През последните пет години следя отблизо поезията на Иван Бързаков. Интересът ми към нея бе предизвикан от първата му стихосбирка „Яростно в скръбта“, излязла през 2009 г. Определям я без всякакво колебание като литературен феномен, защото до нея, а и след това, никой с такава обобщеност и с такава разтърсваща поетична сила не изобличи комунистическия терор, тегнещ почти половин столетие над родината ни. Никой друг като него не посвети с такова всеотдайно съпричастие и страст реквием на жертвите, на угнетените, забравените, отчаяните, не превърна като него всичко това в лично страдание, избиващо в яростен гняв.
За него това бе граждански и човешки дълг, който не можеше да не изпълни. А имаше и моралното право, защото рано бе взел трудното решение вместо да се огъва пред натиска на диктатурата да предпочете изгнаничеството и вътрешната си свобода. Десетилетия живял зад граница, той носеше болката в душата си. Успял там в професионалната си кариера на психолог и педагог, материално обезпечен, поетът не преставаше да се тревожи за прокълнатата родна страна. И изповядва:

Срамувам се,
че толкоз много ми е дадено,
а нищо не направих досега!

Не, Иван Бързаков направи много, с готовност за самоотрицание от всичко друго той превърна в мисия на живота си служенето на каузата да се знае истината за жестоките и трагични времена. Потвърждение е втората му, излязла през 2011 г. стихосбирка „В съня над пропастта“, на която аз имах честта да бъда редактор и от сътрудничеството ни да се убедя как не привичната за толкова много автори суетност е важна за него, а стремежът посланията му да са наситени с дълбочина на мисълта и чувството и същевременно да са ясни за възприемане.
Видимо бе израстването му, по-голямата му сигурност и вещина във владеенето на словото, за което несъмнено бе повлиял и отзвукът сред читателите. Той търсеше срещите с тях и откровенията им, сред които и на литератори с доказан вкус, повдигнаха самочувствието му, но и стремежът му да вдигне още по-високо летвата на творческото осъществяване. Държеше да се вижда приемствеността между първата и втората му книга, затова като мост между тях идваха стихотворенията от „Яростно в скръбта“, някои от основните му теми така пак зазвучаваха, но в новата книга получаваха по-нататъшно развитие, по-различно емоционално нюансиране, актуален акцент.
По сходен начин протече работата ни и над третата му книга „Лумнали огньове“, в която пак се подчертава наличието на приемственост в търсенията, откроява се верността към основополагащи теми, но не може да не направи радостно впечатление тяхното обогатяване, умението на автора да ги разгърне от друг ъгъл, да вложи по-различно емоционално и мисловно съдържание.
Да дам за пример доминиращата още от първата му стихосбирка тема за изгнаничеството, която е разбираемо много лична, много съкровена за автора с оглед на житейската му одисея, но тази тема през изминалите години все повече надраства автобиографичната предопределеност. Макар и прекарал дълги години прокуден от родината, Иван Бързаков по един особен начин поддържа връзка с нея чрез общуването си с еманацията на българската духовност, на най-върховното в тази еманация, каквато представляват великите ни поети. И в трите си книги той отдава почит към техните популярни или за жалост позабравени имена, цитира техни редове, но има и още нещо – уповавайки се на тях, той съхранява родовата си същност, българската си принадлежност. В най-тежки мигове те са му опора, те са учителите, благодарение на чиито уроци никога родното няма да бъде забравено. Над огорченията, над скептицизма са те – надеждата, че българското все пак няма да загине.
И друго има, което Бързаков е прозрял в проникновеното си общуване. То е, че освен споделянето на личната орис, при Пенчо Славейков, Яворов, Дебелянов и другите ни големи поети темата отеква и с глобална мащабност, в нея се оглежда участта на много изтерзани човешки същества. В своя предговор към „В съня над пропастта“, като акцентирах на темата за изгнаничеството при Бързаков, наблегнах как успешно при него тя надраства личната му и сходната на неговата емигрантски съдби и как получава екзистенциална мащабност. Изгнаник може да бъдеш и в собствената си родина, отритнат, неразбран, прокълнат.
Темата и в световната поезия става все по-малко национално стеснена, а един гражданин на света, какъвто по същество е Бързаков, не може да не усети нейната глобалност. И това с особена сила се усеща в стихотворенията му, като именно планетарното му жителство придава и на много други негови творби космическа извисеност. Тя е органична, тя е от дългите натрупвания на живеене сред далечни паралели и меридиани, сред различни общества и така се е формирал гражданинът на света, както си позволих да нарека Бързаков.
По ред причини нашите най-добри поети, стремящи се инак да не са чужди на космополитната задружност, са пребивавали малко време в чужбина. Единствено изключение май е Теодор Траянов, но у него е по-силно желанието да адаптира модерни глобални теми, да наподобява с тях световните автори, предимно немскоезични, но я няма онази спойка между национално и космополитно, което да му даде самочувствието на гражданин на света. А при Бързаков това се получава естествено, непринудено, то е плод на дълго изграждана душевност.
Това е своеобразно законно самочувствие, манталитет, но и ранимост. Защото тревогата, болката на гражданина на света е вече с други мащаби. Дори когато поводът е от българската действителност, той не остава затворен само в нея. Съпоставя се в едни глобални мащаби. Страданието за нашата родна съдба и гневът, породен от нашите злини се извисяват от прозрения за целия днешен човешки свят, в който има толкова много мъка, толкова угнетени и унижени хора, толкова много насилие и смърт.
Според мен, ако трябва да посоча с какво се отличава „Лумнали огньове“ от предишните две книги на Бързаков, това е именно преливането от националната съдба и от националното страдание в страданието на целия ни днешен свят.
Колкото поетът е угнетен от загиващата ни родина, от покрусената надежда, че демокрацията ще ù даде спасение, толкова той е разтревожен и за цялата световна цивилизация, в която се сриват моралните ценности и изчезва духовността. Това в изкуството не бива да се приема като безусловна констатация, като диагноза, знаем, че му е позволена условност. То има право на преувеличение и от него Бързаков се възползва умно, примирявайки някак нещата със стилистиката на поезията си. В повечето творби тази стилистика е подчинена на гнева, на така наречения „свещен гняв“, познат ни от класиката. От градуса на върховното напрежение поетът търси стресово разтърсване у читателя, търси възбуда да го разтревожи и ако може да го промени към добро.
Преобладаващият гневен патос обаче не означава, че в книгата не звучат и други тонове. Бързаков умее да види и красотата в света и да ни доближи до нея. Не само в природата, която колкото и да я унищожаваме, крие много прелести, на които можем да се насладим. Умее да ни насочи – в противовес на злото – и към доброто в човешката душа, което поетът не иска да изчезва. Може би в негово име не се е отказал да търси въздействие чрез словото си. И ако то не успява веднага да постигне нужния ефект при някои читатели, може да му се удаде по-нататък във времето.
И тук е съвсем на мястото си мотото в началото на книгата – едно толкова изразително изречение от американския философ Фредерик Бюхнер: „Животът, който докосвам за добро или зло, ще докосне друг живот и той на свой ред друг – докато кой знае колко далеч ще спре трепетът; в кое далечно място ще се усети допирът ми“.
Освен тази въвеждаща мисъл, нататък ще срещнем в книгата още редица по-кратки или по-дълги изречения, които имат функцията да се роди оригинален полиграфически продукт. Нищо не е случайно поставено, то или ни подготвя за по-вярно вникване в следващия поетичен текст – или за доосмислянето му.
Тези „вътрешни“ мисли са и своеобразни интервали при смяна на настроението. А по-нататък, когато се прибавят и графично-фотографските изображения, които също не са просто илюстрации, а част от нещо цялостно изграждано, става ясно, че книгата се подчинява на премерен ритъм, на единство между визия и слово. На езика на киното, което Бързаков познава отлично, както и музиката и изобразителното изкуство, това е монтаж, съответстващ на стилистиката на поезията му. Тази поезия не е разточителна на багри, не е полихромна, по-скоро е „графично“ пестелива, което никак не ù пречи да се извиси до метафоричността. Така, според мен, тя се доближава до изказния свят на Едвард Мунк, до експресията на гениалния норвежец, когото всяко ново поколение преоткрива.
„Лумнали огньове“, както и предишните две произведения на Иван Бързаков, завършва с есеистични размисли и афоризми, които хвърлят допълнителна светлина към творческото му кредо, защитено в книгата с монолитното единство на слово и изображение.

Атанас Свиленов
Критик