Гьоте и младият писател

<есе> 

 

Йохан Волфганг фон Гьоте е считан и до днес от мнозина за един от най-великите немски поети – „най-великият немец“…

 

Възрастният вече Гьоте, достигнал зенита на славата си, се разхождал един следобед по любимата пътека в природата. Внезапно дочул бързи стъпки отзад. Като се обърнал, видял един млад човек да се приближава към него:

– Хер Гьоте, хер Гьоте…

– Какво има, господине? Успокойте се… кажете!

– Бързах да Ви настигна. –  задъхвал се младежът. – Идвам отдалече. Много ми се иска да Ви задам един важен въпрос – на него само Вие може да отговорите.

– Да, да… Ще Ви отговоря, разбира се. Ако мога…

– Кажете ми, моля Ви – може би е много това, което искам… Коя е тайната на успеха в писането?

– А, на това много лесно мога да отговоря: деветдесет и девет процента усилие… и един процент талант.

– Аха! – възкликнал младежът. – деветдесет и девет процента работа и един процент талант!

– Не, млади човече, усилие не работа. Радостно, удовлетворяващо… понякога продължително, но усилие!

И Гьоте продължил по пътеката, размишлявайки за импулсите на младостта.

Не след дълго обаче, отново дочул бързите стъпки зад себе си:

– Какво има сега?

– Хер Гьоте, х-хер Гьоте! –  едвам си поемал дъх младежът. – Разбрах Ви напълно. Готов съм да вложа не деветдесет и девет процента усилия, а повече. Но, но…

– Да, какво има?

– Готов съм да вложа и повече, стига да знам, стига да вярвам, че имам единия процент талант. Как обаче да съм сигурен?

– А-а-а, млади господине! –  усмихнал се старият писател. – Докато не вложите деветдесет и девет процента усилие, няма да разберете дали имате един процент талант.

 

Из „Лумнали огньове“

Отвъд бистрата вода

(есе)

Видният литературовед Елка Константинова е отгледана от нейния вуйчо – Николай Лилиев. И ето че един ден, когато си говорили за мечтите на Елка, за бъдещето ù, големият поет въздъхнал:

– Елче, да знаеш, от теб не става поет. Ти не си за поет. Но от теб може да стане много добър литератор – при едно условие!

– Да, вуйчо, кажи какво?

– Спомняш ли си, преди години копахме в нашия двор кладенец. И като стигнаха до бистрата вода, казах да продължат да дълбаят.

Точно така, детето ми. От теб ще стане чудесен литератор, ако не спреш при „бистрата вода“. Ако отидеш по-дълбоко.

Елисавета Багряна и Дора Габе спряха при „бистрата вода“ и… не отидоха достатъчно далеч в поезията си.

– Какво има отвъд “бистрата вода”, вуйчо?

– А-а-а, отвъд “бистрата вода” е душата на поета. Като стигнеш до душата му, ще докоснеш и душите на читателите си.

Елче, знам, скъпа, че не съм голям поет, разбира се, че не съм. Не съм белязан от знака на Боян Мага. Но мисля, че Бог ми е дал достатъчно… да знам какво е голямата поезия.

 

Из „Лумнали огньове“

За усещането

<есе>

 

Голямата поезия, както знаем, е едновременно с това  и голяма мисъл. Като цялостно възприятие, обаче, поезията преди всичко е въпрос на усещане.

Та нима не е същото в живописта? Достатъчно е да се обърнем към картините на Ботичели, Веласкес, Ван Гог и ще видим, че и там възприятието е преди всичко въпрос на усещане. При музиката – също. Какво идва да ни покаже това сравнение?

Картината (с изключение на абстрактното изкуство) изразява определен мотив, обект и следователно определени идеи. Важно е как художникът ще интерпретира мотива, какви идеи ще вложи в него (например “Чарлз І” на Ван Дайк или “Хенри VІІІ” на Тициан в Лувъра), но като възприятие и картината, и стихът са преди всичко въпрос на усещане – защото те са най-вече израз на красота.

Виждаме  колко е близка поезията до музиката и живописта, за разлика от романа и прозата като цяло. Мисълта и чувството трябва да са така невидимо слети в стиха, че да са въпрос на усещане. Като огнените кипариси под пламтящото небе в картината на Ван Гог.

Какво разкошно нещо е поезията! При цялото богатство на мисълта, което ценим в една поезия, тя си остава преди всичко въпрос на усещане.

Как се проявява  това усещане? Най-вече в това, че не те ли “грабне” една поезия, не я и цениш. В  редица случаи първото прочитане на едно стихотворение може да не те грабне, но после, ако някой ти обърне внимание, чуеш друг прочит или си в друг момент на живота си, внезапно започваш да го цениш.

То трябва, обаче, да те грабне за да ти въздейства.

Грабването е хващане, пленяване.

 

Из „Лумнали огньове“

ЗА КНИГАТА И НОВОТО ВРЕМЕ
– eсе –-

Нито киното, нито телевизията успяха в 20 век да премахнат значението на книгата. В известен смисъл, те дори я увековечиха. Спомнете си как и най- добрите екранизации на Дикенс или Юго, на Флобер или Достоевски бледнеят пред оригинала на книгата. Да не говорим за колосите на 20 век: Томас Ман(тетралогията “Йосиф и неговите братя”) или Уилям Фокнър(който и да е от значителните му романи)— те са направо невъзможни за екранизация. Така книгата триумфира в 20 век, векът на киното и телевизията.
Новото Време е друго. Това е времето на ПОЕВТИНЯВАНЕ на много стойности, така поне ми се струва.
Например издаването на стихосбирки у нас. Все повече и повече, а критериите за поезия са паднали толкова ниско, че се учудвам при възклицанията за величие. Тези читатели( мнозина над 50 годишна възраст) забравиха ли нашите големи поети класици, забравиха ли великата руска поезия, която изучавахме в училище, дори западноевропейската класика?
Имам чувството, че повече се пише отколкото чете— а точно обратното беше през миналите векове, особено 20 век.
Днес, обаче, е времето, в което господства Информацията, не толкова Знанието.
Това е времето на Интернета.
То не премахна книгата— книжарниците по света са пълни с най- разнообразни книги( и то често богато илюстрирани)— познавам го от работата си в много страни и континенти в последните четири десетилетия. Живях почти изцяло, когато не съм изнасял лекции или семинари, в музеите или книжните центрове на големите градове по света.
Това Ново Време, 21 век, обаче, до голяма степен ИЗМЕСТВА книгата, отнема и функцията на духовен водач, на средство на интелигенцията да ръководи интелектуалния живот на човечеството. На много места вече не може и да се говори за интелигенция в чистия семантичен смисъл на думата, можем да говорим единствено за професионалисти, за изключително интелигентни професионалисти, само това!
Аз вярвам в неутолимото бъдеще на книгата( простете ми метафората).
Затова пиша и издавам книги— и ще продължа да пиша, дори и да няма кой да ги издава.
Но книгата днес, повече от всякога, вярвам, трябва да се ПРЕУСТРОИ, да се РЕОРГАНИЗИРА КОМПЛЕКСНО. Да включва в себе си голямата визия на изящните изкуства, да е тотално “ оркестрирана” ( не просто богато илюстрирана), да “оркестрира” като една симфония всичките си компоненти, включително “ пространство към пространството”, да гарантира вътрешния “ монтаж”— не само смислово и философски, но и изобразително.
Тогава има смисъл да държиш книгата в ръцете си и отново, и отново да се връщаш към началото й— за утеха и вдъхновение, за да търсиш и намираш смисъл в живота. Такава една книга ще бъде непобедима от времето , вярвам оптимистично в човечеството, въпреки че понякога пиша апокалиптични стихотворения— то е за да се стреснем и пробудим— само за това, та нали поетът е съвестта на нацията!
Такива книги се опитах и надявам се успяхме да постигнем в поетическата трилогия, която създадох 2013, 2014 и 2015 години. А в една ПОЕТИЧЕСКА трилогия( такива въобще няма в изобилие по света, у нас няма) е изключително трудно да оркестрираш и СМИСЛОВО( стих към стих, цикъл към цикъл, заглавие към заглавие, илюстрация към илюстрация и книга към книга— да не говорим за конвергенцията и ЕДНОВРЕМЕНОСТТА на универсалност и конкретност на отделните стихове), а и ВИЗУАЛНО, за да бъдат и книги, и монтаж, и изящно изкуство. Затова и цената на отделните книги беше толкова ниска( 6лв.), за да могат ВСИЧКИ да си я позволят— затова и тази трилогия е вече тотално изчерпана в книжарниците.
Ще кажете, че всичко това, което сме постигнали с колегите ми е само началото, за което ратуваме. И ще бъдете абсолютно прави!
Но нали все от някъде трябва да се започне?
Иван Бързаков

…. ( из 4 книга, всички права запазени)

Приказка за един бял лист
– pазказ –

Приказка за един бял лист

 

(Публикуван за първи път в литературното списание “Пламък”, бр. 3 / 2019 г.)

 

 

 

„От тук до края на света,

                                                                  всъщност няма никакво разстояние.“

 (Из “Лумнали огньове“)

 

 

„… За няколко месеца, сестричке, само за няколко… Седем души са се запалили, на различни места – ДО СМЪРТ!  Тая наша окаяна земя…

Божичко, как ли са викали! Крещели са – като са лумнали огньовете… От болка и ужас – да ги спасят! До обезумяване…“

(Из писмото на една българка до близките в чужбина)

 

Обсъждането на книгата бе приключило, хората си тръгваха. Бавно, сякаш не искаха да напуснат това място, чуждо и студено преди два часа.

Отвън мракът се надвесваше решително над града, като че ли искаше да го погълне.

Тогава го забелязах. Наближаваше редът му за автограф. Седях, както винаги угрижен, на дългата маса отпред, застлана открай до край с твърда червена покривка, червена като кръвта. Какво да напиша в книгите на репресираните – тези старци, мъчени от режима в миналото и дълбоко страдащи сега, които смирено и търпеливо чакаха зад масата? Continue reading