На моята родна София
“Всичко е преходно, вечна е само скръбта.”
Заспал е градът – като мъртъв…
Потънал във черна измама.
Прокълнат.
На радости искрени извор пресъхнал.
Земята безплодна – без корен, без сок…
Отлетели,
колите замряха.
Звездите в душите
отдавна ги няма!
И светлините са занемели –
почти.
Като в някаква призрачна драма,
в която
са гръмнали Бог
и го чакат
в уплаха
всеки миг
да издъхне…
Едва ли,
обаче, са всички заспали.
Не вярвам!
Не спят
и не могат децата му скръбни.
В канавката –
сгърчил се просекът!
Оня, дребният старец,
с лицето на восък –
припаднал зад лавката.
(Днес не е нищо продадено).
Горе – жената,
с чело като пещ,
напразно се моли, безмълвно нарежда
в студената стая, без свещ,
бащата намръщен
да намери работа,
защото във шкафа е всичко изядено.
… синът, загубил всякаква надежда,
вторачил се в бутилката вино
на масата, със смъртоносни хапчета.
… детето
в съседната къща –
с родители в чужбина –
което
лежи с очи отворени и празни…
И глутница освирепели кучета,
кой знае от кого подучени,
които вият тук.
Подушили
трупа на гладния,
издъхнал някак си “случайно”
в огромния контейнер за боклук.
На който никога не кацат птичките.
Отчаян вой!
Пороят
дойде ли –
земята да измие –
ще се издавим всичките…
Моля, запалете свещичка
за нас, за големия град!
За упокой.