Из „В съня над пропастта“

Забележка:
Стихотворенията са почти същите, като в книгите, но не се препокриват изцяло. Има някои малки промени.
Изборът на стиховете / есетата / мислите в трите книги ви дава известна представа само за съдържанието на тази поезия, но не и за богатството на книгите, нито за цялостната им оркестрация. Разликата е огромна.
 
 
 На поета, в скръбта
 
    За нашата участ
 
Нощта
е само черно огледало
на скръбта.
В душата ми
струи
нестихваща печал…
 
 
Нощем
идват в главата ти
трепетни,
странни слова.
Като дивни хорà
се извиват
в душата ти.
 
Мъката –
цялата
в тях изливаш.
За илюзии мъртви,
надежди излъгани.
За земята ни –
смазана!
Хората –
живи погребани.
За подлостта.
За скръбта!
 
И стремително
в ярост
понесен,
ти питаш:
„Къде си,
танц безумен
на нашата участ?
В живота ли,
горестен
вихриш
или страстно прегръщаш
и тласкаш
в смъртта?“
 
А нощта
ти отвръща
с безмилостно ехо:
… безумен…
къде си…
танц в живота…
и танц в смъртта…
                          

 
                        В съня над пропастта
 
Денят е сън.
Сънят е ден.
Кошмарът –
винаги със мен.
 
 
Отчаян вик!
Отчупена скала
над теб
чудовищно виси…
Безкраен миг.
Напразно търсиш
с пламнали очи
Всевишния –
де те спаси
от гибел в пропастта.
Излишна е
надеждата дори
за бърза смърт.
Тук милост няма!
 
Ужасèн,
ти виждаш само
как в нощта,
зловещо черна,
с гняв
скалите се откъртват…
 
Изведнъж –
животът ти по чудо
е спасен!
Но радостта –
във теб,
около теб, под теб – навсякъде
е мъртва.
 
Като змия боа,
в гърдите впита,
мъката тежи.
От болка
ще се пръснеш!
 
Долу 
хиляди се гърчат…
Майчица България
в конвулсии лежи.
 
 
                              
Вятърът
 
                        На Пенчо Славейков и всички странници
                                                                   – и преди, и сега.
 
Търся вятъра.
Гордия, силния вятър.
Развилнял се.
Разпилял
                  безвъзвратно
с листата
                  на есента
и илюзиите
                     на младостта ни.
Къде си?
Ела!
 
Обгърни ме,
                      вземи ме
в гнева си!
Свистиш…
Как свистиш!
Да забравя света
                               на скръбта.
Да забравя за
                         дребните, алчни човечета,
които робуват…
Да не виждам и тези,
които загиват.
Обречените.
 
Сънувам –
летя.
И летя заедно с теб.
Без да спираме.
Безгранично далеч
и от мъката,
и от подлостта.
Братко мой, ти поне
                                     имай милост!
Грабни ме!
Вдигни ме нагоре, нагоре –
в твоя яростен порив!
Не ме оставяй сам!
Ела!
 
 

Continue reading