Сънищата на изгнаника…

СЪНИЩАТА НА ИЗГНАНИКА В РАВНИНИТЕ НА СКРЪБТА

Срещата ми с поезията на емигранта Иван Бързаков е щастливо събитие, което естествено подкрепи породилите се в мене чувства, след като преведох „Черната книга на комунизма”. Да се стигне до устоите на неговото слово е трудно, тъй като в никакъв случай творчеството му не може да бъде изследвано на едно равнище. Трите му досегашни поетични книги „Яростно в скръбта”, „В съня над пропастта” и „Лумнали огньове” са необикновено явление на нашия лиричен небосклон, те са създадени от творец – философ с будна съвест и с непоколебима кауза. Иска се особена смелост, за да дръзнеш да преосмислиш пораженията от епохата, в която си живял, особено ако намерението ти не е да се задоволиш с фотографиране на момента, а тръгнеш заедно с читателите да дириш надвременните истини, да преодоляваш капаните на пространството. Дори и онези, които никога през живота си не са промълвили стих, ще се заслушат в онова, което им предлага Бързаков – той умее да бъде пределно ясен и открит, та всеки да усети, че говори именно нему, че се изповядва пред слушателите си и ги увлича в приключение, което им отваря дверите за осмисляне тежненията от всекидневието. Обаче нещото, което няма да открие лаикът, ще бъде достъпно за посветения, тъй като изреченото от поета е висше тайнство. Той властва над времената и над епохите, над образите и над чувствата, а емпатията, тоест способността му да съпреживява мислите и усещанията на другите, е небесен дар.
Няма да се спирам тук подробно на биографията му, макар именно тя да го различава от талантливата поетична кохорта и да му позволява да атакува образи и теми, непознати в съвременната ни изящна словесност. Винаги изискан, до цветовите нюанси в облеклото, той е олицетворение на добрия тон. Но зад външната любезност несъмнено се крие железен характер, както и почти магическо умение да убеждава другите в правотата си. Помня го от студентските години, когато бяхме в една и съща група в университета – следвахме българска филология. Носеше му се славата на най-младия редактор на превода на очаквания от културното ни общество двутомник „Винсент Ван Гог: из писмата на художника до брат му Тео” (издателство „Български художник”). Общуваше с интелектуални легенди като Владимир Свинтила, още тогава беше полиглот, направи паметни интервюта с Ален-Роб Грийе и с Пиер Гамара. Ала постиженията не го блазнеха: усещахме, че си остава вътрешен емигрант, че атмосферата на тоталитарна принуда му действа задушаващо. Още деветнайсетгодишен беше се опитал да напусне страната през Резово, беше изтърпял пердаха в милицията. От особено значение за развитието му беше връзката с доктор Георги Лозанов. Огромната му любов към музиката, усещането му за изключителната оркестрация на тоновете, за движенията, за вибрацията на гласа го водеха към страхотната идея: трябва някак си да се научим да синхронизираме рационалните стимули с емоционалните, за да активизираме скрития за нас потенциал на мозъка. Тази максима ще бъде основна не само за научните му открития, но и за поетичните му постижения.
Стигаме до 1976 година. Бързаков се връща от биенале на изкуствата в Полша, взема влака за Любляна, а оттам с автобус се добира до западното гранично градче Копер, което е разположено срещу Триест. Предстои му единайсет километра плуване в бурното море – неповторима среща със самотата и с докосването до смъртта – нещо, което само той може да възпроизведе напълно адекватно. След това идват месеците лагери за бежанци, изпитания… докато го открием в Сан Франциско, създател на „Барзак Едюкейшънъл Инститют Интърнашънъл” и на системата ОптимаЛърнинг „за ускорено възприятие и преподаване, както и за редукция на стреса и за неговото трансформиране в положителна енергия”. Чете лекции из цял свят, създава метод за проникване във всички видове изкуства и най-вече в живописта. Обучава групи и индивиди из великите музеи.
Изведнъж се отказва от всичко, от пари и слава, за да се посвети на поезията. Това е чудо, което трябва да осъзнаем. Както всичко в живота му до този момент, поетичното излияние е съвършено съчетание на емоция и разум. Стиховете не са създавани хаотично, не са плод на моменти чувства. Става дума за дълбока идея, която обхваща пространството от титула до последната дума и преминава през илюстрациите и дори през белите полета, наподобяващи многозначителни паузи мълчание. Бих казал, че поетичните произведения на Иван Бързаков са блестящо доказателство на научните му теории: когато слушаме или четем тези изящни бисери на мисълта, ние се концентрираме, а оркестрирането на думите и синхронизирането на настроенията въздейства върху целия ни организъм. Предизвикателството е още в заглавието на появилата се през 2009 година първа негова книга „Яростно в скръбта” (второ издание – 2014 година). Посреща ни цитат от Фридрих Ницше, който гласи: „Да живееш – значи да страдаш, да оцелееш – е да намериш смисъл в страданието”. Веднага си спомням проницателното наблюдение на Хорхе Букай : „Казват, че когато видим някой гневен, жесток, страховит и заслепен от ярост, той ни се струва ядосан, но вгледаме ли се внимателно, разбираме, че Яростта, която виждаме е само маска и че зад тази страшна маска в действителност се крие Тъгата.” Няма ги в книгата постмодерните гримаси, нито гърчовете от съществуването в царството на консумацията. Второто мото отива още по-далече, то ни изпълва с положителна енергия. Думите са на Уинстън Чърчил и гласят: „От сърцето на самото страдание ще извлечем вдъхновението да оцелеем.” Подобни настроения в съвременната ни поезия трудно ще намерим. В това отношение Бързаков е уникален, или по-точно, той следва линията на класиците, преминали през всички етапи на страданието. За разлика от тях модерният психолог не забравя нито за миг да свърже скръбта, гнева с „вдъхновението на оцелеем”, а това е висше изкуство, което се отдава на малцина избраници.
През изминалите от първото издание на „Яростно в скръбта” години творбата беше обект на сериозни анализи от най-качествените наши критици. Тя се превърна и в любимо четиво за хиляди читатели. Няма съмнение, че написаното е поетичен еквивалент на „Черната книга на комунизма”, но и същевременно то е неповторимо. Човек, постигнал чудеса в научното си битие, пренесе всичко в жертва пред каузата – да намери художествено отражение на страданията на човечеството, да осмисли механизмите на червения терор и самотата на съвременния човек. Наистина, първото, което можем да получим от „Яростно в скръбта” е дисекцията на епохата на тоталитаризма – с всичките й проявления. В стихотворението „За всички нас”, определено като „моето кредо”, творецът ни атакува с образите: „Смъртта, вярвам, дори на един единствен невинен, струва толкова, колкото и целият океан от нищо неподозиращи жертви, океана от страдания и мъки, който тогава заля родината ми и света. И в нов вид продължава и сега.” Пророчески думи. Защото те засягат една много важна характеристика на стихотворенията. Всеки ред се свързва с триизмерността на времената, с миналото, днес и утре. Проявява се едно от най-силните оръжия на писателя – умението му да предизвиква проникването на времената едно в друго. В един от прекрасните си афоризми Бързаков много точно се е изразил: Поезията вероятно е единственият жанр, който може едновременно и в пространството, и във времето да обхване нещата метафорично.” Четем тази книга и осъзнаваме, че епохите се разтварят, а ние се връщаме назад в историята, потапяме се в Ботевата, във Вазовата, в Яворовата скръб.
За онова чудовищно
проклятие
в съдбите ни.
За стъпканото
във калта
разпятие.
Вечни теми за голямата българска поезия. Прокълнатата съдба, стъпканото висше начало. Същевременно поетът е наясно, че за престъпленията „тъй страшно много се мълчи”! Така че той се явява творец на съвестта. И подчертава, че взорът му е насочен не само навътре, към сърцевината на България, но и навън, към света! Живее не само с трагедията на миналото, със забравата, с политическите маскаради, с отчуждението на човека от човека и с логофагията на младите. Естествено идва незабравимата поанта: „В нощта – / сърцата на измъчените / трепетно / ни чакат!” Тук метафоричното мислене ни приковава, а „сърцата на измъчените” ни отвеждат във вселенски измерения и ние отново потъваме във въртопа на времената.
За геноцида над нашата интелигенция ни напомня поемата „Окървавена луна”. Стихотворението се основава на автентичен случай, кърваво клане в местността Абашкото, Плевенско, но обобщението ни отвежда към всеки кът на България, където червените комисари организират своите злокобни срещи с безумието. Никой не е създавал досега високохудожествени стихове по подобен повод, а изреченото от лирика философ звучи много силно.
По страниците на поетичните книги на Бързаков срещаме запомнящи се стихове, поставени като мото – от Яворов, Бояджиев, Дебелянов, Вапцаров… Това от една страна издава огромната ерудиция на мислителя, но от друга поставя сътвореното от него в много широкия контекст на първожреците на българската поезия. Авторът на „Яростно в скръбта” не повтаря изреченото от тях, той спори, използва ги, за да разшири контекста на прозренията си. Трябва да усетим, че мъката и мълчанието надвисват над цялото човешко минало, а тук е уместно да припомним и думите на Шекспир, произнесени в трагедията „Тит Андроник” ( превод Валери Петров ): „Като закрита пещ, скръбта без излаз / изпепелява нашите сърца.”
Изкушавам се да приведа обобщението на големия критик и естет Атанас Свиленов: „Тревогата, болката на гражданина на света Иван Бързаков е вече с други мащаби. Дори когато поводът е от българската действителност, той не остава затворен само в нея. Съпоставя се в едни глобални мащаби. Страданието за нашата родна съдба и гневът, породен от нашите злини, се извисяват от прозрения за целия днешен човешки свят, в който има толкова много мъка, толкова много угнетени и унижени хора, толкова много насилие и смърт.” Поетът създава със силата на въображението си и с мрачната тържественост на визиите си съвременен вариант на Вазовата „Епопея на забравените”, той поднася реквием за жертвите, като поставя сред тях и живите, тъй като всички те са засегнати от властващото насилие. Своеобразно обобщение на тези мотиви е поемата „Осъдени завинаги”, в мотото към която поетът говори за черната композиционна решетка на холандския художник абстракционист Пит Мондриан. Съчетанието между линиите, които покриват всичко, и раните в душите ни е поразително. Това са докосвания до светлите идеали на младостта, бленуване за безбрежност, за всеотдайна нежност, които се сблъскват с жестоката действителност.
Цикълът „Завинаги в изгнание” е уникален в нашата литература. Темата за вътрешния изгнаник не е нова, но почти не е извеждана във философска светлина. Състоянието на лирическия герой на Бързаков е много сложно. Той не само потъва в света на изгнанието, а усещайки се като чужденец и в своя някогашен дом, е осъден на вечно скиталчество. Него го няма – това е страшна присъда. Доближаваме се до идеята на Албер Камю, който изпраща своя Сизиф да изкачва камъка нагоре, въпреки че усеща колко ненужно и нелепо е това усилие. Трябва да се действа, независимо от обречеността. Много силно доказателство, че читателите имат среща с голям поет – философ е един от шедьоврите му – стихотворението „Вратите”. Винаги съм искал да намеря израз за онова, което десетилетия ме притискаше. Ето го – „големите черни врати на душите ни”. Припомняме си екзистенциалния ад на Жан-Пол Сартр, обгръщаме се с мистично наметало. Ще се намери ли критик, който да дръзне да тълкува тези образи? Без никъде да цитира директно Светото писание, лирикът е изпълнил страниците на книгите си с библейски образи. Едно от най-силните му християнски стихотворения е „Тръбите” – „в душите – скръбните тръби”. И ето времето, което пристъпва с крачките на „много уморен човек”, „изстрадал всичко – нищо не узнал”:
Заслушал се
с мъчителен копнеж
в тръбите.
Метафората е неповторима. Усещам как чувството, което ни завладява ни връща и към първия цикъл, пренася ни и към третия, можем почти физически да доловим единството на времената. Между „Вратите” и „Тръбите” има метафизическа връзка, те са изпълнени със съвършенството на мисълта мигове от едно цяло, което, след като прочетем, никога няма да забравим. След това влизаме в „стария двор”, за да си спомним и „съня за белоцветните вишни” на Дебелянов – ето го вечното и същевременно конкретно изгнание, ето я картината на изчезналото време, която, както Марсел Пруст, поетът непрекъснато се стреми да върне, да намери в него отговор на вечните философски въпроси за живота и за смъртта, за престъплението и за наказанието, за яростта и за скръбта. Стиховете натрупват настроения, които дълбаят ями в душите ни. Ние сме едновременно жертвите и изгнаниците, но дирим и лъчите, по които да се докоснем до светлината, която в творчеството на Иван Бързаков винаги е проектирана напред във вечността, където ще бъдем свободни. Когато се изморим от броденето из чертозите на скръбта, внезапно ни огрява слънцето на нежни интимни миниатюри, които ни връщат надеждата. След мигновения отдих идва време за дълбоките прозрения. Израз на тънкото чувство за народопсихология е поемата „Освобождението”, в която виждаме старите и новите си грехове като народ. Най-важното, според Бързаков, е да потърсим освобождение от „Завистта, Омразата и Подлостта”. Това е поредното стихотворение, доказващо магическото му умение да предизвиква конвергенция на времената.
Много може да се говори за музикалността на тази поезия. Тя се събужда в подчертаната ударност и динамичност на стила като цяло – от непрекъснатото движение в стиха и римата. Музиката извира от всяка дума, от подреждането на изреченията, от илюстрациите. Сякаш от слово и музика, от магия и просветление, пред очите ни избликва светлината от неговото невидимо разпятие. Той е уникален поет – философ за Източна Европа, който не само не скланя глава пред повелите на тоталитарната еднаквост, но ни заразява със страстната си молитва за социална справедливост, с познанията си за тайните на човешкото сърце и на пожара на душите.
Значимият творец цял живот пише една и съща книга, която е разтърсващ отчет за мъките и надеждите му – те стават толкова по-значими, когато са в унисон с мъките и надеждите на близки и далечни, на хилядите читатели. Затова и Иван Бързаков продължава разговора с ближните във втората и третата си поетични шедьоври – „В съня над пропастта” (2011, второ издание – 2015) и в „Лумнали огньове” (2013). Докрай са защитени търсените и споменати вече от мене принципи на конвергенция и единство на времената – отново минало, настояще и бъдеще се сливат в неразрушимо цяло, в което се гонят и се настигат светлите и тъмните тонове. В знаменитата си книга „Пътят на сълзите” Хорхе Букай изрежда думите, които пораждат загубата в душите ни. Те са : смърт, безутешност, празнота, отсъствие, болка, гняв, безсилие, тревожност, вечност, самота, страх, тъга, безвъзвратност, смут, носталгия, отчаяние, самообвинение, плач, страдание. Всички тези слова са ключови в поезията на Иван Бързаков, нещо повече, те са константни за света, в който се движи лиричният герой (а и авторът). Върху бялото пространство, преди да потекат новите стихове „В съня над пропастта” се срещаме с мъдростта на Уйлям Фокнър, един от духовните учители на поета: „Миналото никога не е мъртво. Миналото дори не е минало”. Чета първото стихотворение „На поета, в скръбта” : „Нощем / идват в главата ти / трепетни / странни слова. / Като дивни хора / се извиват / в душата ти.” Зная, че действително е така: понякога ми се обажда в часове, когато при него е късна нощ, не мигва, споделя трепетни мисли. Реалността се превръща в поезия. Отново се тревожи за земята смазана, за живи погребаните хора, за подлостта, за скръбта, но все повече се оттласква от конкретното и отива към мащабното обобщение. Страхува се от настръхналия съвременен свят, който като че ли не е запомнил уроците на нацизма и на комунизма, страхува се за безгрижието на консумативното общество, ала перото му никога не е дидактично – намира най-точната мяра за връзката между реалността и фантазията. В новите му книги властват сънищата, недоизказаните страхове и вълнения, нощта отвръща на мислите му с „Безмилостно ехо”, „… безумен…. / къде си… / танц в живота… / и танц в смъртта.” Онази поезия, която създава Иван Бързаков е на ръба на позата, мнозина биха се подразнили от толкова много скръб и ярост, но голямото постижение на писателя е, че успява да ни убеди в искреността на преживяванията си, нещо повече, да превърне лесно наранимата душа на лиричния си герой в световна душа, да наложи личната си кауза като общочовешка. Откриваме дълбока връзка с виденията на Данте Алигиери и неговото слизане в ада, за да дири смисъла на живота и смъртта. Изисква се много сила и дързост, за да направиш това, което си позволява Бързаков в стихотворението „Единственото” – то отново е посветено на болката: не в миналото, а днес, в този момент тя избликва за „безвъзвратно загубената майка”. И както при великите безсмъртни Ботев и Вазов, тя, майката се слива с родината, с дома. Финалът на стихотворението е поразителен: „Дом, скъп мой дом – / ти, загиваща моя родино!” Да видиш истината, в условията на посткомунизма да говориш не за онова, което във високопарните си фалшиви слова обещават политиците, а за онова, което е в душите на честните и мислещи хора, е знак за гражданска доблест. „Загиващата родина” е видяна не от вегетиращите вътре в нея чеда, а от успелият навън български син, който никога не е забравил корените си.
Спомняме си прекрасната трагедия на Калдерон „Животът е сън”, когато разгръщаме тези поетични книги. Четем мотото, което дължим на самия автор: „Денят е сън. / Сънят е ден. / Кошмарът – / винаги със мен.” По шекспирово силно звучи това четиристишие, което ни въвежда в реалността и безумието на кошмарното съновидение. Илюстрацията отстрани ни показва отчупващата се скала, готова да ни погребе в черното пространство в долната част на страницата, символизираща пропастта. Дори спасението от Онази с косата не носи радост – „в гърдите впита мъката тежи”. „Долу / хиляди се гърчат… / Майчица България / в конвулсии лежи”. Изреченото може да се възприеме като обобщение за комунистическото минало, но то в пълна сила важи и за днешния ден. Целта е да достигнем до катарзис, да усетим целия ужас от катастрофата, да не се примиряваме с полуистини и компромиси. Иван Бързаков е категоричен: „Особено мрачните и жестоки времена на една нация или на цялото човечество изникват, според мен, от изкуството да бъде максимално експресивно.”.
Пиша тези редове, когато чудовищата от „Ислямска държава” избиват хиляди невинни, когато корабите с емигранти се разбиват край бреговете на Италия…. Има „естети”, които твърдят, че това не са теми на изкуството, но аз предпочитам ясната позиция на Бързаков. Стихотворението „Вятърът” е посветено на „Пенчо Славейков и всички странници – и преди, и сега”. Диалогът му с големите творци продължава, като в развълнуваното си слово поетът обединява революционното и съзерцателното в художественото ни минало. Той доказва, че Славейковият патос не е чужд на Ботевата сила, че Яворов, Дебелянов, Попдимитров, Бояджиев кореспондират динамично с мислите на нашия съвременник и потвърждават, че „талантът е истински, когато те задължава да отидеш в най-дълбоката и интимна същност на нещата”. Лирикът говори на „гордия, силния вятър”, който разпилява „илюзиите на младостта ни”. Така той действително прониква в Светая светих на психиката и изповядва промяната в себе си, във всеки, който иска да се издигне над „дребните, алчни човечета, които робуват”. След съня за надвисналата и откъртващата се скала е естествено да дойде видението на освобождаващия ни от обречеността вятър. Страницата, посветена на съня за яростния порив на вятъра е светла, светли са и следващите глави от поетичната книга, в които осъзнаваме как „бавно и мъчително светлината отделя настъпващия ден от нощта”. Кое е сън и кое – реалност ще решим сами, но може би насън животът се превръща в „искрица блещукаща за радост”. Или е избликнала любов – „като вълшебен звън”. Несъмнено е жестоко всичко хубаво да се случва насън, но метафората, че това именно, яркият или ужасен сън, е животът звучи като прозрение. След огряната от светлина страница идва огромното тъмно изображение на настръхналия кестен. Това е катарзисното събуждане, или потъването в кошмара на съня – сами трябва да решим. Измъкнали сме се от конкретното, от темите за тоталитаризма и за бедността, сега мислим за болката и за страданието като за състояние на душите ни, свързани не само с политическите, но и с екзистенциалните проблеми. Изгубената любов, наранената психика, затормозеното съзнание – те са последствия от случващото се в реалността, но поезията ги всмуква и ги довежда до настръхналите до бяло сетива на читателите. Следва сентенцията „Когато нараняваме някого, ние същевременно нараняваме истината, нараняваме и целия космос.” Тези думи ни доближават до максимите на Фьодор Михайлович Достоевски, до убеждението на Балзак, че „страданието е като железния прът, който скулпторите поставят вътре в глинената маса – то поддържа, то е сила.” В такива моменти си спомням за знаменития „Реквием” на Ана Ахматова, който се разгръща като трагедия с многогласието си. В действителност – както забелязва Йосиф Бродски – това е „автобиография на поета, защото всичко описано от него му се е случило”. Така е и във вселената на Бързаков. Непрекъснато чуваме гласовете на избитите, на изгорелите в огъня на века (особено в „Лумнали огньове”), но над всичко звучи гласът на философа – изгнаник, защото той е преминал през всички изпитания и словата му звучат изповедно. Съчетаването на личната драма с преживяванията на другите го прави уникален, надвременен, какъвто е и в „Гласът на вълните”. Една огромна вълна ни връща към скръбта на родината. Референцията е от жестоко изпатилия си след 1944 година Трифон Кунев, който казва: „… А в тъмнината глух се тътен носи от страшните вълни!” Съвременният поет не го репликира, но и не продължава пряко образа. Той диалогизира със своя картина, зрима като във филм. Виждаме „жълто – кървава луна” , „ръждиво проядена в скръб”, виждаме „ужасен небосвод без звезди”, а сред този космически трагичен пейзаж народът ни „обречен и загиващ” се гърчи като „риба на сушата”! Подобно е настроението и в „Пустинята”, стихотворение, в което усещаме жаждата за взаимност, но и вселенската самота на „подвижните мъртъвци”. Следва празна страница в ляво, а в дясно изникват оцветени в черно пустинни пясъци. Плавен преход към поразително силното стихотворение „Съвремие”: то също започва със сън за щастие, спомен за зелените ливади край Витоша, където „страшно млади” сме тичали и сме се целували с момичета… Там сега гъмжи от домовете на олигарси и мутри, от чалга, „огради, псета”. Спомените изчезват, животът тече – но вече без спомени.
Човекът, чиято душа се разкъсва, не просто е избрал чуждата страна за свой дом – в мислите си той отново е тук, в родината си, ала тя остава чужда за него. След принудата на комунистическия терор идва насилието на бездуховното време. И пак пропадаме в съня със „Среднощна мълния”. За да разберем напълно посланието, трябва да си припомним максимата на твореца: „Поезията – това не са стиховете. Поезията е тайнството отвъд стиховете.” Само така ще успеем да се пренесем „в съня ни, който още не сме сънували”. „Там, в долината непрогледна на скръбта” тя, бленуваната, истинската, неназованата ще се разкрие: „пламнала, / изгаряща – / като в мълния.”
Погледнете онази страница от „В съня над пропастта”, където долу в дясно е изписано „Изборът”. Начало на цикъл ли е това? Срещу плаха трепкаща свещ е изписана мисълта на Салваторе Куазимодо: „Човек е сам върху сърцето на земята, / пронизан от едничък слънчев лъч. / И неусетно вечер е.” Нобеловият лауреат говори за екзистенциалния път на индивида, той проследява белязания от слънчев лъч път към стремително падащата вечер на смъртта. Бързаков противопоставя възможността да се отдадеш на удоволствията и да трепкаш плахо като свещ, но обзет от страх, тъй като смъртта те дебне непрестанно. Или „да пламнеш яростно / и изгориш / във звездното небе.” Ето я отново дилемата на Албер Камю, подсказана в „Митът за Сизиф” и в прекрасните му романи „Чужденецът” и „Чумата”. Съпротивата срещу страха, пламъкът на смелостта не е просто избор, а участ. С цялото си житейско поведение и с творчеството си Иван Бързаков доказва, че и за него участта е избрана. Никога няма да заравя стихотворението „Скръб бездомна”, което започва с мото на Дебелянов: „И толкоз черни мисли ми тежат, / че аз не искам нищо да си спомня.” В пустошта огромна Бъркаков не закрива взор за спомените, той гледа право в очите издъхващите като хлебарки сломени старци, жената без пенсия, но с диплома, която бърка по кофите. Все теми, които уж не са за стихотворения. Те ми напомнят за големия поет Иван Методиев, също вътрешен емигрант, който не се страхуваше да изобразява злото:
Щом с чашата без дъно съм роден, от нея пия.
Щом гние българската кръв, от все сърце ще гния.
Че дрипите ти, татко мой, ме правят епохален.
Изливай се река от гной, прииждай вой печален…
( „Щедър ужас”)
Печалният вой не стряска големите поети на България, той е противопоказен само на псевдопоетите, на снобите. Това лирикът доказва и в чудесното стихотворение „Ирония”, което взема за мото надпис в лагера за бежанци в Латина, Италия: „Не се опитвай да излъжеш себе си, / защото не можеш да излъжеш Бог в тебе.” Синът на рано починалия инженер, който като по чудо не става жертва на червените репресии, пише за „обесените, непогребаните, за забравените, лудите, измъчените, за излишните”. Поантата е много силна: „А някъде далеч, във утрото, ни чака гневна съвестта ни.”
Не бива да пропускаме и силните стихове, посветени на чудото на творчеството, на онази необяснима тревога за истината, която довежда Бързаков до категоричното твърдение:
Да се живее
без стихове
е
все едно без музика
и красота.
Без истина.
Той, меломанът, който отлично познава всички дебри на класическата музика и успява да следва любимите си рефрени в хармонията на стиховете си, след като в „Яростно в скръбта” създаде реквием за жертвите и за живите мъртъвци, сега ни поднася оратория, в която има много повече светлина, макар отново да се чува „страшния глас на мъртвите и непогребаните”. Непрекъснато сме свидетели на движението на образ и текст в пространството и във времето. Неизменно имаме чувството, че триединството на времената властва, че пространствата се разтварят, за да се срещнат или отблъснат. Сякаш от нищото се появява „брегът на спомените”, едно стихотворение, което би могло да носи светлина, ако не беше поантата:
А нас ни няма,
няма ни никъде…
Не ни търси –
никъде, никъде!
Настроението е същото, както в „Търсим, все търсим” от „Яростно в скръбта”. Има лична скръб и мъка, но те се акумулират в световното страдание. Запазва се „болката в душите ни”, че писаното слово отминава, остават само класиците, но тях почти никой не ги чете.
А болката в душите ни
стои –
замръзнала в безкрая…
Сещаме се за Вапцаров и за неговата изповед „История”. Как да разкажеш на бъдещите хора за своите мъки? Искаме да бъдем като всички – да забравяме за бездната, за мъката и воплите, да летим заедно с песните „през вечността”. Бленуваме за любов, за топлота. Тези мечти овладяват поета в едно от най-скръбните му стихотворения „Приказка за студената родина”, в което той си спомня как Снежната кралица от селенията на Ханс Кристиан Андерсен замразила сърцата на хората – да не чувстват студа. Бързаков никога не е коленичил пред Лeдената господарка – неговото топло сърце кърви, човешките стремежи и чувства го измъчват, ала остава верен на дълга си. Въпреки мъките и страданията, неговото слово се лее. „Студена и пронизваща – като мъглата на живота ни” го обгръща самотата, екзистенциалната самота на мислещата тръстика, на онзи, който не се задоволява с личното благополучие, а непрекъснато мисли и разсъждава за ориста на своя народ.
В „Къщата на мечтите” и в „Дивите кестени” поетът, подобно на Дебелянов, се връща към детския спомен. Двете стихотворения се привличат и отблъскват като теза и антитеза, оживелият и погребаният спомен се срещат, за да кръстосат пътищата си в стихотворението „Далеч, тъй далеч”, в което философът отново подема темата за смъртта, за възможността в съня да прогони ужаса от нея. Срещат се любов, нежност, незабрава, появява се „безпокойния дух” на Пенчо Славейков, който властва в стихотворението „Огньове”. То е изпълнено с бунт, с жажда за живот, изниква „острият копнеж в сърцата на измъчените”, вие се бленуваният в сънищата „огромен чуден път към истината. И към красотата.”
Същността на истинското изкуство, според Бързаков, независимо от жанра му, „е в посланието… и в изяществото на това послание. Всичко друго е посредственост.” Доказателство за тази теза е сложното, философско стихотворение „Мълчанието на времето”, което използва за основа легендата за прикования Прометей, откраднал огъня от боговете.
И ти, и аз –
и двамата сме приковани.
Част
от мъдростта
непроницаема
на времето.
Лиричният герой и неговото алтер его са богоборци, частица от смелостта „привидна” на отчаяния, на безумния, опитал се да литне към звездите ( това е Икар!). И между наказаните в бездната се таи отровната змия – „на завистта, омразата….”. Поетът ни въвежда в квинтесенцията на епохата, показва ни нейната изменчивост и полифоничност, сложната битка между доброто и злото, в която сякаш няма чисто бяло и чисто черно. Поантата му е заковаваща: „Времето мълчи в безкрая.” Няма отговор на изконните въпроси, но това не значи че съвременните Икаровци няма да продължат да питат и да се опитват да литнат към звездите. Така стигаме до финалния апотеоз на „В съня над пропастта” „За кого бие камбаната”. Мотото е предизвестено, то включва крилатите думи на Джон Дън, вдъхновили и Хемингуей: „Така че никога не питай за кого бие камбаната, тя бие за теб.” Сякаш огледално се пренасяме към вече познатото ни посвещение от „Яростно в скръбта”. Но този път човекът, който заявяваше за кого твори и какво иска да каже на света, разкрива своята принадлежност към племето на унижените и оскърбените. Посл анието му е насочено директно към днешния ден, който е функция от вчерашния и проекция за утрешния. Тук са инвалидът, старицата без пенсия, ученикът, който гълта дрога, безработният баща…
Аз съм частица от всички вас –
бездомните –
загубили и сетната надежда във родината.
Но не са само те. Той вижда бунтовниците, които „настървено се убиват” в Палестина, руините в Либия и Ирак, хилядите мъртви, грабнати безмилостно от „водната ламя” в Япония.
И твоят дом е моят дом.
Изстрадалата ни земя.
Поет, който тъй безмилостно е потъвал в съня и в страха, който е достигнал до същината на диктаторските режими, който е провел оживен диалог с безсмъртните си предшественици, има право да защити книгата си по този начин. Той не само успява да ни внуши своята истина, да ни зарази със страстната си молитва за социална справедливост, с познанията си за човешкото сърце и за пожара на душите.
Всичко изречено дотук се потвърждава и усложнява допълнително в Лумнали огньове” (2013) . За своеобразието на тази книга отново ще цитирам вещия изследовател на творчеството на Иван Бързаков Атанас Свиленов: „Колкото поетът е угнетен от загиващата ни родина, от покрусената надежда, че демокрацията ще й даде спасение, толкова той е разтревожен и за цялата световна цивилизация, в която се сриват моралните ценности и изчезва духовността.” Но критикът не спира дотук: „Бързаков умее да види и красотата в света и да ни доближи до нея. Не само в природата, която колкото и да унищожаваме, крие много прелести… Умее да ни насочи – в противовес на злото – и към доброто в човешката душа.”
Показателно за намерението на твореца е използваното от него мото в началото на книгата – това са думи на американския философ Фредерик Бюхнер: „Животът, който докосвам за добро или зло, ще докосне друг живот и той на свой ред друг – докато кой знае колко далеч ще спре трепетът; в кое далечно място ще се усети допирът ми.” Повече от всякога тук на пръв поглед конкретните, отнасящи се пряко до българската действителност стихотворения, се издигат до шеметни философски дълбочини, а от друга страна, чисто универсални, космически откровения, като „Едно чудесно утро”, „Сълза”, „ Modus Vivendi”, „В бялото пространство”, „В тишината” в контекста на книгата звучат и удивително актуално. В „Лумнали огньове” всичко започва с „утрото на тайните знамения”: това е вълшебното място, където красотата се докосва до скръбта, тоест на избликналата сред ужаса и сред мрака надежда. Никога до този момент Иван Бързаков не е бил толкова близко до висотата на изтънчените световни поети: покорява ни полифонията на мелодичността, той неизменно взема нещо от предишната музикална фраза и го пренася в следващата. Римите винаги са деликатно пестеливи – те ми напомнят, че в привидно монохромните портрети на Тициан се примесват дискретно други цветове. За разлика от игривата, променлива рима, ритъмът в поезията на Бързаков е абсолютен – никъде не се нарушава. Мотото към „Modus Vivendi” гласи: „Ако не търсиш истината, никога няма да намериш и себе си.” Ето го и самото стихотворение, своеобразна квинтесенция на художественото кредо на писателя:
И търсех,
непрекъснато търсех стиха.
А животът се смееше,
по – силен от всичко.
След като сме прочели тези редове се озоваваме в непосредствена близост до тайнството на творчеството, но би било брутално и неуместно да го обясняваме многословно. За да отидем още по-нататък, нека припомним и друг афоризъм на Бързаков: „Изкуството е светът, който откриваме, че не е съществувал.” На пръв поглед има противоречие между тази максима и всичко, което сме научили от него. Само че всеки голям писател непременно надраства своите творби и дори тесните рамки на убежденията си. Той вижда нещата отвъд себе си, силата на значимата литература е в полизначността на интерпретациите, нещо, което създателят на „Лумнали огньове” постига блестящо. Подобно на Оруел той ни поднася действителност, която е ужасяваща в своите фантастични постулати, докато нашата родна действителност е ужасяваща до фантастичност в своята реалност. Сблъсъкът между тези два начина на осъзнаване на обкръжаващото ни води до невероятни резултати. Оттук произлиза и търсенето на абсолютните съответствия между дума и препинателен знак, текст и пространство, пространство и илюстрация – затова художниците на поетичните книги на Бързаков са негови най-близки сътрудници. Когато говорим за въображение, разбира се, не бива да забравяме и друга негова максима, която с пълна сила важи за „Лумнали огньове” : „Литература, която не е съвест, е винаги, струва ми се, малко или повече ограничена, поне по дълбочина и размах.” За него това е аксиома, тъй като животът му се осмисля и се слива изцяло с каузата – мъката и горестта на България, а оттук и мъката и горестта в съвременния свят. Образите в стиховете му имат обобщаваща стойност, помислете за „Пътуващият странник”, за „безумните факли” от „Лумнали огньове”, за самотника „Под надгробната плоча на живота” – всички те експресивно се врязват в съзнанието ни, независимо дали са алегорични, или – конкретни. Убеден съм, че за да създаде най-значителните си творения, Бързаков изпада в своеобразно трескаво състояние. Не е необходимо да е като Ван Гог, но трябва да се освободиш от всекидневното си аз. Нещо да започне да гори в тебе. На една от многобройните срещи на поета с публика, след като чу стихотворението „Картина от морето”, един буден млад човек от публиката, който си призна, че рядко чете поезия, прошепна: „Изведнъж почувствах, че пясъкът натежа.” Възхищаваме се от философската извисеност на „В бялото пространство”, посветено „на любимата в смъртта” и от изящния преход към друго откровение – „В тишината”, което ни смразява с отчетливия си ритъм и с невероятното усещане за безнадеждност. Бързаковото поетично „царство на съотношенията” изисква абсолютна оркестрация – няма съмнение, че тази поезия може без видим образ, но не би съществувала без скритата в нея музика. Прочетете стихотворението „В зимния дъжд”, в което деликатно е поднесена темата за смъртта, за безвъзвратната загуба. В такива моменти в тази книга поетът е най-силен: като във филмите на Федерико Фелини тук няма разлика между сън и реалност. Така е и в „Сълза”. Сякаш между мотото: „Бавно и мъчително денят отделя светлината от нощта” и самото стихотворение няма нищо общо:
Сълза
в очите на детето.
Едно измамено дете.
Тя струва колкото света.
Необходимо е усещане за философичност, асоциативно мислене, за да свържеш двете части, но когато го постигнеш, ще почувстваш колко модерна и същевременно колко хуманна е тази поезия, в която виденията прескачат през страниците и изведнъж онова, което си видял в очите на измаменото дете, ще се появи „В студеното утро” и сълзата ще капне от клепачите на побелелия поет. Така постепенно осъзнаваме, че всичко страстно в нас – амбициите и надеждите – е само „трепет на пеперуда”, смайва ни образа на мимолетната, но и дълбока нощ, разгърнала „черно наметало”. Отново се връщам към „Картина от морето” – наистина „пясъкът натежава”, защото почти физически виждаме как „безмълвно въздиша” небесният свод „за един народ загиващ, ненужен, излишен…”. Вече не както в „Яростно в скръбта”, а далеч по-обобщаващо звучи „сънят на изгнаника”, на „самотниците, захвърлени в света”. Пак ни преследват „скелетите на миналото” (в „Равнините на скръбта”), мяркат се порутени къщи, просещи деца, загиващи хора, безумни палати. И идва жестоката поанта:
Под всички вас,
заровена,
скръбта ми
от болка вие. Но кой я чува?
Никой.
След всичко това, трябва да дадем отново думата на майстора на афоризмите и кратките есета: „Скръбта, сама по себе си, колкото да е голяма, не означава песимизъм. Песимизъм имаме тогава, когато не виждаме смисъл в скръбта. Тогава скръбта се явява трагичен финал в нашето мислене, в нашето съществуване.” Иван Бързаков не е песимист. Той обича народа си, затова убедено тръгва „по пътя на обречените”. Не ни спестява „В нощта на ужаса”, когато Пламен Горанов се самозапали, не ни спестява и въпроса: „кому дължим този безкраен, всепоглъщащ грях?”. Но ни приканва „да се помолим за децата си”. И ни дарява „Храмовете на спасението”, финалното стихотворение в тази толкова универсална, европейска поетична книга. В нея се появяват „отразяващите светлината на отвъдния свят” лунни пътеки, които непременно ще се спуснат. Това е неговата молитва за българската душа. Затова не ми остава нищо друго, освен да завърша с пророческите му думи: „Заедно с привилегията, с особената привилегия да твориш красота, която носи живот на страдащите, ти е дадена и привилегията на мъката. Не се опитвай да избягаш от кръста си, ако не искаш да се разминеш с истината.”
Иван Бързаков в никакъв случай не е един от многото изпълнени с носталгия, изливащи в стихове мъката си емигранти – той е значим и неповторим съвременен поет, чийто глас звучи отчетливо в хора на жреците на българското изкуство, а каузата му ни подтиква към съучастие.
Георги Цанков