В съня над пропастта Денят е сън. Сънят е ден. Кошмарът – винаги със мен. Отчаян вик! Отчупена скала над теб чудовищно виси… Безкраен миг. Напразно търсиш с пламнали очи Всевишния – де те спаси от гибел в пропастта. Излишна е надеждата дори за бърза смърт. Тук милост няма! Ужасèн, ти виждаш само как в нощта, зловещо черна, с гняв скалите се откъртват… Изведнъж – животът ти по чудо е спасен! Но радостта – във теб, около теб, под теб – навсякъде е мъртва. Като змия боа, в гърдите впита, мъката тежи. От болка ще се пръснеш! Долу хиляди се гърчат… Майчица България в конвулсии лежи. Вятърът На Пенчо Славейков и всички странници – и преди, и сега. Търся вятъра. Гордия, силния вятър. Развилнял се. Разпилял безвъзвратно с листата на есента и илюзиите на младостта ни. Къде си? Ела! Обгърни ме, вземи ме в гнева си! Свистиш… Как свистиш! Да забравя света на скръбта. Да забравя за дребните, алчни човечета, които робуват… Да не виждам и тези, които загиват. Обречените. Сънувам – летя. И летя заедно с теб. Без да спираме. Безгранично далеч и от мъката, и от подлостта. Братко мой, ти поне имай милост! Грабни ме! Вдигни ме нагоре, нагоре – в твоя яростен порив! Не ме оставяй сам! Ела!
Ще си тръгна безмълвно … Страшна мисъл зрее нейде в глъбините на душата мрачна. Димитър Бояджиев Ще си тръгна тогава – безмълвно, изтръпнал! Без сили, накрая, мъчително бавно от теб. Да избегна забравата за тръпчивия допир на две малки устни. Когато съм сам. Там. В безкрая. В безкрайния ужас, без теб. Гласът на вълните …. А в тъмнината глух се тътен носи от страшните вълни… Трифон Кунев* В нощта безумна на съдбата ни вълните се разбиват гневно в пясъка. Луната, жълто-кървава, е ръждиво проядена в скръб. Обърни гръб, очи затвори и се вслушай във плясъка! Под един ужасèн небосвод – без звезди. Те не пеят вълните, а страшно въздишат за моя обречен, загиващ народ. Той е риба, която се гърчи на сушата. Не се обръщай – слушай! Падни на колèне, сълзите преглъщай – за нас се моли! За погребаните. * Поет-символист, жестоко репресиран след 9 септeмври 1944 г. като редактор на зеленото „Земеделско знаме” Пустиня … Но как ще се върнем в оная пустиня предишна, когато ридае в сърцата ни споменът скъп? Димитър Бояджиев И ще се срещаме – самотни сенки във живота си. Очи ще търсят жадно другите очи. Напразно е! Подвижни мъртъвци, които виждат се – но без да се съзрат. Наоколо Вселената е празна… Празна. Среднощна мълния … Среднощен вихър; пръскат капки: тъмен шум… ….. Из хаосни простори едно страдание, една велика тайна на моята душа говори. Пейо Яворов Там, в долината непрогледна на скръбта, внезапно ще се разкриеш. Пламнала, изгаряща – като във мълния! Мъчително ще се стремим един към друг. Безкрайно и ненаситно – със очи невиждащи. А после ще разберем, изтръпнали, че е било единствено в съня ни, който още не сме сънували. И няма никой. Там. Няма никой. За подлостите – деца на ужаса Моята молитва … Аз много души прозрях и разбрах – и днес ме души не мъдрост, а страх… Димитър Бояджиев Те изникват отвсякъде – гладни и зли – и неканени гостени! Лакомо ръфат, разкъсват на хиляди късове… През деня те предават. Стократно разпъват. През нощта – от утеха и отдих лишават. Душата ядат. И за „утре“ си още оставят! Пак се връщат обратно – неуморно гризат… Боже, светъл, любими, ти – над мен и дълбоко във мен, само ти в тъмнината безмълвна ни виждаш! Животът е тук един слон разярен! Той ни мачка, жестоко притиска, души… Радостта ни до капчица сетна изтисква. … всички бягат – доколкото могат. Ти поне, ти единствен над нас се смили! Сложи край на коварствата! Прекрати тези бликащи, вечни лъжи! Те неспирно в нас ужаса раждат. Нищо друго не искам – това дай! Боже мили, пресветли, ние сме децата ти прокълнати, които се самоизяждат… Ела на помощ, Господи! Света стресни и нас от нас спаси! В тишината на мрачното, тягостно утро – на ръба на нощта, там, където осъдените се прощават с живота, защото ги водят в смъртта, ние вдигаме с трепет нагоре очи… Той мълчи. Той безкрайно мълчи… Изборът Човек е сам върху сърцето на земята, пронизан от едничък слънчев лъч. И неусетно вечер е. Салваторе Куазимодо Да трепкаш плахо като свещ – на удоволствия отдаден, но вечно от страха обзет, защото знаеш, че смъртта те дебне! … дълго, дьлго да мъждукаш. Или да пламнеш яростно и изгориш във звездното небе… Това не е въпрос. И не е избор. А е участ! На черната земя, в града „Истината, цялата истина…“ Един човек лежи прострян на черното парче земя. На улицата ни, до къщите. Безкрайно сам. Във вечността. Над него – като невидима надгробна плоча – мъртва е надвиснала нощта. „Виж, мамо, кучетата лаят! Там… някакъв човек… Едва помръдва!“ „Стой! Ела, ела! Не се обръщай!“ … Всички бързат. Отминават. А не знаят, че не той – ние сме прокълнати… Един човек лежи прострян. На черната земя. В града. Скръб бездомна …едничък дом на мойта скръб бездомна – аз бродя за утехата нерад – и кат загубен в пустошта огромна. И толкоз черни мисли ми тежат, че аз не искам нищо да си спомна. Димчо Дебелянов Стремително и гордо над вълните чайките летят. На сушата народът ми отчаян се задъхва. Лъжат. Мамят се. Убиват се… А раните в душите яростно гноят! По пътищата чакат тъмни „гостенки“. И не един сломен старик издъхва без подслон – като хлебарка. Някаква жена, със диплома, без пенсия – една „клошарка“, с ужас бъркала във кофите за смет. Жената вчера я прегазил камион. Разбито тялото, главата – мозъка изплискан… Чайките крещят неистово: „Кра-гра! Какъв късмет! Какъв късмет!” Варна, 2010 Ирония “Не се опитвай да излъжеш себе си, защото не можеш да излъжеш Бог в тебе.” * Внукът на депутата, обесения, пише стихове за пеперудите. Синът на инженера, случайно неразстреляния, пише за обесените, непогребаните, за забравените, лудите, измъчените, за излишните… Обречени завинаги в скръбта, напразно в мъката се ровим. Търсим някаква вина. Отново и отново. Но… Единствено във сънищата си! А някъде далеч, във утрото, ни чака гневна съвестта ни… * Надпис в лагера за бежанци от комунизма, Латина, Италия, 1977 В страшната нощ на деня На мъртвите ни костите ме викат! Ще мога ли, сега – в огромната, страшна нощ на деня на забравата да потисна тревогата? Необяснимата тревога на кръвта? Да не пиша скръбни думи, редове, стихове – онемял? И как да заглуша онова, което ме покъртва цял и горестно зове? Без него всичко е излишно. Мъртво е. Пред тебе коленича нощем, Господи – за всички нас – за прошка! Необяснимо … През деня неуморно изграждам, през нощта без пощада руша. Димчо Дебелянов Докато, ден след ден, тръби в душата ми тревогата за истина – необяснимата тревога – докато гневно ме зове, дори да искам пак не мога да спра да пиша. Стихове. Не искайте това от мен! Не смея да спра да дишам. Да се живее без стихове е все едно без музика и красота. Без истина. Ще можем ли без истина? В нощта душата ми, изстинала, е мъртва и безлична. Когато теб те няма. В мен. Докосвам те скръбно На всички изгнани – и в миналото, и сега. … А що е нощ и що е ден за нас изгнани из света? Димчо Дебелянов С безкрайна нежност те докосвам скръбно и дълбоко във душата си прокъсана. Понеже знам, че нямам нищо друго да ти дам освен надеждата, блуждаеща в изпитите лица. Един ден, там, в родината навъсена, самотно ще изгрее слънцето – да стопли бавно нечии сърца. Без теб и мен. За нас отдавна ще е късно. Ненужни, нечакани Как да спреш на тревите неспирните, дивните шепоти? Във душите, примрели, немирните трепети – властно, страстно превзели нощта? Кой ги чува и иска? Тази твоята книга за мъката и за скръбта никой даже не я и прелиства. Изхвърлете ненужна поезията. Заровете скръбта във пръстта. Заедно с тях ще се отървем и от миналото – и от съвестта. Ще ги погребем. И ще станем и ловки, и твърди, успеха единствен ще го прегърнем. Само той ще ни движи – в деня и в нощта! И ще слушаме шум вместо музика. Няма полза от ум или памет. От музите. И от нежност, и от топлота. Изхвърлете ненужна поезията. Последната врата На тези, … за които вечe нищо няма и не е имало. Нито преди, нито сега. За безвъзвратно изгорените… Когато в леденото утро се затвори пред теб жестоката врата – последната – ела, седни, съвсем спокоен на тревата. Смелост събери! Сълза, една едничка да пророниш. Не за себе си, а за света. Преди настъпването на нощта На всички безвъзвратно заминаващи – и тук, и в смъртта. Угаснаха в мен небосклоните. Прекършени са клоните на сетната надежда тук. Остават ми броени дни. Ела до мен. Седни без звук и прегърни ме. Не поглеждай! Да помълчим. Самотни статуи, безименни – изваяни в безкрая. Болката в душите ни Един след други те пристигат бледни неизживените ми дни… Пейо Яворов В новия, ХХІ-ия век, през годините изникнаха написани за нас в чужбина разкази, романи модни и драми епични, дори стихове… Едни интересни, а други безлични. Отидоха си – почти всичките! Като безумен ек на нещо тъй различно от живота ни окаян! Така и си потънаха – във рая на някакво измислено, ненужно никому небитие. Останаха единствени само класиците. Тях вече никой не ги чете! А болката в душите ни стои – замръзнала в безкрая… Приказка за студената родина А там им станало толкова студено, че Снежната кралица се смилила и замразила сърцата им – да не чувстват студа! По мотив от Ханс Кристиан Андерсен Понякога се улавям, че чезна в небеса светли и топли, далечни. И забравям за бездната и за мъката, воплите. И летя, и летя, заедно с песните през вечността… Изведнъж се събуждам! Но пак политам… Копнея за младост – във мислите ни. За доброта. Бленувам за слънце, което се смее. За теб и мечтите, които лудуват. За хора усмихнати – в радост! За любов, топлота… И отново се стряскам – измръзнал! В родината. И във студа. януари 2011 г. Сирената на парахода Отзвуча безвъзвратно във мен сирената на далечното плаване… Измислена – като очите ти. Тук няма езеро. Няма морета и няма реки. Не е имало никога! Тук има самота. Студена и пронизваща – като мъглата на живота ни. И не тече наникъде. София, януари 2011 В полетата… Животът струва само толкова, колкото е любовта ни към другия. В безкрайните полета, в нощта на самотата ни – далече, далече от хората и от всяка злина – ще намеря местò, където няма гордост и няма вина. Има само любов. Там, ще те чакам. Къщата на мечтите Безвъзвратно далече от твоите устни, скръбта ми е гибелно цвете… И отново се връщам – стремително – във мисълта си към теб и към старата къща, със кестените и със липите. В която растяхме – безумни с мечтите за простор, свобода… И разгръщам, мъчително бавно разгръщам – почти без да дишам – лист по лист всеки спомен! Всяка радост и всяка беда в изгорялата младост. Като книга, която не посмях да напиша. Дивите кестени На мама Да се завърнеш в бащината къща, когато вечерта смирено гасне… Димчо Дебелянов А когато накрая се върнах – съвсем сам, безкрайно немлад – теб те нямаше. Теб отдавна те нямаше там. И не чакаше моето връщане. Нямаше старата къща, с оня малко напукан дувар. Имаше град. Пълен с някакви хора. Измислен – като в някакъв странен, несвършващ кошмар. Тъй студен, непознат и намръщен! Без мама и без дивите кестени. Мълчанието на времето Прометей открадна огъня от боговете, за да го даде на хората – и бе прикован на скалата. Други са наказани в бездната, без да знаят защо. И ти, и аз – и двамата сме приковани. Част от мъдростта непроницаема на времето. Невидима частица от страха, прикрит в логиката на разумния. На мълчаливия във бремето… Но също сме и част от смелостта привидна – на отчаяния. Както и на безумния, опитал се да литне към звездите. И изгорял… В сърцата ни, дълбоко впита се таи отровната змия – на завистта омразата… И питаш се, отчаяно: „Защо? Нима не сме във мъката едно? Във вечността безсмислено наказаните?“ Времето мълчи в безкрая. Очакване На момичето и жената, която го чакаше да се завърне цял живот Животът ни тук е една отворена рана. Тя кърви отдавна, неспирно… Откакто се помним. Подай ми ръка в светлината – през мрака. Отдавна – тъй страшно отдавна, със поглед премрежен те чакам. Да пристигнеш със вихрена сила… Със вярата и със обичта си да озариш сърцата, мой любими! Да разсееме мрака! Надеждите, всичко отминало във свободата да възкресим… Как те чакам! За кого бие камбаната Никой не е самотен остров; всеки е парченце от сушата, частица от океана; и една буца пръст да отвлече морето. …………………………………….. … Така че никога не питай за кого бие камбаната; тя бие за теб. Джон Дън Аз съм частицата безименна от инвалида – просяка. От старата, разплакана жена на пейката, останала без пенсия. От този, който бърка ревностно във кофите – вече не скришом – за храна! От ученика, гълтащ нощем дрогата. И от бащата – ден след ден без работа! От теб – съсипана, отчаяна, която пита в треска сънищата си: „Как утре ще се справим?“ Аз съм частицата от всички вас – бездомните – захвърлени в света – загубили и сетната надежда във родината. От тези с автоматите и бомбите, които настървено се убиват в Палестина. И от въстаниците жертвени на Либия. Въстаниците по света. Загиващи! И също част от хилядите мъртви, грабнати безмилостно от водната ламя – морето хищно на Япония. … Дали за всички тях един ден ще си спомняме? Аз съм завинаги частицата от теб и просяка. И твоят дом е моят дом. Изстрадалата ни земя. март 2011 г.