Не се занимавайте с посредственото, четете най- големите, стремете се към най-възвишените!
Когато прониквате в тях, вие възвисявате мисълта и Духа си.
Ще кажете: “Как да останем на Олимп? Не е ли много студено и самотно там?”
Така е.
Затова Ницше въведе в “ Тъй рече Заратустра” концепцията за Висшия човек( НЕ Свръхчовека). Висшият човек, който се оставя СЪЗНАТЕЛНО да отмира. Тези, които говорят за Свръхчовека на Ницше, не са го  разбрали напълно, мисля, повечето от тях— дори и умове като Пенчо Славейков и Мара Белчева.
Не разбират, следователно и философа  безумец — в дълбочина!Гигантския мислител и изящен стилист, тъй безкрайно сам…
Тъй безкрайно!

Откъс от “ Недовършената песен – болка на Ф. Ницше”.

Иван Бързаков, © 2022

Приказка за човека от другия свят

“Колкото повече търсим истината за хората, толкова повече разбираме, че нищо не сме узнали”.

Неизвестен

Никой не знаеше откъде бе дошъл и кога.
Висок и мършав, със скулесто, изпито лице— като че ли бе изникнал изпод земята. Не работеше нищо— тези хора не работят— но и не просеше. Не знам защо, но ми се струваше, че е пратеник от някакъв друг свят, вълшебен. Свиреше на няколко инструмента в ъглите на градчето — и зиме, и лете. С една опърпана шапка пред него, която държеше в уста кученцето му, доброто създание.
Изглежда така си изкарваше прехраната. Отвреме навреме оставяха пари в шапката— кой повече, кой по- малко.
Никой не го запита за името му, защото, види се, нямаше приятели.
Един шегобиец разказваше, че го видял край скотобойната на съседния град — да седи отвън и беззвучно да плаче. Без да вижда никого.
А, де!
Един такъв човек.
Сигур бе приютил кученцето, което бяха захвърлили в някой град, ненужно никому.
Защото този човек обикаляше градовете, много рядко селата (селяните не обичат безделниците) и свиреше. Имахме чувството, че чака нещо… или някого. Като че ли таеше надеждата да го намерят и си го приберат.
Понякога го виждаха в храма, на последната седалка, дълго да се моли с кученцето, сгушило се между краката му. Невидимо и безгласно, не го чуха да лае никога.
Като сянка или по-скоро като кучешки призрак.
Къде ли пренощуваха? Вероятно някой и друг добър човек се смиляваше над самотника. Много обичаха музиката му.
Но не го чухме да рaзговаря с никого.
Мислехме, че трябва да е онемял от някаква дълга, изтощителна мъка… или от някакво нещастие. Никой не можеше да го пита за нищо— дори и със знаци. Аз поне не бях видял.
Ала как свиреше,Бога ми… същински чародей !
Хората не можеха да отминат без да се заслушат. Оставяха всичко. Слушаха, слушаха,
понякога дълго…и забравяха за живота си, за неволите, грижите. И им ставаше леко и светло, като че ли някой ги бе благословил.
Когато, обаче, се опитваха да го заговорят,той навеждаше очи и мълчеше…Объркан.
Отказаха се да чакат да им отговори. Имаше нещо в него, което караше хората да потръпват.
Или да му свалят шапка — кой ли знае защо?
Хората са странно нещо.
След време свикнахме с него и почти не го забелязвахме — само се наслаждавахме на музиката. Също като че ли извираше от ъглите, от самите стени край които свиреше.
И всичко наоколо ставаше неземно…
После един ден изчезна безследно.
И вече го нямаше —никъде!

Не след дълго в града дойдоха някакви странни хора да го търсят. Заговори се, че преди много години имал жена, която избягала с друг.
В никакъв случай не бе възможно той да е този, който я е убил!
Нещо друго трябваше да е станало.
Не го намериха. Потъна вдън земя с кученцето си.
Ако научите нещо за него, моля ви, намерете го! Непременно го доведете — моля ви!
Чакаме го.
Как свиреше, мамичко — сякаш самият Господ Бог бе слязал за малко на земята!

Един такъв човек.

© Иван Бързаков, 2021

февруари, 2021

(Публикуван за първи път в литературното списание “Пламък”, бр. 3 / 2019 г.)

“От тук до края на света,

всъщност няма никакво разстояние.”

(Из “Лумнали огньове“)

“… За няколко месеца, сестричке, само за няколко… Седем души са се запалили, на различни места – ДО СМЪРТ! Тая наша окаяна земя…

Божичко, как ли са викали! Крещели са – като са лумнали огньовете… От болка и ужас – да ги спасят! До обезумяване…”

(Из писмото на една българка до близките в чужбина)

Обсъждането на книгата бе приключило, хората си тръгваха. Бавно, сякаш не искаха да напуснат това място, чуждо и студено преди два часа.

Отвън мракът се надвесваше решително над града, като че ли искаше да го погълне.

Тогава го забелязах. Наближаваше редът му за автограф. Седях, както винаги угрижен, на дългата маса отпред, застлана открай до край с твърда червена покривка, червена като кръвта. Какво да напиша в книгите на репресираните – тези старци, мъчени от режима в миналото и дълбоко страдащи сега, които смирено и търпеливо чакаха зад масата?

Continue reading →

“От смъртта по- жесток е само животът.”

Преди много години.
Времето бе необичайно топло за март и бях седнал в ранния следобяд на една пейка край морето в градската градина. Любувах се на почти огледалното море, толкова спокойно.
Един човек на средна възраст се приближи и попита дали може да седне. “ Разбира се!”
Той много внимателно избърса с кърпичка другия край на пейката и седна там.
После извади от опърпаната си кожена чанта някаква черна пластмасова торбичка. И започна да вади от нея снимки, изглеждаха на жена и деца, доколкото можах да зърна периферно.
Нареждаше ги пред себе си. После…внезапно почна да къса снимките на малки парченца— много методично, много спокойно, много бавно.
Помислих си “ добре, че няма вятър, ще се разлетят по всички посоки”(странна мисъл идва на човек в главата, като не може нищо друго да направи).
Едва тогава забелязах, че ръцете му трепереха.
Долу в храстите под нас, на друга пейка, се целуваха двойка влюбени.
Обърнах се малко настрани, за да не си помисли човекът, че го наблюдавам. Ала той изглежда не виждаше никого и нищо. Прибра парченцата от снимките с треперещите си ръце — много внимателно, обратно в торбичката и чантата, стана и си тръгна без да кимне даже. Изчезна.
Като сянка, която вече я нямаше.
Само след няколко дена научих, че някакъв човек в града се полял с бензин и запалил смъртоносно. Изгорял като суха вейка. Божичко, как ли е крещял от ужас!!!
Така и не научих кой се беше запалил. Нито срещнах вече човека с парченцата снимки.
Много ми се щеше да го видя пак, кой знае защо…
Загадка.

8 март, 2021
© Иван Бързаков

Йохан Волфганг фон Гьоте е считан и до днес от мнозина за един от най-великите немски поети – „най-великият немец“…

Възрастният вече Гьоте, достигнал зенита на славата си, се разхождал един следобед по любимата пътека в природата. Внезапно дочул бързи стъпки отзад. Като се обърнал, видял един млад човек да се приближава към него:

– Хер Гьоте, хер Гьоте…

– Какво има, господине? Успокойте се… кажете!

– Бързах да Ви настигна. –  задъхвал се младежът. – Идвам отдалече. Много ми се иска да Ви задам един важен въпрос – на него само Вие може да отговорите.

– Да, да… Ще Ви отговоря, разбира се. Ако мога…

– Кажете ми, моля Ви – може би е много това, което искам… Коя е тайната на успеха в писането?

– А, на това много лесно мога да отговоря: деветдесет и девет процента усилие… и един процент талант.

– Аха! – възкликнал младежът. – деветдесет и девет процента работа и един процент талант!

– Не, млади човече, усилие – не работа. Радостно, удовлетворяващо… понякога продължително, но усилие!

И Гьоте продължил по пътеката, размишлявайки за импулсите на младостта.

Не след дълго обаче, отново дочул бързите стъпки зад себе си:

– Какво има сега?

– Хер Гьоте, х-хер Гьоте! –  едвам си поемал дъх младежът. – Разбрах Ви напълно. Готов съм да вложа не деветдесет и девет процента усилия, а повече. Но, но…

– Да, какво има?

– Готов съм да вложа и повече, стига да знам, стига да вярвам, че имам единия процент талант. Как обаче да съм сигурен?

– А-а-а, млади господине! –  усмихнал се старият писател. – Докато не вложите деветдесет и девет процента усилие, няма да разберете дали имате един процент талант.

(из „Лумнали огньове“, 2013, 2021)
© Иван Бързаков

Видният литературовед Елка Константинова е отгледана от нейния вуйчо – Николай Лилиев. И ето че един ден, когато си говорили за мечтите на Елка, за бъдещето ù, големият поет въздъхнал:

– Елче, да знаеш, от теб не става поет. Ти не си за поет. Но от теб може да стане много добър литератор – при едно условие!

– Да, вуйчо, кажи какво?

– Спомняш ли си, преди години копахме в нашия двор кладенец. И като стигнаха до бистрата вода, казах да продължат да дълбаят.

Точно така, детето ми. От теб ще стане чудесен литератор, ако не спреш при „бистрата вода“. Ако отидеш по-дълбоко.

Елисавета Багряна и Дора Габе спряха при „бистрата вода“ и… не отидоха достатъчно далеч в поезията си.

– Какво има отвъд “бистрата вода”, вуйчо?

– А-а-а, отвъд “бистрата вода” е душата на поета. Като стигнеш до душата му, ще докоснеш и душите на читателите си.

Елче, знам, скъпа, че не съм голям поет, разбира се, че не съм. Не съм белязан от знака на Боян Мага. Но мисля, че Бог ми е дал достатъчно… да знам какво е голямата поезия.

(из “Лумнали огньове”, 2013, 2021)