
professorbarzakov.konkurs@abv.bg
или до
Централна поща
пощ.код 1000
гр. София
п.к.465
Вера Кирилова Костадинова
Пишете си непременно името като автор, има участници от много страни.
Наградите се връчват в началото на месец декември всяка година за тези, които са в София и съобщават тук, на страницата на Сдружението за всички!
Точната дата ще бъде съобщена на страницата на Сдружение ” Професор Бързаков” до 25 Ноември.
Бъдете смели!
Желаем ви успех!

КОНКУРС 2019 ОБЯВЛЕНИЕ

Сдружение” Професор Бързаков” обявява ежегоден международен конкурс ” Иван Бързаков” за разказ, стихотворение или есе на тема ” Страданието и изгнанието – както в чужбина, така и в собствената родина”. Първа награда – 700лв. Втора награда – 300лв. Всеки автор може да участва само с един материал – в жанр по избор. Наградата се печели еднократно, от живи автори.

Наградите се определят единствено на базата на високо художествено майсторство и експресивност по темата. Материалите се изпращат до ПЪРВИ ноември на електронен адрес- professorbarzakov.konkurs@abv.bg или до Централна поща пощ.код 1000 гр. София п.к.465 Вера Кирилова Костадинова Пишете си непременно името като автор, има участници от много страни. Наградите се връчват в началото на месец декември всяка година за тези, които са в София и съобщават тук, на страницата на Сдружението за всички!
Точната дата ще бъде съобщена на страницата на Сдружение ” Професор Бързаков” до 25 Ноември.

Бъдете смели!
Желаем ви успех!

ПОСЛЕСЛОВ към „Лумнали огньове“

През последните пет години следя отблизо поезията на Иван Бързаков. Интересът ми към нея бе предизвикан от първата му стихосбирка „Яростно в скръбта“, излязла през 2009 г. Определям я без всякакво колебание като литературен феномен, защото до нея, а и след това, никой с такава обобщеност и с такава разтърсваща поетична сила не изобличи комунистическия терор, тегнещ почти половин столетие над родината ни. Никой друг като него не посвети с такова всеотдайно съпричастие и страст реквием на жертвите, на угнетените, забравените, отчаяните, не превърна като него всичко това в лично страдание, избиващо в яростен гняв.
За него това бе граждански и човешки дълг, който не можеше да не изпълни. А имаше и моралното право, защото рано бе взел трудното решение вместо да се огъва пред натиска на диктатурата да предпочете изгнаничеството и вътрешната си свобода. Десетилетия живял зад граница, той носеше болката в душата си. Успял там в професионалната си кариера на психолог и педагог, материално обезпечен, поетът не преставаше да се тревожи за прокълнатата родна страна. И изповядва:

Срамувам се,
че толкоз много ми е дадено,
а нищо не направих досега!

Не, Иван Бързаков направи много, с готовност за самоотрицание от всичко друго той превърна в мисия на живота си служенето на каузата да се знае истината за жестоките и трагични времена. Потвърждение е втората му, излязла през 2011 г. стихосбирка „В съня над пропастта“, на която аз имах честта да бъда редактор и от сътрудничеството ни да се убедя как не привичната за толкова много автори суетност е важна за него, а стремежът посланията му да са наситени с дълбочина на мисълта и чувството и същевременно да са ясни за възприемане.
Видимо бе израстването му, по-голямата му сигурност и вещина във владеенето на словото, за което несъмнено бе повлиял и отзвукът сред читателите. Той търсеше срещите с тях и откровенията им, сред които и на литератори с доказан вкус, повдигнаха самочувствието му, но и стремежът му да вдигне още по-високо летвата на творческото осъществяване. Държеше да се вижда приемствеността между първата и втората му книга, затова като мост между тях идваха стихотворенията от „Яростно в скръбта“, някои от основните му теми така пак зазвучаваха, но в новата книга получаваха по-нататъшно развитие, по-различно емоционално нюансиране, актуален акцент.
По сходен начин протече работата ни и над третата му книга „Лумнали огньове“, в която пак се подчертава наличието на приемственост в търсенията, откроява се верността към основополагащи теми, но не може да не направи радостно впечатление тяхното обогатяване, умението на автора да ги разгърне от друг ъгъл, да вложи по-различно емоционално и мисловно съдържание.
Да дам за пример доминиращата още от първата му стихосбирка тема за изгнаничеството, която е разбираемо много лична, много съкровена за автора с оглед на житейската му одисея, но тази тема през изминалите години все повече надраства автобиографичната предопределеност. Макар и прекарал дълги години прокуден от родината, Иван Бързаков по един особен начин поддържа връзка с нея чрез общуването си с еманацията на българската духовност, на най-върховното в тази еманация, каквато представляват великите ни поети. И в трите си книги той отдава почит към техните популярни или за жалост позабравени имена, цитира техни редове, но има и още нещо – уповавайки се на тях, той съхранява родовата си същност, българската си принадлежност. В най-тежки мигове те са му опора, те са учителите, благодарение на чиито уроци никога родното няма да бъде забравено. Над огорченията, над скептицизма са те – надеждата, че българското все пак няма да загине.
И друго има, което Бързаков е прозрял в проникновеното си общуване. То е, че освен споделянето на личната орис, при Пенчо Славейков, Яворов, Дебелянов и другите ни големи поети темата отеква и с глобална мащабност, в нея се оглежда участта на много изтерзани човешки същества. В своя предговор към „В съня над пропастта“, като акцентирах на темата за изгнаничеството при Бързаков, наблегнах как успешно при него тя надраства личната му и сходната на неговата емигрантски съдби и как получава екзистенциална мащабност. Изгнаник може да бъдеш и в собствената си родина, отритнат, неразбран, прокълнат.
Темата и в световната поезия става все по-малко национално стеснена, а един гражданин на света, какъвто по същество е Бързаков, не може да не усети нейната глобалност. И това с особена сила се усеща в стихотворенията му, като именно планетарното му жителство придава и на много други негови творби космическа извисеност. Тя е органична, тя е от дългите натрупвания на живеене сред далечни паралели и меридиани, сред различни общества и така се е формирал гражданинът на света, както си позволих да нарека Бързаков.
По ред причини нашите най-добри поети, стремящи се инак да не са чужди на космополитната задружност, са пребивавали малко време в чужбина. Единствено изключение май е Теодор Траянов, но у него е по-силно желанието да адаптира модерни глобални теми, да наподобява с тях световните автори, предимно немскоезични, но я няма онази спойка между национално и космополитно, което да му даде самочувствието на гражданин на света. А при Бързаков това се получава естествено, непринудено, то е плод на дълго изграждана душевност.
Това е своеобразно законно самочувствие, манталитет, но и ранимост. Защото тревогата, болката на гражданина на света е вече с други мащаби. Дори когато поводът е от българската действителност, той не остава затворен само в нея. Съпоставя се в едни глобални мащаби. Страданието за нашата родна съдба и гневът, породен от нашите злини се извисяват от прозрения за целия днешен човешки свят, в който има толкова много мъка, толкова угнетени и унижени хора, толкова много насилие и смърт.
Според мен, ако трябва да посоча с какво се отличава „Лумнали огньове“ от предишните две книги на Бързаков, това е именно преливането от националната съдба и от националното страдание в страданието на целия ни днешен свят.
Колкото поетът е угнетен от загиващата ни родина, от покрусената надежда, че демокрацията ще ù даде спасение, толкова той е разтревожен и за цялата световна цивилизация, в която се сриват моралните ценности и изчезва духовността. Това в изкуството не бива да се приема като безусловна констатация, като диагноза, знаем, че му е позволена условност. То има право на преувеличение и от него Бързаков се възползва умно, примирявайки някак нещата със стилистиката на поезията си. В повечето творби тази стилистика е подчинена на гнева, на така наречения „свещен гняв“, познат ни от класиката. От градуса на върховното напрежение поетът търси стресово разтърсване у читателя, търси възбуда да го разтревожи и ако може да го промени към добро.
Преобладаващият гневен патос обаче не означава, че в книгата не звучат и други тонове. Бързаков умее да види и красотата в света и да ни доближи до нея. Не само в природата, която колкото и да я унищожаваме, крие много прелести, на които можем да се насладим. Умее да ни насочи – в противовес на злото – и към доброто в човешката душа, което поетът не иска да изчезва. Може би в негово име не се е отказал да търси въздействие чрез словото си. И ако то не успява веднага да постигне нужния ефект при някои читатели, може да му се удаде по-нататък във времето.
И тук е съвсем на мястото си мотото в началото на книгата – едно толкова изразително изречение от американския философ Фредерик Бюхнер: „Животът, който докосвам за добро или зло, ще докосне друг живот и той на свой ред друг – докато кой знае колко далеч ще спре трепетът; в кое далечно място ще се усети допирът ми“.
Освен тази въвеждаща мисъл, нататък ще срещнем в книгата още редица по-кратки или по-дълги изречения, които имат функцията да се роди оригинален полиграфически продукт. Нищо не е случайно поставено, то или ни подготвя за по-вярно вникване в следващия поетичен текст – или за доосмислянето му.
Тези „вътрешни“ мисли са и своеобразни интервали при смяна на настроението. А по-нататък, когато се прибавят и графично-фотографските изображения, които също не са просто илюстрации, а част от нещо цялостно изграждано, става ясно, че книгата се подчинява на премерен ритъм, на единство между визия и слово. На езика на киното, което Бързаков познава отлично, както и музиката и изобразителното изкуство, това е монтаж, съответстващ на стилистиката на поезията му. Тази поезия не е разточителна на багри, не е полихромна, по-скоро е „графично“ пестелива, което никак не ù пречи да се извиси до метафоричността. Така, според мен, тя се доближава до изказния свят на Едвард Мунк, до експресията на гениалния норвежец, когото всяко ново поколение преоткрива.
„Лумнали огньове“, както и предишните две произведения на Иван Бързаков, завършва с есеистични размисли и афоризми, които хвърлят допълнителна светлина към творческото му кредо, защитено в книгата с монолитното единство на слово и изображение.

Атанас Свиленов
Критик

За усещането

Голямата поезия, както знаем, е едновременно с това и голяма мисъл. Като цялостно възприятие, обаче, поезията преди всичко е въпрос на усещане.

Та нима не е същото в живописта? Достатъчно е да се обърнем към картините на Ботичели, Веласкес, Ван Гог и ще видим, че и там възприятието е преди всичко въпрос на усещане. При музиката – също. Какво идва да ни покаже това сравнение?

Картината (с изключение на абстрактното изкуство) изразява определен мотив, обект и следователно определени идеи. Важно е как художникът ще интерпретира мотива, какви идеи ще вложи в него (например “Чарлз І” на Ван Дайк или “Хенри VІІІ” на Тициан в Лувъра), но като възприятие и картината, и стихът са преди всичко въпрос на усещане – защото те са най-вече израз на красота.

Виждаме колко е близка поезията до музиката и живописта, за разлика от романа и прозата като цяло. Мисълта и чувството трябва да са така невидимо слети в стиха, че да са въпрос на усещане. Като огнените кипариси под пламтящото небе в картината на Ван Гог.

Какво разкошно нещо е поезията! При цялото богатство на мисълта, което ценим в една поезия, тя си остава преди всичко въпрос на усещане.

Как се проявява това усещане? Най-вече в това, че не те ли “грабне” една поезия, не я и цениш. В редица случаи първото прочитане на едно стихотворение може да не те грабне, но после, ако някой ти обърне внимание, чуеш друг прочит или си в друг момент на живота си, внезапно започваш да го цениш.

То трябва, обаче, да те грабне за да ти въздейства.

Грабването е хващане, пленяване.

(из “Лумнали огньове”, 2013)

ЗА КНИГАТА И НОВОТО ВРЕМЕ

Нито киното, нито телевизията успяха в 20 век да премахнат значението на книгата. В известен смисъл, те дори я увековечиха. Спомнете си как и най- добрите екранизации на Дикенс или Юго, на Флобер или Достоевски бледнеят пред оригинала на книгата. Да не говорим за колосите на 20 век: Томас Ман(тетралогията “Йосиф и неговите братя”) или Уилям Фокнър(който и да е от значителните му романи)— те са направо невъзможни за екранизация. Така книгата триумфира в 20 век, векът на киното и телевизията.
Новото Време е друго. Това е времето на ПОЕВТИНЯВАНЕ на много стойности, така поне ми се струва.
Например издаването на стихосбирки у нас. Все повече и повече, а критериите за поезия са паднали толкова ниско, че се учудвам при възклицанията за величие. Тези читатели( мнозина над 50 годишна възраст) забравиха ли нашите големи поети класици, забравиха ли великата руска поезия, която изучавахме в училище, дори западноевропейската класика?
Имам чувството, че повече се пише отколкото чете— а точно обратното беше през миналите векове, особено 20 век.
Днес, обаче, е времето, в което господства Информацията, не толкова Знанието.
Това е времето на Интернета.
То не премахна книгата— книжарниците по света са пълни с най- разнообразни книги( и то често богато илюстрирани)— познавам го от работата си в много страни и континенти в последните четири десетилетия. Живях почти изцяло, когато не съм изнасял лекции или семинари, в музеите или книжните центрове на големите градове по света.
Това Ново Време, 21 век, обаче, до голяма степен ИЗМЕСТВА книгата, отнема и функцията на духовен водач, на средство на интелигенцията да ръководи интелектуалния живот на човечеството. На много места вече не може и да се говори за интелигенция в чистия семантичен смисъл на думата, можем да говорим единствено за професионалисти, за изключително интелигентни професионалисти, само това!
Аз вярвам в неутолимото бъдеще на книгата( простете ми метафората).
Затова пиша и издавам книги— и ще продължа да пиша, дори и да няма кой да ги издава.
Но книгата днес, повече от всякога, вярвам, трябва да се ПРЕУСТРОИ, да се РЕОРГАНИЗИРА КОМПЛЕКСНО. Да включва в себе си голямата визия на изящните изкуства, да е тотално “ оркестрирана” ( не просто богато илюстрирана), да “оркестрира” като една симфония всичките си компоненти, включително “ пространство към пространството”, да гарантира вътрешния “ монтаж”— не само смислово и философски, но и изобразително.
Тогава има смисъл да държиш книгата в ръцете си и отново, и отново да се връщаш към началото й— за утеха и вдъхновение, за да търсиш и намираш смисъл в живота. Такава една книга ще бъде непобедима от времето , вярвам оптимистично в човечеството, въпреки че понякога пиша апокалиптични стихотворения— то е за да се стреснем и пробудим— само за това, та нали поетът е съвестта на нацията!
Такива книги се опитах и надявам се успяхме да постигнем в поетическата трилогия, която създадох 2013, 2014 и 2015 години. А в една ПОЕТИЧЕСКА трилогия( такива въобще няма в изобилие по света, у нас няма) е изключително трудно да оркестрираш и СМИСЛОВО( стих към стих, цикъл към цикъл, заглавие към заглавие, илюстрация към илюстрация и книга към книга— да не говорим за конвергенцията и ЕДНОВРЕМЕНОСТТА на универсалност и конкретност на отделните стихове), а и ВИЗУАЛНО, за да бъдат и книги, и монтаж, и изящно изкуство. Затова и цената на отделните книги беше толкова ниска( 6лв.), за да могат ВСИЧКИ да си я позволят— затова и тази трилогия е вече тотално изчерпана в книжарниците.
Ще кажете, че всичко това, което сме постигнали с колегите ми е само началото, за което ратуваме. И ще бъдете абсолютно прави!
Но нали все от някъде трябва да се започне?
Иван Бързаков

 

© Иван Бързаков

НОМИНАЦИИ

През 1989 г. проф. Иван Бързаков е номиниран за престижната международна Grawmeyer Award в областта на образованието—-за която се номинират само “ методи или идеи с доказано световно значение.”

Нобелови награди


Заради особено високите художествени достойнства на книгите си, през март 2020 г., Иван Бързаков е номиниран за осми път за Нобеловата награда за литература от Шведската академия – по-малко от 11 години от публикацията на първата си книга в края на 2009 – доколкото ни е известно, уникален случай в световната литература.