КОЕ СТРУВА—и КОЕ НЕ

< Есе >

Често истински доброжелатели— имам много (кой знае защо?)— ми пожелават от все сърце да ми се даде вече Нобеловата награда по литература. Особено след 9- та поредна Номинация тази година.

Смешно!
Искам да Ви дам един малък, но според мен безценен подарък, а именно: няма нищо на този свят по-важно от СПОКОЙСТВИЕТО НА ДУХА, запомнете, приятели!
Защото знам и съм спокоен, че няма да ми се даде Наградата.
Не защото си нямаме лобита, не защото поезията ми не е “ актуална”, според Западната гилдия— твърде много скръб и болка, и страдание, и изгнание в стихове.
Нито затова, че не е преведена на английски, френски или шведски. И не е издавана в чужбина.
Нито поради стотиците завистници у нас. Когато Тодор Живков се разпоредил на Левчев, като председател на СБП, да номинира Радичков за втори път за Нобел, писателят се оплакал на Атанас Свиленов, че цяла сюрия писатели скочили възмутени. Как можело такъв бездарник като Радичков да номинират за най- голямата награда в света. И няколко даже писали протестни писма до Нобеловия комитет!( Спомняте си вица за дяволите и българския котел в ада, който никой не надзиравал, отвътре дърпали ако някой се опитвал да се измъкне). Не че някой в Швеция е обърнал внимание на тези завистници. Просто не е имало кой да номинира Йордан Радичков за трети път. Знам тази историйка от самия Свиленов, който е редактор на книгите ми, вечна му памет!
Не, не за това е спокоен духа ми.
А чисто и просто….защото не я заслужавам! Та помислете си само: от най- големите ни, от гигантите от всички времена, само Иван Вазов и Пенчо Славейков са номинирани по веднъж—Антон Дончев вероятно два или три пъти и Елисавета Багряна, само тя може би четири или пет пъти. Има още една шепа автори — по веднъж.
Да не изброявам плеадата от наши разкошни поети и белетристи — от всички времена— които не са номинирани даже веднъж. Нито Яворов, нито Дебелянов( който преживе не е издал стихосбирка, понеже не заслужавал още!!!!), нито Елин Пелин или Йордан Йовков, нито Смирненски, нито Димитър Талев… и още колко много!
Та Иван Бързаков! Доста смешно, нали?
Много е важно да се съпикасваме, поне малко!
И още нещо, лично— не ме тревожи финалната оценка на Шведската Академия, поради спокойствието на духа!
Уилям Фокнър, един от най- големите световни писатели на 20 век, ненадминат и до днес, забравил да каже на любимата си дъщеря, че е станал лауреат на Нобеловата награда. Тя научила за това от издателя му.
И когато го запитала, защо е пропуснал да й каже, писателят отговорил след кратка пауза:
“ Та това ли трябва да определи колко струват книгите ми!”
И това — Уилям Фокнър!
Нямам какво повече да добавя по въпроса. 25 март, 2021

Човекът от другия свят

< Разказ >
“Колкото повече търсим между хората, толкова повече си даваме сметка, че нищо не сме узнали”.

Неизвестен

Никой не знаеше откъде бе дошъл и кога.
Висок и мършав, със скулесто, изпито лице— като че ли бе изникнал изпод земята. Не работеше нищо— тези хора не работят— но и не просеше. Не знам защо, но ми се струваше, че е пратеник от някакъв друг свят, вълшебен. Свиреше на няколко инструмента в ъглите на градчето — и зиме, и лете. С една опърпана шапка пред него, която държеше в уста кученцето му, доброто създание.
Изглежда така си изкарваше прехраната. Отвреме навреме оставяха пари в шапката— кой повече, кой по- малко.
Никой не го запита за името му, защото, види се, нямаше приятели.
Един шегобиец разказваше, че го видял край скотобойната на съседния град — да седи отвън и беззвучно да плаче. Без да вижда никого.
А, де!
Един такъв човек.
Сигур бе приютил кученцето, което бяха захвърлили в някой град, ненужно никому.
Защото този човек обикаляше градовете, много рядко селата (селяните не обичат безделниците) и свиреше. Имахме чувството, че чака нещо… или някого. Като че ли таеше надеждата да го намерят и си го приберат.
Понякога го виждаха в храма, на последната седалка, дълго да се моли с кученцето, сгушило се между краката му. Невидимо и безгласно, не го чуха да лае никога.
Като сянка или по – скоро като кучешки призрак.
Къде ли пренощуваха? Вероятно някой и друг добър човек се смиляваше над самотника. Много обичаха музиката му.
Но не го чухме да рaзговаря с никого.
Мислехме си, че трябва да е онемял от някаква голяма мъка, от някакво нещастие. Никой не можеше да го пита за нищо— дори и със знаци. Аз поне не бях видял.
Ала как свиреше,Бога ми… същински чародей !
Хората не можеха да отминат без да се заслушат. Оставяха всичко. Слушаха, слушаха,
понякога дълго, … и забравяха за неволите си, за грижите. И им ставаше леко и светло, като че ли някой ги бе благословил!
Когато, обаче, се опитваха да го заговорят,той навеждаше очи и мълчеше. Объркан.
Отказаха се да чакат да им отговори. Имаше нещо в него, което караше хората да потръпват.
Или да му свалят шапка — кой ли знае защо?
Хората са странно нещо…
След време свикнахме с него и почти не го забелязвахме — само се наслаждавахме на музиката. Също като че ли извираше от ъглите, от самите стени край които свиреше.
И всичко наоколо ставаше неземно!

После един ден изчезна безследно.
И вече го нямаше … никъде!

Не след дълго в града дойдоха някакви странни хора да го търсят. Заговори се, че преди много години имал жена, която избягала с друг.
В никакъв случай не бе възможно той да е този, който я е убил!
Нещо друго трябваше да е станало.
Не го намериха. Потъна вдън земя с кученцето си.
Ако научите нещо за него, моля ви, намерете го! Непременно го доведете — моля ви!
Чакаме го.
(Как свиреше, мамо — сякаш самият Господ Бог бе слязал за малко на земята!)
Един такъв човек.
____

© Иван Бързаков
януари, 2021

НЕОЧАКВАНО

< Разказ >

“ Пролет, моя бяла пролет…”

Н. Вапцаров

Късна пролет, с разцъфнали дървета.

В утрото на пътя си играеха деца, с топка. Много усърдно, като че ли целият им живот зависеше от тази игра и кой ще спечели.

Писателят бе работил цяла нощ и сега бе излязъл навън— на свеж въздух, а и да размисли върху написаното. И сега, като наблюдаваше, неизвестно защо, но се увлече в играта на децата. В ритъма й, в радостта, която бликаше от всяко движение… Отново и отново… Без да се замисля. Също като че ли животът се състоеше само от тази игра, от тези деца— които не познаваше и които виждаше за първи път. Искаше му се да продължава така без свършване.

И изведнъж го налегна някаква тъга. Изневиделица. Разбра, че от написаното през нощта няма никаква полза. Въпреки образите, въпреки метафорите в стила— въпреки сюжета, напрежението, обратите…

Сам не можеше да разбере защо.

Сякаш всичко се смееше около него — и във него!

Напук на всичко, което знаеше и което беше вършил досега. Всичко, към което се бе стремил…

И писателят внезапно се разсмя.

(©Иван Бързаков)

февруари, 2021

Приказка за един бял лист

<Разказ >

(Публикуван за първи път в литературното списание “Пламък”, бр. 3 / 2019 г.)

„От тук до края на света,

всъщност няма никакво разстояние.“

(Из “Лумнали огньове“)

„… За няколко месеца, сестричке, само за няколко… Седем души са се запалили, на различни места – ДО СМЪРТ! Тая наша окаяна земя…

Божичко, как ли са викали! Крещели са – като са лумнали огньовете… От болка и ужас – да ги спасят! До обезумяване…“

(Из писмото на една българка до близките в чужбина)

Обсъждането на книгата бе приключило, хората си тръгваха. Бавно, сякаш не искаха да напуснат това място, чуждо и студено преди два часа.

Отвън мракът се надвесваше решително над града, като че ли искаше да го погълне.

Тогава го забелязах. Наближаваше редът му за автограф. Седях, както винаги угрижен, на дългата маса отпред, застлана открай до край с твърда червена покривка, червена като кръвта. Какво да напиша в книгите на репресираните – тези старци, мъчени от режима в миналото и дълбоко страдащи сега, които смирено и търпеливо чакаха зад масата?

Continue reading

Един осми март във Варна

( разказ)
“От смъртта по- жесток е само животът.”

Преди много години.
Времето бе необичайно топло за март и бях седнал в ранния следобяд на една пейка край морето в градската градина. Любувах се на почти огледалното море, толкова спокойно.
Един човек на средна възраст се приближи и попита дали може да седне. “ Разбира се!”
Той много внимателно избърса с кърпичка другия край на пейката и седна там.
После извади от опърпаната си кожена чанта някаква черна пластмасова торбичка. И започна да вади от нея снимки, изглеждаха на жена и деца, доколкото можах да зърна периферно.
Нареждаше ги пред себе си. После…внезапно почна да къса снимките на малки парченца— много методично, много спокойно, много бавно.
Помислих си “ добре, че няма вятър, ще се разлетят по всички посоки”(странна мисъл идва на човек в главата, като не може нищо друго да направи).
Едва тогава забелязах, че ръцете му трепереха.
Долу в храстите под нас, на друга пейка, се целуваха двойка влюбени.
Обърнах се малко настрани, за да не си помисли човекът, че го наблюдавам. Ала той изглежда не виждаше никого и нищо. Прибра парченцата от снимките с треперещите си ръце — много внимателно, обратно в торбичката и чантата, стана и си тръгна без да кимне даже. Изчезна.
Като сянка, която вече я нямаше.
Само след няколко дена научих, че някакъв човек в града се полял с бензин и запалил смъртоносно. Изгорял като суха вейка. Божичко, как ли е крещял от ужас!!!
Така и не научих кой се беше запалил. Нито срещнах вече човека с парченцата снимки.
Много ми се щеше да го видя пак, кой знае защо…
Загадка.

8 март, 2021
( © Иван Бързаков)

Гьоте и младият писател

<разказ> 

 

Йохан Волфганг фон Гьоте е считан и до днес от мнозина за един от най-великите немски поети – „най-великият немец“…

 

Възрастният вече Гьоте, достигнал зенита на славата си, се разхождал един следобед по любимата пътека в природата. Внезапно дочул бързи стъпки отзад. Като се обърнал, видял един млад човек да се приближава към него:

– Хер Гьоте, хер Гьоте…

– Какво има, господине? Успокойте се… кажете!

– Бързах да Ви настигна. –  задъхвал се младежът. – Идвам отдалече. Много ми се иска да Ви задам един важен въпрос – на него само Вие може да отговорите.

– Да, да… Ще Ви отговоря, разбира се. Ако мога…

– Кажете ми, моля Ви – може би е много това, което искам… Коя е тайната на успеха в писането?

– А, на това много лесно мога да отговоря: деветдесет и девет процента усилие… и един процент талант.

– Аха! – възкликнал младежът. – деветдесет и девет процента работа и един процент талант!

– Не, млади човече, усилие не работа. Радостно, удовлетворяващо… понякога продължително, но усилие!

И Гьоте продължил по пътеката, размишлявайки за импулсите на младостта.

Не след дълго обаче, отново дочул бързите стъпки зад себе си:

– Какво има сега?

– Хер Гьоте, х-хер Гьоте! –  едвам си поемал дъх младежът. – Разбрах Ви напълно. Готов съм да вложа не деветдесет и девет процента усилия, а повече. Но, но…

– Да, какво има?

– Готов съм да вложа и повече, стига да знам, стига да вярвам, че имам единия процент талант. Как обаче да съм сигурен?

– А-а-а, млади господине! –  усмихнал се старият писател. – Докато не вложите деветдесет и девет процента усилие, няма да разберете дали имате един процент талант.

 

(из „Лумнали огньове“, 2013)

Отвъд бистрата вода

(разказ)

Видният литературовед Елка Константинова е отгледана от нейния вуйчо – Николай Лилиев. И ето че един ден, когато си говорили за мечтите на Елка, за бъдещето ù, големият поет въздъхнал:

– Елче, да знаеш, от теб не става поет. Ти не си за поет. Но от теб може да стане много добър литератор – при едно условие!

– Да, вуйчо, кажи какво?

– Спомняш ли си, преди години копахме в нашия двор кладенец. И като стигнаха до бистрата вода, казах да продължат да дълбаят.

Точно така, детето ми. От теб ще стане чудесен литератор, ако не спреш при „бистрата вода“. Ако отидеш по-дълбоко.

Елисавета Багряна и Дора Габе спряха при „бистрата вода“ и… не отидоха достатъчно далеч в поезията си.

– Какво има отвъд “бистрата вода”, вуйчо?

– А-а-а, отвъд “бистрата вода” е душата на поета. Като стигнеш до душата му, ще докоснеш и душите на читателите си.

Елче, знам, скъпа, че не съм голям поет, разбира се, че не съм. Не съм белязан от знака на Боян Мага. Но мисля, че Бог ми е дал достатъчно… да знам какво е голямата поезия.

 

(из „Лумнали огньове“, 2013)

СРЕЩА С МУКТАНАНДА

( документална проза)
Беше съвсем в началото на 80-те. Една моя курсистка ме покани да видя събирането на почитатели на Муктананда в Лос Анжелис. Не бях виждал истински индуски гуру и приех с радост.
В една огромна палатка бяха насядали— може би 4-5,000. В единия й край чакаше огромна опашка от почитатели —да бъдат благословени и лекувани. Моята курсистка изглежда имаше “ връзки”( навсякъде е така), защото ме заведе отпред и пошушна нещо на преводачката на мъдреца.
Муктананда веднага ме извика при себе си и ме запита кой ми е дал “ the gift of healing”( да лекувам).Бях доста изненадан, тогава още не възприемах образователната психологическа работа със здрави хора за лечение. Отговорих му, че идвам от една малка, древна страна —където на старобългарски думата за “ум” се родее със свещенната индуска мантра “ ОМ”( на старобългарски се пишe “ оум”, но се е произнасяла, казах, като мантрата).
Той кимна с глава одобрително, особено след като обясних, че България е на кръстопътя на Запад и Изток, и Север и Юг, в центъра на Балканите.
Изглеждаше напълно удовлетворен, че мога да лекувам душите(странно, нали?).
Вече си тръгвах, когато ме повика обратно и ме попита какво може да направи той за мен. “ Не знам, Баба, аз просто исках да Ви видя— не съм като всички тези хора, които се нуждаят от Вас.”
Муктананда настоя. Замислих се, после се сетих. И го запитах:
— Какво да правя, Баба: изнасям лекции по света, курсове, практически семинари( workshops)— раздавам не толкова знания и техники, колкото душата, сърцето си…и ето, все ми забиват нож в гърба. Колкото си по въздействащ, толкова е по- сигурно, че ще те уязвят.
Чакам отговора и си мисля: “ Така , фокус- покус, факирът ще ми даде някаква “техника”: я да обгърна този, който ме уязвява с въображаема бяла светлина, я нещо друго, пак от този род!”
Ала Муктананда се усмихна замислено и се обърна към преводачката да ми предаде:
—Така ще бъде и занапред —по целия свят, където работите. Дарбата не Ви е дадена безвъзмездно. Заедно с нея Ви е дадена и болката. Едното е дадено с другото.
— Как да се предпазя тогава?
— Няма предпазване. Ще трябва да го приемете дълбоко в себе си … и със себе си.
Друг път няма!
Като неизбежност— но и като благодат…
Тогава разбрах, че е истински гуру, не индуски факир.
(Гуру означава духовен Учител, като Петър Дънов.)
Много, много по- късно, на 66 години, вече като писател, разбрах, че тази болка е дадена за цял живот. Независимо дали си талантлив или не много( като мен,поета).
Стига да си се врекъл на Него. Да вършиш Неговата работа— да помагаш, да лекуваш душите с това, което пишеш.
Изглежда, че винаги е така.
(©Иван Бързаков)

СРЕЩА С ДАЛАЙ ЛАМА

( документална проза)

Един от най- престижните клубове в САЩ и по света е
The Commonwealth Club of San Francisco. Още в края на 80-те години на миналия век там вече бяха говорили 40 лауреати на Нобеловата награда( в различни области), осем американски президенти и множество други правителствени глави, учени, хора на изкуството и международни знаменитости. Сега трябва да са доста повече.
Понеже имах честта да изнеса лекция в този клуб— за ролята на куража в човешкия живот, както и за ОПТИМАЛЪРНИНГ— бях поканен да присъствам, заедно с една малка група видни членове на Клуба, на срещата с Далай Лама. Той беше значително по- млад тогава, всички бяхме по-млади. Времето е най- неумолимото нещо на този свят. Дори героят на Оскар Уайлд, Дориан Грей не успя да го надхитри.
И до ден днешен си спомням ясно усмивката на този духовен Учител и необикновено сърдечните му, проницателни очи.
Когато го гледаш и слушаш, си даваш сметка, че главното в учението на Буда— при това аз съм християнин— е СЪСТРАДАНИЕТО. Именно това, не друго.
Бяха зададени щекотливи въпроси, някои чисто политически, като опасността Тибет да бъде изцяло погълнат от Китай и отношението на Далай Лама към китайската агресия. Уви, колко далновиден се оказа той впоследствие по отношение на НЕИЗБЕЖНОСТТА на една доминираща реалност спрямо нашите желания и домогвания.
Ала нещо необикновено: обсъждаха се конкретности, а всичко някак придобиваше и друг, едва ли не
метафизичен характер. Не се забравя лесно духа и атмосферата на тази необикновена среща.
Някъде към самия й край един изтъкнат бизнесмен зададе въпроса: “ Ваше преосвещенство, кой ,мислите, е основният ни проблем тук, в Съединените Щати?”
Далай Лама се засмя с широката си усмивка, като че ли обгръщаше всичко и всички.
После, след кратка пауза, продължи:
—О! Не само тук, в Америка, а и в цялата Западна цивилизация,
проблемът е само един:
“The illusion of the separate Self”
( Илюзията, че твоето Аз е отделно от другите).
Далай Лама не спомена за егоизма или щестлавието, или за алчността ни, или Егото, или нетърпимостта ни един към друг. Нито за омразата ни към идеи, които противостоят на нашите. Нищо от това.
Не! “Илюзията, че твоето Аз е отделно от другите.”
Вярвам, че винаги ще помня тази среща, може би и вие…

( из предстояща 4 книга, © Иван Бързаков,февруари, 2021)

За безсмъртието

< есе >
Безсмъртието никога не е в славата или аплодисментите – те са като
разлятата пяна на шампанското, дори и най-доброто.
Нито в това, което може би ще оставиш след себе си – колкото и да те
уверяват почитателите ти.
Безсмъртието, всъщност, е в преодоляване на страха от смъртта.
То е в това, което градиш в живота си, който сега живееш. Стига да си се
отдал беззаветно на свещената Кауза – каузата на родината или
човечеството, беззаветно и до край! Наградата ти е усещането за една
висша реалност, за един висш живот, в който няма смърт.
Левски.
„Ако спечеля, печеля за цял народ – ако загубя, губя само себе си.“
Най- великият българин. Нашата гордост, нашата святост.
Ето как, вярвам, се преодолява страха от смъртта!
Всичко друго е измамно,
Затова безсмъртието е дадено само на малцина.
Да не забравяме това и да не се самозалъгваме…
„Останалото е мълчание“ („Хамлет“, Шекспир)
(Из „Яростно в скръбта“, 2014)