Category Archives: Проза
Проза Разказ Есе Документална проза
СРЕЩА С ДАЛАЙ ЛАМА
Един от най- престижните клубове в САЩ и по света е
The Commonwealth Club of San Francisco. Още в края на 80-те години на миналия век там вече бяха говорили 40 лауреати на Нобеловата награда( в различни области), осем американски президенти и множество други правителствени глави, учени, хора на изкуството и международни знаменитости. Сега трябва да са доста повече.
Понеже имах честта да изнеса лекция в този клуб— за ролята на куража в човешкия живот, както и за ОПТИМАЛЪРНИНГ— бях поканен да присъствам, заедно с една малка група видни членове на Клуба, на срещата с Далай Лама. Той беше значително по- млад тогава, всички бяхме по-млади. Времето е най- неумолимото нещо на този свят. Дори героят на Оскар Уайлд, Дориан Грей не успя да го надхитри.
И до ден днешен си спомням ясно усмивката на този духовен Учител и необикновено сърдечните му, проницателни очи.
Когато го гледаш и слушаш, си даваш сметка, че главното в учението на Буда— при това аз съм християнин— е СЪСТРАДАНИЕТО. Именно това, не друго.
Бяха зададени щекотливи въпроси, някои чисто политически, като опасността Тибет да бъде изцяло погълнат от Китай и отношението на Далай Лама към китайската агресия. Уви, колко далновиден се оказа той впоследствие по отношение на НЕИЗБЕЖНОСТТА на една доминираща реалност спрямо нашите желания и домогвания.
Ала нещо необикновено: обсъждаха се конкретности, а всичко някак придобиваше и друг, едва ли не
метафизичен характер. Не се забравя лесно духа и атмосферата на тази необикновена среща.
Някъде към самия й край един изтъкнат бизнесмен зададе въпроса: “ Ваше преосвещенство, кой ,мислите, е основният ни проблем тук, в Съединените Щати?”
Далай Лама се засмя с широката си усмивка, като че ли обгръщаше всичко и всички.
После, след кратка пауза, продължи:
—О! Не само тук, в Америка, а и в цялата Западна цивилизация,
проблемът е само един:
“The illusion of the separate Self”
( Илюзията, че твоето Аз е отделно от другите).
Далай Лама не спомена за егоизма или щестлавието, или за алчността ни, или Егото, или нетърпимостта ни един към друг. Нито за омразата ни към идеи, които противостоят на нашите. Нищо от това.
Не! “Илюзията, че твоето Аз е отделно от другите.”
Вярвам, че винаги ще помня тази среща, може би и вие…
февруари, 2021
© Иван Бързаков
За усещането
Голямата поезия, както знаем, е едновременно с това и голяма мисъл. Като цялостно възприятие, обаче, поезията преди всичко е въпрос на усещане.
Та нима не е същото в живописта? Достатъчно е да се обърнем към картините на Ботичели, Веласкес, Ван Гог и ще видим, че и там възприятието е преди всичко въпрос на усещане. При музиката – също. Какво идва да ни покаже това сравнение?
Картината (с изключение на абстрактното изкуство) изразява определен мотив, обект и следователно определени идеи. Важно е как художникът ще интерпретира мотива, какви идеи ще вложи в него (например “Чарлз І” на Ван Дайк или “Хенри VІІІ” на Тициан в Лувъра), но като възприятие и картината, и стихът са преди всичко въпрос на усещане – защото те са най-вече израз на красота.
Виждаме колко е близка поезията до музиката и живописта, за разлика от романа и прозата като цяло. Мисълта и чувството трябва да са така невидимо слети в стиха, че да са въпрос на усещане. Като огнените кипариси под пламтящото небе в картината на Ван Гог.
Какво разкошно нещо е поезията! При цялото богатство на мисълта, което ценим в една поезия, тя си остава преди всичко въпрос на усещане.
Как се проявява това усещане? Най-вече в това, че не те ли “грабне” една поезия, не я и цениш. В редица случаи първото прочитане на едно стихотворение може да не те грабне, но после, ако някой ти обърне внимание, чуеш друг прочит или си в друг момент на живота си, внезапно започваш да го цениш.
То трябва, обаче, да те грабне за да ти въздейства.
Грабването е хващане, пленяване.
(из “Лумнали огньове”, 2013)
ЗА КНИГАТА И НОВОТО ВРЕМЕ
Нито киното, нито телевизията успяха в 20 век да премахнат значението на книгата. В известен смисъл, те дори я увековечиха. Спомнете си как и най- добрите екранизации на Дикенс или Юго, на Флобер или Достоевски бледнеят пред оригинала на книгата. Да не говорим за колосите на 20 век: Томас Ман(тетралогията “Йосиф и неговите братя”) или Уилям Фокнър(който и да е от значителните му романи)— те са направо невъзможни за екранизация. Така книгата триумфира в 20 век, векът на киното и телевизията.
Новото Време е друго. Това е времето на ПОЕВТИНЯВАНЕ на много стойности, така поне ми се струва.
Например издаването на стихосбирки у нас. Все повече и повече, а критериите за поезия са паднали толкова ниско, че се учудвам при възклицанията за величие. Тези читатели( мнозина над 50 годишна възраст) забравиха ли нашите големи поети класици, забравиха ли великата руска поезия, която изучавахме в училище, дори западноевропейската класика?
Имам чувството, че повече се пише отколкото чете— а точно обратното беше през миналите векове, особено 20 век.
Днес, обаче, е времето, в което господства Информацията, не толкова Знанието.
Това е времето на Интернета.
То не премахна книгата— книжарниците по света са пълни с най- разнообразни книги( и то често богато илюстрирани)— познавам го от работата си в много страни и континенти в последните четири десетилетия. Живях почти изцяло, когато не съм изнасял лекции или семинари, в музеите или книжните центрове на големите градове по света.
Това Ново Време, 21 век, обаче, до голяма степен ИЗМЕСТВА книгата, отнема и функцията на духовен водач, на средство на интелигенцията да ръководи интелектуалния живот на човечеството. На много места вече не може и да се говори за интелигенция в чистия семантичен смисъл на думата, можем да говорим единствено за професионалисти, за изключително интелигентни професионалисти, само това!
Аз вярвам в неутолимото бъдеще на книгата( простете ми метафората).
Затова пиша и издавам книги— и ще продължа да пиша, дори и да няма кой да ги издава.
Но книгата днес, повече от всякога, вярвам, трябва да се ПРЕУСТРОИ, да се РЕОРГАНИЗИРА КОМПЛЕКСНО. Да включва в себе си голямата визия на изящните изкуства, да е тотално “ оркестрирана” ( не просто богато илюстрирана), да “оркестрира” като една симфония всичките си компоненти, включително “ пространство към пространството”, да гарантира вътрешния “ монтаж”— не само смислово и философски, но и изобразително.
Тогава има смисъл да държиш книгата в ръцете си и отново, и отново да се връщаш към началото й— за утеха и вдъхновение, за да търсиш и намираш смисъл в живота. Такава една книга ще бъде непобедима от времето , вярвам оптимистично в човечеството, въпреки че понякога пиша апокалиптични стихотворения— то е за да се стреснем и пробудим— само за това, та нали поетът е съвестта на нацията!
Такива книги се опитах и надявам се успяхме да постигнем в поетическата трилогия, която създадох 2013, 2014 и 2015 години. А в една ПОЕТИЧЕСКА трилогия( такива въобще няма в изобилие по света, у нас няма) е изключително трудно да оркестрираш и СМИСЛОВО( стих към стих, цикъл към цикъл, заглавие към заглавие, илюстрация към илюстрация и книга към книга— да не говорим за конвергенцията и ЕДНОВРЕМЕНОСТТА на универсалност и конкретност на отделните стихове), а и ВИЗУАЛНО, за да бъдат и книги, и монтаж, и изящно изкуство. Затова и цената на отделните книги беше толкова ниска( 6лв.), за да могат ВСИЧКИ да си я позволят— затова и тази трилогия е вече тотално изчерпана в книжарниците.
Ще кажете, че всичко това, което сме постигнали с колегите ми е само началото, за което ратуваме. И ще бъдете абсолютно прави!
Но нали все от някъде трябва да се започне?
Иван Бързаков
© Иван Бързаков
Събуждането на царския съветник по вероизповеданията
(септември 1944)
“На мъртвите ни костите ме викат.”
Ще мога ли, сега –
във огромната, страшната нощ на деня
на забравата
да потисна тревогата?
Необяснимата тревога на кръвта?”
(В страшната нощ на деня, из “В съня над пропастта”)
Не виждаше лицата им, бяха много сиви, до черно – в мъглата на несъзнаването или по-скоро полу- съзнаването…
Не можеше обаче да спре идването им… Колкото и да се мъчеше – нищо не можеше в съня!
… огромна тежест в гърдите. Някакво странно чувство за настъпващ край и едновремено с това усещане за абсолютна безпомощност. Нито сън, нито будно състояние – пълна безпомощност!
Онези вече не чукаха, а биеха с нещо по вратата: “Готов ли си?”
Дали не бе кошмар? Трябваше да се събуди!
Но бият силно… наистина значи!
Ужасът изблъска тялото му от леглото, той навлече набързо дрехите си и… залости заключената врата с каквото му попадна под ръка:
”Не съм!”
Тогава заудряха още по-яростно по стената – и пак, и пак: “Готов ли си?”
Той барикадира вратата с масата и столовете и изпищя: “Не съм, не съм!”
Удариха по стъклото на прозореца. И като не им отговори, разбиха го на парчета, скочиха вътре и го измъкнаха от стаята.
Беше се съвсем изпотил, горкичкият, и пребледнял като платно, защото бе разбрал, че идва краят.
Сети се за Литва и Естония и как като взеха властта сякоха свещениците и десетките хиляди вярващи!
Сивите хора го повлякоха…
Далеч в небето зората идваше винено червена, почти кървава.
Бележка на автора:
Дълбоко в нощта на първи срещу втори февруари, 1945 бяха изведени потайно нa Софийските гробища и разстреляни в упор, в тила, осъдените на смърт – всички 140 “царски хора”: регенти, министри, депутати, съветници по религиозните или юридически въпроси, учени, лекари или просто приближени на царския Двор – без разлика дали имат или не някакво участие в управлението на страната до комунистическия преврат на 9 септември, 1944 г.
От Москва бяха дали нареждане да се увеличат рязко смъртните квоти на осъдените. Никаква милост, нито грам – никому!
За да се развихри поголовната ликвидация на “буржоазната” интелигенция и “отците” на вярващите – из цялата страна.
Вече без съд и без присъда.
19 февруари, 2017
Денят на обесването на Апостола
© Иван Бързаков