Приказка за човека от другия свят
“Колкото повече търсим истината за хората, толкова повече разбираме, че нищо не сме узнали”.
Неизвестен
Никой не знаеше откъде бе дошъл и кога.
Висок и мършав, със скулесто, изпито лице— като че ли бе изникнал изпод земята. Не работеше нищо— тези хора не работят— но и не просеше. Не знам защо, но ми се струваше, че е пратеник от някакъв друг свят, вълшебен. Свиреше на няколко инструмента в ъглите на градчето — и зиме, и лете. С една опърпана шапка пред него, която държеше в уста кученцето му, доброто създание.
Изглежда така си изкарваше прехраната. Отвреме навреме оставяха пари в шапката— кой повече, кой по- малко.
Никой не го запита за името му, защото, види се, нямаше приятели.
Един шегобиец разказваше, че го видял край скотобойната на съседния град — да седи отвън и беззвучно да плаче. Без да вижда никого.
А, де!
Един такъв човек.
Сигур бе приютил кученцето, което бяха захвърлили в някой град, ненужно никому.
Защото този човек обикаляше градовете, много рядко селата (селяните не обичат безделниците) и свиреше. Имахме чувството, че чака нещо… или някого. Като че ли таеше надеждата да го намерят и си го приберат.
Понякога го виждаха в храма, на последната седалка, дълго да се моли с кученцето, сгушило се между краката му. Невидимо и безгласно, не го чуха да лае никога.
Като сянка или по-скоро като кучешки призрак.
Къде ли пренощуваха? Вероятно някой и друг добър човек се смиляваше над самотника. Много обичаха музиката му.
Но не го чухме да рaзговаря с никого.
Мислехме, че трябва да е онемял от някаква дълга, изтощителна мъка… или от някакво нещастие. Никой не можеше да го пита за нищо— дори и със знаци. Аз поне не бях видял.
Ала как свиреше,Бога ми… същински чародей !
Хората не можеха да отминат без да се заслушат. Оставяха всичко. Слушаха, слушаха,
понякога дълго…и забравяха за живота си, за неволите, грижите. И им ставаше леко и светло, като че ли някой ги бе благословил.
Когато, обаче, се опитваха да го заговорят,той навеждаше очи и мълчеше…Объркан.
Отказаха се да чакат да им отговори. Имаше нещо в него, което караше хората да потръпват.
Или да му свалят шапка — кой ли знае защо?
Хората са странно нещо.
След време свикнахме с него и почти не го забелязвахме — само се наслаждавахме на музиката. Също като че ли извираше от ъглите, от самите стени край които свиреше.
И всичко наоколо ставаше неземно…
После един ден изчезна безследно.
И вече го нямаше —никъде!
Не след дълго в града дойдоха някакви странни хора да го търсят. Заговори се, че преди много години имал жена, която избягала с друг.
В никакъв случай не бе възможно той да е този, който я е убил!
Нещо друго трябваше да е станало.
Не го намериха. Потъна вдън земя с кученцето си.
Ако научите нещо за него, моля ви, намерете го! Непременно го доведете — моля ви!
Чакаме го.
Как свиреше, мамичко — сякаш самият Господ Бог бе слязал за малко на земята!
Един такъв човек.
© Иван Бързаков, 2021