Джазото( Dgiazotto)

Знаменателна творба! Джазото( Dgiazotto) в някои издания се среща като Джацото) прибавя орган към оригиналната композиция на Албинони. Тя в в сол минор, но чрез своята “ musical texture” и тържественото звучене на органната музика добива ЦЯЛОСТНО ТЪРЖЕСТВЕНО звучене. И не случайно се използваше в редица Скандинавски страни при погребения или чествания на покойника подобно на нашето опело.
Лично аз и моите колеги в
ОПТИМАЛЪРНИНГ
използвахме Адажиото на Албинони/ Джазото, ( което ви предлага така уместно Вера)— като специален музикален фон( background) с техниката Reading with Music—с някаква СИМВОЛИЧНА историйка или разказ, както и когато резюмираме в края на една лекция главните елементи на съдържанието. При тази своебразна “ техника”, гласът се движи с музикалната фраза, инфлектира, така да се каже с нея, като оркестрираме едновременно и интонация и ритъм. Което помага за много по-силното въздействие на идеята в разказа. Или пък помага за запаметяването на основните елементи в съдържанието на лекцията. Прилагал съм я успешно в повече от 30 държави — с десетки хиляди участници. Неизбежно постига впечатляващо въздействие. Ето защо съм толкова задължен на Албинони и Джазото— и всички мои колеги от
ОПТИМАЛЪРНИНГ са им задължени, знам.
___
“ Методология на изящните изкуства и музиката”, ©Иван Бързаков

Йожен Дьолакроа “ Свободата води народа”

“Ето го големият революционер в началото на 19 век.
Характерно за него, отбележете, е изключителния ДИНАМИЗЪМ, както във фигуралната композиция, така и цветово. Антипод на Енгр, който оглавява школата на
“чистата линия” във Франция.
Това, обаче, което е по- малко известно за тази конкретна картина—и което няма да прочетете в книгите за Дьолакроа — е облеклото на Свободата. Гърдите са разголени и загатват за съблазънта— изцяло в положителен смисъл— която Свободата упражнява върху отдалите й се революционери.
А роклята й (одеждата по- скоро да я наречем) има особени дипли, драперии, които се превръщат едва ли не в част от тялото отдолу и играят ролята на своеобразен визуален КОНТРАПУНКТ.
Това са уроците на гениалния Фидий, единствената оригинална композиция на когото е била вече пренесена от лорд Елгин — от Атинския Партенон в Бритиш Мюзеум в Лондон, няколко десетилетия поне по- рано( когато Гърция е все още под турско иго).
Ето от кого се учи великия Дьолакроа и на движение- единство в драпериите.
Снимал съм скулптурната композиция на Фидий в Лондонския музей от няколко ъгли( женска фигура полегнала в мъжа, и двете са без глави, разбира се).
По този начин, струва ми се— понеже всичко при Дьолакроа е символично— френският художник загатва за традициите на Свободата, още от древна Елада.
( “ Методология на изящните изкуства и музиката”, 2020, ©Иван Бързаков)

Van-gog-esen

The Red Tree House

Ето геният на гениите, Винсент Ван Гог. Обърнете внимание как си служи с най- различни перспективи— както е удобно на изказа, експериментира непрекъснато. Изключителна динамика- движение. Цветовете подсилват динамиката на перспективата. В самите тях движението често искри — само когато трябва на въздействието!
А това дърво се врязва остро в съзнанието на зрителя и балансира фигуралната композиция по особен начин. Редуващите се цветове и отражения създават допълнително “движение в движението”. Колкото повече се връщаш към картината, толкова повече откриваш нови и нови неща— моето скромно определение за гениалността.
(“ Методология на изящните изкуства и музиката”, ©Иван Бързаков)”

За Шопен

Един много тъжен поет в музиката си. Утре, 22 февруари 1810 г. е рождената му дата. По един изключително интересен начин, Шопен обединява европейския романтизъм с полската традиция във фолклора. Коренно различен и от Лист и Брамс, но също така и от Чайковски.
Мелодиката във всичките му произведения, не само в полонезите, се отличава с особено чиста линия. Пренася те в един отделен свят — на носталгия и копнеж. Понякога лаиците бъркат мотиви от музиката му с мотиви от Менделсон, а двамата романтици са съвсем различни по замисъл(в музикално отношение)
Този, който е обикнал Шопен, го е обикнал завинаги…
( “ Методология на изящните изкуства и музиката”, © Иван Бързаков)

Човекът от другия свят

“Колкото повече търсим между хората, толкова повече си даваме сметка, че нищо не сме узнали”.

Неизвестен
Никой не знаеше откъде бе дошъл и кога.
Висок и мършав, със скулесто, изпито лице— като че ли бе изникнал изпод земята. Не работеше нищо— тези хора не работят— но и не просеше. Не знам защо, но ми се струваше, че е пратеник от някакъв друг свят, вълшебен. Свиреше на няколко инструмента в ъглите на градчето — и зиме, и лете. С една опърпана шапка пред него, която държеше в уста кученцето му, доброто създание.
Изглежда така си изкарваше прехраната. Отвреме навреме оставяха пари в шапката— кой повече, кой по- малко.
Никой не го запита за името му, защото, види се, нямаше приятели.
Един шегобиец разказваше, че го видял край скотобойната на съседния град — да седи отвън и беззвучно да плаче. Без да вижда никого.
А, де!
Един такъв човек.
Сигур бе приютил кученцето, което бяха захвърлили в някой град, ненужно никому.
Защото този човек обикаляше градовете, много рядко селата (селяните не обичат безделниците) и свиреше. Имахме чувството, че чака нещо… или някого. Като че ли таеше надеждата да го намерят и си го приберат.
Понякога го виждаха в храма, на последната седалка, дълго да се моли с кученцето, сгушило се между краката му. Невидимо и безгласно, не го чуха да лае никога.
Като сянка или по – скоро като кучешки призрак.
Къде ли пренощуваха? Вероятно някой и друг добър човек се смиляваше над самотника. Много обичаха музиката му.
Но не го чухме да рaзговаря с никого.
Мислехме си, че трябва да е онемял от някаква голяма мъка, от някакво нещастие. Никой не можеше да го пита за нищо— дори и със знаци. Аз поне не бях видял.
Ала как свиреше,Бога ми… същински чародей !
Хората не можеха да отминат без да се заслушат. Оставяха всичко. Слушаха, слушаха,
понякога дълго, … и забравяха за неволите си, за грижите. И им ставаше леко и светло, като че ли някой ги бе благословил!
Когато, обаче, се опитваха да го заговорят,той навеждаше очи и мълчеше. Объркан.
Отказаха се да чакат да им отговори. Имаше нещо в него, което караше хората да потръпват.
Или да му свалят шапка — кой ли знае защо?
Хората са странно нещо…
След време свикнахме с него и почти не го забелязвахме — само се наслаждавахме на музиката. Също като че ли извираше от ъглите, от самите стени край които свиреше.
И всичко наоколо ставаше неземно!

После един ден изчезна безследно.
И вече го нямаше … никъде!

Не след дълго в града дойдоха някакви странни хора да го търсят. Заговори се, че преди много години имал жена, която избягала с друг.
В никакъв случай не бе възможно той да е този, който я е убил!
Нещо друго трябваше да е станало.
Не го намериха. Потъна вдън земя с кученцето си.
Ако научите нещо за него, моля ви, намерете го! Непременно го доведете — моля ви!
Чакаме го.
(Как свиреше, мамо — сякаш самият Господ Бог бе слязал за малко на земята!)
Един такъв човек.
____

© Иван Бързаков
януари, 2021

НЕОЧАКВАНО

“ Пролет, моя бяла пролет…”

Н. Вапцаров

Късна пролет, с разцъфнали дървета.

В утрото на пътя си играеха деца, с топка. Много усърдно, като че ли целият им живот зависеше от тази игра и кой ще спечели.

Писателят бе работил цяла нощ и сега бе излязъл навън— на свеж въздух, а и да размисли върху написаното. И сега, като наблюдаваше, неизвестно защо, но се увлече в играта на децата. В ритъма й, в радостта, която бликаше от всяко движение… Отново и отново… Без да се замисля. Също като че ли животът се състоеше само от тази игра, от тези деца— които не познаваше и които виждаше за първи път. Искаше му се да продължава така без свършване.

И изведнъж го налегна някаква тъга. Изневиделица. Разбра, че от написаното през нощта няма никаква полза. Въпреки образите, въпреки метафорите в стила— въпреки сюжета, напрежението, обратите…

Сам не можеше да разбере защо.

Сякаш всичко се смееше около него — и във него!

Напук на всичко, което знаеше и което беше вършил досега. Всичко, към което се бе стремил…

И писателят внезапно се разсмя.

 

©Иван Бързаков

февруари, 2021

Приказка за един бял лист

 

 

(Публикуван за първи път в литературното списание “Пламък”, бр. 3 / 2019 г.)

 

“От тук до края на света,

всъщност няма никакво разстояние.”

(Из “Лумнали огньове“)

“… За няколко месеца, сестричке, само за няколко… Седем души са се запалили, на различни места – ДО СМЪРТ! Тая наша окаяна земя…

Божичко, как ли са викали! Крещели са – като са лумнали огньовете… От болка и ужас – да ги спасят! До обезумяване…”

(Из писмото на една българка до близките в чужбина)

Обсъждането на книгата бе приключило, хората си тръгваха. Бавно, сякаш не искаха да напуснат това място, чуждо и студено преди два часа.

Отвън мракът се надвесваше решително над града, като че ли искаше да го погълне.

Тогава го забелязах. Наближаваше редът му за автограф. Седях, както винаги угрижен, на дългата маса отпред, застлана открай до край с твърда червена покривка, червена като кръвта. Какво да напиша в книгите на репресираните – тези старци, мъчени от режима в миналото и дълбоко страдащи сега, които смирено и търпеливо чакаха зад масата?

Continue reading

Един осми март във Варна

“От смъртта по- жесток е само животът.”

Преди много години.
Времето бе необичайно топло за март и бях седнал в ранния следобяд на една пейка край морето в градската градина. Любувах се на почти огледалното море, толкова спокойно.
Един човек на средна възраст се приближи и попита дали може да седне. “ Разбира се!”
Той много внимателно избърса с кърпичка другия край на пейката и седна там.
После извади от опърпаната си кожена чанта някаква черна пластмасова торбичка. И започна да вади от нея снимки, изглеждаха на жена и деца, доколкото можах да зърна периферно.
Нареждаше ги пред себе си. После…внезапно почна да къса снимките на малки парченца— много методично, много спокойно, много бавно.
Помислих си “ добре, че няма вятър, ще се разлетят по всички посоки”(странна мисъл идва на човек в главата, като не може нищо друго да направи).
Едва тогава забелязах, че ръцете му трепереха.
Долу в храстите под нас, на друга пейка, се целуваха двойка влюбени.
Обърнах се малко настрани, за да не си помисли човекът, че го наблюдавам. Ала той изглежда не виждаше никого и нищо. Прибра парченцата от снимките с треперещите си ръце — много внимателно, обратно в торбичката и чантата, стана и си тръгна без да кимне даже. Изчезна.
Като сянка, която вече я нямаше.
Само след няколко дена научих, че някакъв човек в града се полял с бензин и запалил смъртоносно. Изгорял като суха вейка. Божичко, как ли е крещял от ужас!!!
Така и не научих кой се беше запалил. Нито срещнах вече човека с парченцата снимки.
Много ми се щеше да го видя пак, кой знае защо…
Загадка.

8 март, 2021
© Иван Бързаков

Гьоте и младият писател

 

Йохан Волфганг фон Гьоте е считан и до днес от мнозина за един от най-великите немски поети – „най-великият немец“…

 

Възрастният вече Гьоте, достигнал зенита на славата си, се разхождал един следобед по любимата пътека в природата. Внезапно дочул бързи стъпки отзад. Като се обърнал, видял един млад човек да се приближава към него:

– Хер Гьоте, хер Гьоте…

– Какво има, господине? Успокойте се… кажете!

– Бързах да Ви настигна. –  задъхвал се младежът. – Идвам отдалече. Много ми се иска да Ви задам един важен въпрос – на него само Вие може да отговорите.

– Да, да… Ще Ви отговоря, разбира се. Ако мога…

– Кажете ми, моля Ви – може би е много това, което искам… Коя е тайната на успеха в писането?

– А, на това много лесно мога да отговоря: деветдесет и девет процента усилие… и един процент талант.

– Аха! – възкликнал младежът. – деветдесет и девет процента работа и един процент талант!

– Не, млади човече, усилие не работа. Радостно, удовлетворяващо… понякога продължително, но усилие!

И Гьоте продължил по пътеката, размишлявайки за импулсите на младостта.

Не след дълго обаче, отново дочул бързите стъпки зад себе си:

– Какво има сега?

– Хер Гьоте, х-хер Гьоте! –  едвам си поемал дъх младежът. – Разбрах Ви напълно. Готов съм да вложа не деветдесет и девет процента усилия, а повече. Но, но…

– Да, какво има?

– Готов съм да вложа и повече, стига да знам, стига да вярвам, че имам единия процент талант. Как обаче да съм сигурен?

– А-а-а, млади господине! –  усмихнал се старият писател. – Докато не вложите деветдесет и девет процента усилие, няма да разберете дали имате един процент талант.


(из „Лумнали огньове“, 2013, 2021)
© Иван Бързаков

belene2

НАКАЗАТЕЛНИЯТ ЛАГЕР

НАКАЗАТЕЛНИЯТ ЛАГЕР

“ Смъртта не прощава никому”

Древноримска сентенция
В ушите му имаше някакво тихо бучене.
(Добре, че бе успял да си я прибере от Лагера!)
Жената лежеше сега странно изпъната в леглото. Имаше чувството, че всичко наоколо трепти, само тя беше неподвижна.
И не можеше да разбере кой я гледа. Той…или някой друг,  в неговото тяло.
Тя вече не отваряше очи. Устните—плътно затворени, посинели.
Мъжът внезапно си помисли, че не той, а целият свят е изтръпнал— до  мъртвост.
Не можеше, обаче, да се диша.
Направи усилие … и отвори широко прозореца.
Отвън нахлу студен въздух.
Много студен.

 

© Иван Бързаков

май, 2022