На мама
… А вечер, когато заспивам в леглото,
над мене навеждаш ти свойта глава
и милваш ме леко с ръка по челото
и пак се усмихваш, тъй тихо, едва!
На 9 години
Светлината
На сърцата, които не познаваме
и за които няма да узнаем никога.
Опитах се
да издълбая
в болката на моя беден стих
една
погребана за всички ни
страна.
Удавена
във страшно много тъмнина.
Напразно!
Думите не стигат никога…
А светлината в нея
е
кристално чиста!
Бялата покривка
“Без минало и бъдеще, животът е ужасна гледка!”
Бялата сатенена покривка –
там, на масата,
за официалната вечеря –
я сгъни внимателно
и прибери.
Той няма да се върне!
Нито те.
Годежът няма да се състои.
Не бе предвиден.
Нито сега.
Ни вчера.
Ни преди.
Без бялата покривка
масата е гола.
Твърде гола –
като тялото ти мършаво.
Непоносимо!
Ала с нея –
чиста, бяла, без лекета,
заедно със надеждите прекършени,
домът е още по-огромен –
чак до мъртвост!
Затова
си прибери покривката –
тъй бавно и полека –
в чекмеджето,
вместо помен!
Смъртен помен
в дом бездомен.
© Иван Бързаков
В света на сенките
На Есенин, Манделщам, Платонов, Булгаков, Ахматова и на Малевич, на Кузнецов, Георги Марков… и на океана от всички
мои пожертвани.
В кърваво-червената зора на настъпващото утро е особено тихо.
Като в черния кръст на Казимир Малевич.
Като в скрития ужас на Манделщам.
И в самотата на Петя Дубарова…
И внезапно разбирам –
остро, скръбно разбирам –
че отдавна е свършено
с мен и с теб,
с нас,
със всички ни.
Свършено.
Във света
на оловните сенки.
На изгубената дъщеря
Дъще моя,
моя свидна дъще,
та какво без теб
е старата ни къща?
За какво са ти пари,
мъже, палати –
в тях когато вече няма го баща ти?
Всичко мъртво е във мен,
защото
болка страшна
чака в тебе утрешният ден –
без име!
Твоите мечти осъществени,
радости, пари и злато –
как ще върнат, моля обясни ми
във сърцето разнебитено баща ти?
Дъще моя скъпа,
моя чудна дъще,
та какво без теб съм аз
във празната ни къща?
Ручей без вода –
живот без същност…
Дъще моя свидна,
дъще!
Мъртвият град
На моята родна София
“Всичко е преходно, вечна е само скръбта.”
Заспал е градът – като мъртъв…
Потънал във черна измама.
Прокълнат.
На радости искрени извор пресъхнал.
Земята безплодна – без корен, без сок…
Отлетели,
колите замряха.
Звездите в душите
отдавна ги няма!
И светлините са занемели –
почти.
Като в някаква призрачна драма,
в която
са гръмнали Бог
и го чакат
в уплаха
всеки миг
да издъхне…
Едва ли,
обаче, са всички заспали.
Не вярвам!
Не спят
и не могат децата му скръбни.
В канавката –
сгърчил се просекът!
Оня, дребният старец,
с лицето на восък –
припаднал зад лавката.
(Днес не е нищо продадено).
Горе – жената,
с чело като пещ,
напразно се моли, безмълвно нарежда
в студената стая, без свещ,
бащата намръщен
да намери работа,
защото във шкафа е всичко изядено.
… синът, загубил всякаква надежда,
вторачил се в бутилката вино
на масата, със смъртоносни хапчета.
… детето
в съседната къща –
с родители в чужбина –
което
лежи с очи отворени и празни…
И глутница освирепели кучета,
кой знае от кого подучени,
които вият тук.
Подушили
трупа на гладния,
издъхнал някак си “случайно”
в огромния контейнер за боклук.
На който никога не кацат птичките.
Отчаян вой!
Пороят
дойде ли –
земята да измие –
ще се издавим всичките…
Моля, запалете свещичка
за нас, за големия град!
За упокой.
На път
(из цикъла “Градът”)
“Тъмница – денът.
Провала – нощта.
На пътя – без път.
И Крез – в нищета.”
Димитър Бояджиев
Бързаш, тръгваш на път.
На път далечен.
Скачаш
от едно място на друго.
Скакалец.
Къде си тръгнал?
Хората – обречени.
На пътя – без път!
Измъкваш се като крадец…
Мълчи градът.
И вкаменен, и вечен
във очите им.
Надеждите отдавна спят.
Загубили и светлина, и плът
като измамени сирени.
Спи градът.
Отдавна спи…
Къде отиваш ти?
Камъкът
Не всяко разсъмване е разсъмване.
Аз съм яростен камък,
без милост захвърлен
в студената нощ.
Студена до болка –
нощта на света.
На хоризонта
съмването свети.
Като стоманеното острие
на нож…
Летният дъжд
На Артур Рембо, Димитър Бояджиев
и на всички световни поети на безнадеждността.
Както и на Петя Дубарова.
Оловни капки
дъжд
се удрят като чукове
в сърцето ми умиращо.
Не зная
до кога.
Ала разбирам
изведнъж:
отминало е
безвъзвратно лятото –
с надеждите
и със радостта…
Но не и капките,
които ни дълбаят!
Завещанието
На най-свидните, на пожертваните: Христо Ботев, Пейо Яворов, Пенчо Славейков, Димитър Бояджиев, Димчо Дебелянов, Христо Измирлиев (Смирненски), Гео Милев, Христо Ясенов, Никола Вапцаров. Трифон Кунев, Пеньо Пенев, Яна Язова, Петя Дубарова, Георги Марков… и толкова много други, на всички тях.
Аз съм живият паметник
на мъртвите
и неоплаканите.
Удушените,
разстреляните.
На обесените
и изкланите.
Самоубитите.
На всички!
На един народ –
отчаян
и погребан днес,
изцяло!
Под огромния
бездушен свод.
Спомнете си!
Когато вече ще съм мъртъв,
пак ще живея –
все така невидим,
гневен,
в стиховете
окървавени.
Не ги ли чувате?
Частица от безкрая
Поезията – това не са стиховете.
Поезията е тайнството отвъд стиховете.
(из “В съня над пропастта”)
Аз съм вятърът,
който удря клоните безмилостно.
Аз съм в дъха –
затаения дъх на мечтателя.
На поетите мъртви
в гласа!
На пожертваните.
Аз съм кръвта,
която
напоява земята.
Опложда скръбта.
Ала аз съм и розата.
Разцъфтялата роза.
Радостта
и надеждата,
която
утрото шепти…
Защото всичко в мен –
и болката, копнежа за разплата –
прошката, която времето отмерва,
зная,
и милостта –
завинаги си ти!
Във всичко и във всекиго
си ти…
Частица непомерна
от безкрая.
________________________________________
За “Мъртвият град” на Иван Бързаков
Препрочитайки отново и отново стихотворението на Иван Бързаков – „Мъртвият град“, наградено по-рано тази година със специалната награда в поетичния конкурс „В полите на Витоша“, в мен се пораждат толкова различни емоции – ярост, тъга, примесени с признателност и благодарност, че не мога да се въздържа от коментар. Тъга и ярост, заради истинността, която струи от всички строфи на стихотворението; благодарност и признателност, че най-сетне някой има смелостта и дързостта да напише тази истина, която всички наблюдаваме и отминаваме, оставяйки я да съществува сама като невидима. Но тя все пак е тук, въпреки нас или по-скоро заради нас – които мълчим, когато ни е даден повод да говорим, които предпочитаме да чакаме някой друг да се надигне вместо нас. А нощем се надига болката и недоволството, нощем не спят онези, които не приемат настоящата ситуация, но нямат възможност да ѝ противодействат.
Трябва да кажа, че това е единственото стихотворение в последните няколко години, които действително да заслужава награда. И не само, заради невероятната поетичност, изключителна структура и дълбок философски смисъл, но и заради това, че обръща монетата от другата страна – онази, която никой не иска да вижда, но знае, че я има. И тук, като в останалите му стихотворения, всяка дума е точно на мястото си и не може да бъде поместена, без да пропадне цялата структура на стихотворението. То съвсем целенасочено е написано в древногръцки стил и ясно личат неговите отделни смислови и композиционни части – пролог, действие и епилог. По този начин се създава усещането, че ние сме преки наблюдатели на тази драма и безмълвни участници, които не могат да се месят в изградената на сцената на живота пиеса.
Г-н Бързаков започва стихотворението с метафората на заспалия град, като че ли сам затворил очите си и потънал в собствените си самозаблуди – на хората, не желаещи да гледат вече, предпочитащи да ходят спейки и само да сънуват своя живот. Това е град на хора, които са забравили как да бъдат искрени и искрено да се радват, на хора, забравили корените си, обречени да се лутат в него, без да го чувстват като дом. Хора, угаснали като светулки, чийто пламък няма кой да разгори. Те самите са се уморили да се палят. Там Бог е убит и само църквите остават като каменни сгради, в които отдавна вече не се помещава вярата.
Бързаков прави дисекция едновременно на днешната действителност и на българския манталитет и психика, които са още една причина за неговото собствено положение. Защото българинът не е единен, защото вместо да подава ръка на съгражданина, близкия и непознатия, той насъсква кучетата – да го разкъсат. Поетът надниква зад панелните стени на старите софийски блокове, в които жени се молят безмълвно и с последна надежда, бащите отчаяно опитват да намерят работа, а както знаем, дипломи и знания тук са излишни, честните остават бедни и не се реализират. Децата се опитват да намерят себе си в отсъствието на родители, заминали да търсят себе си в чужбина. Просякът заспива в канавката, ако изобщо може да заспи, а нощта е толкова черна и скръбта така голяма, че дори птичките бягат оттук. Накрая на стихотворението градът не просто спи – той е мъртъв. И единственото, което ни остава е – да запалим свещица, ако ни е останало мъничко вяра. И вярата, според мен, идва след проглеждането, а целта на стихотворението е тъкмо такава – да ни накара да видим отвъд привидното, отвъд това, което желаем да видим, да видим и онова, което е непосилно за приемане. За да го променим. Да бъде!
Ирен Петрова
________________________________________