Grass

                                                          

                                                           A child said What is the grass?

fetching it to me with full hands;
How could I answer the child?

I do not know what it is any more than he.

                                            Walt Whitman

 

I am the grass, but don’t say I am everything.

When wishing to be true – come, sit down to my heart.

Just listen patiently and knowing not of Great Things

You’ll guess them all – then get up and walk straightly!

I am the grass – don’t say that I am everything.

                           

 

Тревата

 

(Превод от английския оригинал)

 

 

                                                                                  

Едно дете попита: “Какво е тревата?”,

като ми носеше

пълни шепи.
Как бих могъл да отговоря?

Повече отколкото детето аз

не знам какво е тя.

                                                                                                          Уолт Уитман

 

 

                        Аз съм тревата ти.

Не казвай, че съм всичко.

И ако искаш да си истинен –

ела, седни до моето сърце.

Седни и слушай търпеливо –

без да знаеш за Нещата,

за великите Неща,

ще ги отгатнеш всичките.

Стани, върви направо!

Аз съм тревата.

Ти не казвай, че съм всичко.

 

 

 

Szukamy

 

Wiersz zadedykowany dla mojego najlepszego przyjaciela z obozu emigracyjnego

Tomasza Zielinskiego

 

 Szukamy wolności.

Szukamy miłości.

 

 Wszystko tracimy.

Ale idziemy.

Tylko na zachód.

Na zachód, zachód.

Jeszcze na zachód…

Bez przerwy.

 

Zobacz, tylko idziemy.

A gdzie my?

Niestety…

 

 

  Continue reading →

Забележка:Стихотворенията са почти същите, като в книгите, но не се препокриват изцяло. Има някои малки промени.Изборът на стиховете / есетата / мислите в трите книги ви дава известна представа само за съдържанието на тази поезия, но не и за богатството на книгите, нито за цялостната им оркестрация. Разликата е огромна.

 

 

 

 

За всички нас

                       

                                                (Моето кредо)

 

                                                                                    

 

…Смъртта, вярвам, дори на един

                 единствен невинен, струва толкова, колкото и целият океан от нищо

                 неподозиращи жертви, океана от страдания и мъка, който тогава заля

                 родината ми и света.

И в нов вид продължава и сега.

 

 

 

 

Срамувам се,

че толкоз много ми е дадено,

а нищо не направих

досега!

За тях –

убитите коварно с нож в гърба.

Насечените с брадва.

За обесените.

Удушените.

За мъртвите тела,

които дишат в нас.

Разстреляните –

тайно заровените,

полуживи –

за да изгният непогребани.

За осакатените.

Това сме всички!

За изтезаваните.

За изгнаните.

За онеправданите.

Преследваните,

десетилетия не –

цяла вечност!

Близките им и роднините –

и те.

 

 

                                               Не, нищо не написах досега!

За онова чудовищно

проклятие

в съдбите ни.

За подлостта.

За стъпканото

във калта

разпятие.

За ужаса в арестите.

За робството.

За гаврата –

с душите ни!

За Престъплението,

за което

тъй много малко

вече се говори –

тъй страшно много

се мълчи!

 

За онова Отровно Цвете,

което

днес ни обгръща

с пипалата си отново,

един към друг омразата

ни връща

и я множи.

Души ни!

В нови цветове цъфти.

 

И не написах нищо

за изгорените.

За всички изгорени.

И за смазаните.

Унижените.

Отчаяните.

Както преди,

така и днес.

В родината ми.

По света.

Навсякъде.

 

 

 

И много,

много ми е мъчно…

Всичко в мен гори.

 

3 януари 2008 г.

 

 

Пламнали в скръбта

 

И мъката в родината е толкова голяма,

че думите във нея се удавят…

 

 

А стиховете ми да са

куршуми,

които да ударят

точно и сега!

Не просто съчетание от думи,

а образи от плът и кръв, и ярост.

Пламнали в скръбта.

В страданието ни безмерно да свистят

от болка.

Да крещят

като изгарящи сърца.

Престъпното мълчание

на тишината

да разкъсат.

 

За да разбудят

хилядите спящи.

Да разрушат

лъжата.

И озарят душите ни

със истината на гнева.

 

Не думи –

да са на съвестта

куршуми!

Огньове на надеждата.

Предвестници

на „чистата и святата“…

 

В нощта –

сърцата на измъчените

трепетно

ни чакат!

                           

 

 

 

І цикъл

Бездънната пропаст на робството

                        1944-1989

Прокълнатият поет

 

                                                    (Краят на 1943)

 

На хилядите, на десетките хиляди, които така и не разбраха, че само след година от север ще пристигне една съвсем друга зима. Най-ледената, най-дългата.

И заплатиха с живота си.

 

 

Обрулен лист,

самотен,

закъснял

в настъпващата зима,

милият,

от вятъра безмилостно

понесен –

тук

се гърчи страховито

по земята

и

вещае смърт.

 

Дали

и аз така –

вестител странен

и ненужен –

един ден няма да се гърча

сам –

от всички ви

отритнат и забравен?

 

Сам в утрото,

обагрено от кървави лъчи.

Преди

                     оная страшна зима да настъпи.

Зимата без свършване.

 

                                                           Вратите

 

На всички, които не можаха да понесат изтезанията и мъките.

И на всички нас.

 

 

…По-непоносими от живота и смъртта са вратите.

Анонимен

 

                                                                      

…Тогава той със сетни сили се дотътри до стената на килията и опря ръце до студения камък. Странно, никога не бе обичал камъка толкова много! Тези чудесни грапавини! Разранените длани се докосваха до тях, отново и отново, пиеха от блажената им студенина.

            – Господи, Господи! – шепнеха беззвучно устните. – Виждаш, че силите ми се изчерпват, болките стават все по-чудовищни… Ще полудея! Дай ми знак, моля те, с цялата си душа те моля, Господи! Що да сторя?

 

            Бог мълчеше.

 

                                   

Кой,

кой ще ни върне

обратно

от там –

от големите

черни

врати –

на душите ни?

Вратите,

които

безшумно и плътно

се затварят

зад нас

безвъзвратно?

Зад които

ни чака

единствено нищото?

 

Боже,

смили се

над нас –

непокаяли се!

 

                           

 

                                                  Черните ангели

 

                                                                                        На любимата в затвора

 

                                                            … Завръщат се всички (от лагерите, затворите) –

                                                           освен най-нужните!

                                                           Най-прекрасните,

            най-преданите жени…

                                                                                                                 Владимир Висоцки

 

 

 

Пръстите

на студената смърт

се докосват в нощта

до сърцето ти.

           

И напразно

се молиш

поне за един ден

отсрочка

от черната сватба.

 

Те идват.

Не чуваш ли?

Идват с крилете си.

 

Идват да вземат

от мен и живота ми

всичко.

 

Пристъпват,

всевластно и нежно

да те вземат

под черното було –

завинаги!

 

Нежно и властно

                           пристъпват…

 

Окървавена луна

 

(Луната на 23 септември 1944 г.

в местността Абашево, Плевенско)*

 

Вместо реквием за всички избити –

безжалостно, зверски… и от нас забравени!

 

                                                                                              

Повлякоха ги яростно,

дълбоко през нощта –

по тъмното

и по-далеч от селото,

заблъскани

като добичета за кòлене,

отгоре край зида.

 

Свещеника – пребит.

Учителката в бялата си блузка,

вече съвсем кървава –

със слепнала коса, разкъсан сутиен,

съпругът ù, учител вдъхновен –

полупребит, окървавèн,

общинските съветници, залитащи,

със секретаря, всичките –

без да пропуснат да заблъскат

даже и…

общинския техник.

 

“Другарите”,

потайният “партиен съд” в града,

осъдил беше ги в нощта

за миг

на смърт!

Виновни бяха само във едно,

че призоваваха открито

към неподчинение

на новите, съветски господари.

 

 

 

 

 

Луната, милата, изплашена в небето

гледаше

как ги завързаха

с бодлива тел, набързо,

на огромни кръстове –

забити нейде там в полето –

като скотόве!

Измъкнаха от джобовете, пръстите

и вещите, и пръстените.

После… сякоха стремително –

със брадви и ножове

“враговете”.

Сякоха на смени –

тъй дълго, дълго – до умора…

Виковете

най-сетне утихнаха…

Запалиха огньове…

Късовете от телата,

обгорените,

заровиха съвсем на друго място,

под земята –

далеч от всички хора –

във неизвестна обща яма…

А луната,

сам-самичка,

плачеше, горкичката,

отгоре.

 

Там имаше тъй много кръв!

Днес просто нищо няма.

И само

бурени растат.

 

Сред тях,

кой знае как израснало,

потайно,

едно смутено бяло цвете

търси прошка…

Сам самó.

 

 

 

 

 

А минувачите случайни,

нищо не узнали,

отминават.

И едва ли

някой нещичко си спомня.

Всичко се забравя!

 

Раждаме се и умираме

в една прокълната земя.

Защо?

 

 

 

 

 

 

 

 

 

 

* Стихотворението се базира на автентичен случай, подробно описан във в. „Про и анти“, бр. 40 от 5-10 октомври 2007 г. под заглавие „Селото потъна в страх…“ от Божидар Иванов, гр. Искър.

 

 

 

 

 

 

 

 

 

 

 

 

 

 

 

 

 

 

 

 

 

 

 

 

 

 

 

 

 

 

 

 

Песента на тополите

          …Мълчеше дори, когато го изправиха на стената. Беше  още тъмно, преди разсъмване и не видяха как светят очите му. Само ги усетиха. Нервите на пазача не издържаха. Той измъкна пистолета си от кобура  и стреля в слепоочието на затворника. Не веднъж, а няколко пъти и кръвта му го изплиска целия.

            Беше съвсем тъмно. Някъде зад стената шумоляха тополите.

 

Заслушай се

някога

в песента на тополите –

гордите, мощни тополи!

 

За мъката им,

за скръбта,

че не могат

да се наведат.

 

Така е и с хората.

Някои хора.

Ще паднат.

Умрат.

Но не могат

да се наведат.

 

Колко е страшна

песента на тополите!

    

 

Сбогуване с утрото

 

 

Десетки хиляди са забравените жертви – невинните –   обесени или разстреляни преди разсъмване като “врагове на народа”.

                                   

 

 

Преди

да се сбогувам

в себе си

със теб,

със утрото

и със света,

се мъчех дълго

нещо

да си спомня

за очите ти.

Дълбоки,

нежни

и пронизващо горещи…

Устните ти,

алени,

безумно исках да докосна.

Не посмях.

 

А утрото е късо

като смърт!

 

Разбираш ли?

След малко,

много малко,

ще дойдат те –

да ме измъкнат от килията,

навън да ме заблъскат

и

ме качат високо.

После

ръцете ми отзад ще вържат.

Внимателно

ще сложат примката на шията.

Ще ритнат столчето.

Безкрайно ще увисна.

В ужаса на болката

ще посинея и…

ще свърши всичко.

Всичко.

 

А не знам,

дали ще мога

поне там

да те целуна.

В светлината безпределна.

 

 

Мълчанието

                                              

                                                                   Тъмница – денът,

                                                                                    провала – нощта.

                                                                                   И в пътя – без път…

                                                                                  

                                                                                               Димитър Бояджиев*

 

Беззвездна нощ.

 

А в мрака –

силует

след силует.

И в ужас

търсиш себе си

в един кошмарен свят

без личности.

 

Отвсякъде

обгръща те единствено

мълчание.

На страх,

на подлост безгранична,

гнет

и на студено отчаяние.

 

Нощта е мъртва.

 

 

 

 

 

 

 

 

 

 

 

 

* Изящен и дълбоко проникновен, но малко известен лирик от поколението на Пейо Яворов и Теодор Траянов, самоубил се през 1911 г. – на 31 г.

Леденият вятър                   

 

 

 

Леденият вятър, който не е отвън,

реже душата ми

на късове, късове, късове…

 

 

 

 

 

 

 

 

 

 

 

 

 

 

 

 

 

 

 

 

 

 

 

 

 

 

 

 

 

 

                            

 

Нощта на мълчанието

                                        

 

Окаяни,

стоим във мрака

на мълчанието.

Без сълзù.

Във ступор.

Като прекършени съдби

от някаква си, неизвестна,

страшна буря

на греха ни.

 

А небето –

един огромен черен купол,

ни обгръща

и

прощава.

Птиците

 

 

Очите ми са много уморени

                                                                       от ужаса на моя скъден ден.

                                                                                      Димитър Бояджиев

 

 

Съвсем самотен –

ден след ден

потиснат от живота,

бях заспал.

В съня, безкрайно уморен,

видях

внезапно

птици две

на моето широко рамо.

 

 

Ужасèн,

прозрях,

че съм съвсем сам

на света –

със тях!

Две чудни, черни птици –

малка и голяма!

 

 

Как бяха кацнали там –

не узнах.

Но изведнъж почувствах,

не – разбрах,

че някак много странно с мен

се бяха двете сраснали.

 

 

 

 

 

 

 

 

 

 

… И малката копнееше за обич.

Рече на голямата:

“Ела, любима моя, тук,

съвсем до мен, на рамото –

да ме целунеш!”

 

 

Развълнува се голямата,

потрепна,

приближи се,

и… изкълва решително

едничкото, затворено око

на другата,

която пляскаше с криле

безпомощно…

 

 

Събудих се

и

целият треперех!

 

 

С нас е същото –

със хората.

Все търсим любовта

с очи затворени.

Горим, изгаряме!

 

 

И после пак я търсим…

На теб

 

                            Със сетни сили

бих погребал,

ако можех,

любовта.

 

Тя

първо носи само светлина,

а после –

безпределна смърт.

 

Душата скръбна

е

едно разпятие.

 

 

 

Последна молба

 

В любов безнадеждна и ледна

сърцето ми тъмно пламти.

„Тристан“

Емануил Попдимитров

 

 

Откъсни

от сърцето ми

всичко, което поискаш!

Остави ми

единствено себе си.

За да не съм сам в смъртта.

 

 

                           

 

 

Нощта, надвиснала над нас

 

Звездите, горящите, свидните мои звезди са безкрайно далеч…

 

 

                            В нощта,

надвиснала над мъката в сърцето ми,

съзирам да искрят на свобода

милиард звезди.

 

Земята стене

в своето безмълвие.

 

 

 

 

 

 

 

 

 

 

 

 

 

 

 

 

 

 

 

 

 

 

 

 

 

 

 

 

                                     

 

Осъдени завинаги

 

                                                                                           …Черната композиционна решетка (“black grid”) в безкрайно самотните абстрактни картини, не – вселени, на холандеца Пит Мондриан е всемогъща именно заради това, че покрива всичко и се врязва във всичко, а същевременно линиите ú не се докосват навсякъде до края на платното. Там, както и в живота, няма абсолютна завършеност. Има само безпощадност.

 

            … Дните ни се нижат един след друг с чувството, че сме осъдени от някакъв невидим Страшен Съд!

 

                                   

Бледите

                            пурпурно-червени залези

на радостта –

ненарисувани и неизпяти,

неизказани –

отдавна са

изстинали

в душата ми.

Замръзнали,

напълно вкочанени

във скръбта.

 

Защото сме завинаги

наказани.

 

Как всичко тук – във мене,

в тебе, в хората

наоколо –

умира

преждевременно.

А раната в душите ни

отворена

кърви.

И в нея младостта погребваме.

Безсмислено погубена.

И даже времето мъчително върви.

Прокълнати!

 

 

Копнеем за свободни срещи,

за пътувания,

за безбрежност…

за любов, за всеотдайна нежност.

 

А не се познаваме

и няма да се срещнем

никога!

 

Отдавна сме престанали

да вярваме на обещания.

Да вярваме на себе си не смеем!

Не вярваме дори

в копнежите, желанията си –

сънуваме простор…

 

И вечно ще се лутаме –

като слепци в затвор,

загубили надеждата,

че някога ще почнат да живеят!

 

… няма да се срещнем никога!

 

 

 

 

 

 

 

 

 

 

 

 

 

 

 

 

 

         

                                

 

Прощаване с дома

 

Две неща ми трябват само на земята –

                                                           любовта и свободата.

                                                           За любовта бих отдал целия си живот,

                                                           а за свободата ще пожертвам моята любов.

                                                                                                          Шандор Петьофи

 

                                                                      

Над моята улица,

на къщите

не свиват птиците гнезда.

И моят дом

не е закотвен кораб.

В бледите лица

съзира мъка слънцето.

Аз нямам дом.

 

Лицата са безмълвни сенки,

отражения

на някога отдавна неживян

живот.

Потънали

в морето властно

на страха ни.

        

Аз вървя.

Вървя, вървя…

А в мен

душата ми кърви.

 

Умира

и се ражда.

И умира –

в теб.

 

Мой дом е цялата земя.

 

 

 

Последното стихотворение,

преди да напусна родината

София, 1976

 

 

                                             

 

 

                                      

 

 

 

 

 

 

ІІ цикъл

Завинаги в изгнание

 

Прощаване с изгнаника

 

Не моята обич, а нещо огромно и властно

                                                                       с последна милувка те гали в привечерни здрач

                                                                       и сбогом си взема, и никога вече тъй страстно

                                                                       не ще да трепери душата ти в мъка и плач.

                                                                                                                      Димитър Бояджиев

 

                                                                

„Върни се, върни се!

Ела си! Върни се!“ –

дърветата шепнат в студеното утро.

„Ела, прегърни ме, любими –

стопли ме!

Целувай ме дълго

и силно, и страстно!

Вземи ме!

Шепни ми!

Докосвай ме властно –

преобрази ме!

Дай ми сила и обич!

Дай ми твоята вяра!

Върни се при тази,

която обичаш!

В дома си върни се,

при мен и дома си.

И тук остани! Остани!“

 

В тишината на зимното

ледено утро,

в снега,

чувам стъпки,

които раздират

сърцето ми.

И отново разбирам –

като в мълния ярка

разбирам –

че е свършено.

Ти от мен си отиваш!

Сега.

От дома си, от мен и от всичко…

Завинаги.

 

 

Теб зове те дълга

непрощаващ.

 

И съдбовно

по пътя забързан,

ти не виждаш

как свети за теб

обичта ми.

                        

Ще те следва навсякъде тя.

И в бедата,

и мъката –

и в радостта!

И по пътя, безумно рискован,

и в далечната, чужда земя.

В океана, безбрежен и властен,

на самотата

тя ще свети над теб

като фар.

Ще те пази от гибел.

 

В нощта,

пребледняла от болка,

сега

ти не виждаш скръбта ми.

По лицето ми няма сълзи.

Няма кръв.

Ти не знаеш,

че без теб ще умра.

Да вървиш към света

във дълга

си обречен.

В тишината на утрото.

 

 

В скръбта

 

  Скръбта е единствената,

която ни поглъща изцяло – без остатък!

 

В прозореца светъл

на твоята стая,

отсреща,

съзирам лицето

на малката Мая,

усмихнато,

търсещо нейде звезди във нощта –

като вопъл.

И знам, че сърцето се моли

горещо

да ù даде Бог баща.

В отсрещната стая.

 

Отчаян

се връщам към себе си…

себе си…

И съзирам –

отново съзирам

там

мъката

и радостта

от надеждата.

А не мога.

Защо, как –

не знам.

Но не мога.

Сам

нищо не мога!

 

Внезапно разбирам,

че просто сънувам…

Единствено само сънувам!

Безнадеждно далече от теб

и от всичко.

 

Потопен в океана,

безбрежен и леден –

наречен „скръбта“.

 

 

 

 

Триест, Италия,

в лагера на емигрантите

 

 

 

                                                   

 

Тръбите

 

Тръбите звучат от прабиблейски времена.

Може би още от началото на човешкия род.

 

                                                                 

 

Чуваш ли ги,

чуваш ли

в душите –

скръбните тръби?

 

Те свирят.

Яростта притихва.

Всичко в миг замира.

 

… Сякаш само времето

единствено върви.

Върви умислено.

Печално

се усмихва.

 

То

крачи с крачките

на много уморен човек,

изстрадал всичко –

нищо не узнал.

Заслушал се

с мъчителен копнеж

в тръбите.

 

 

 

Старият двор

В памет на Димчо Дебелянов

…сън е бил, сън е бил тихия двор,
сън са били белоцветните вишни!

Где ли остана
във моите спомени
старият двор?
Онзи — с дивите кестени
и дъха на липа –
тъй ликуващ и нежен?
И оградата,
малко порутена –
свидната моя ограда –
в която надничаше детството,
пълно с обич, тъга
и с мечти, и копнежи
за свободата –
тъй страстно жадувана…
И за теб, любовта?
Няма, няма го
старият двор
със мечтите…
Остана единствено
само скръбта
и стиховете,
и мъката
неизмерима
по несбъднато детство.

В нощта
я усещам, че идва –
гальовна и властна –
смъртта.
Да прибере теб и мен –
и удобно, и лесно.

Там,
там може би –
в онзи стария двор…
Пълен с кестени,
със дъха на липа.

 

 

Нощта на спомените

        

                                                         И  ти отпущаш пламнала ръка

                                                                       и  тръгваш, поглед в тъмнината впила…

                                                                                                          Димчо Дебелянов

 

                                   

Далеч, далеч,

в градината на сладостно-горчиви

спомени,

мъчителни –

една загадъчна усмивка

твоя,

като крадец се шмугва

във сърцето ми

изтръпнало –

и ми възвръща

заедно с тялото

обично

теб.

Теб цялата.

 

Не чувстваш ли?

Надеждата отново в мен гори.

Надеждата безумна.

Може би

ще можем да завъртим назад

стрелките на часовника.

За да се върне всичко там,

където искахме да бъде,

а не успяхме

да го намерим.

Там, там –

където вече няма да се върна!

 

После се събуждам

стреснат.

Все така отчаян.

Денят е дълъг като смърт.

 

                                              

 

 

Невъзвращенецът

 

На любимата

                                                                   

 

 

                                    Всяко докосване

до мисълта за теб

ми възвръща живота.

Прогонва смъртта.

 

И макар безвъзвратно далеч,

безнадеждно отвъд пропастта,

ти сияеш завинаги –

в мен.

Ти

събуждаш безумно надеждата:

там, отвъд, в един приказен ден,

ще сме пак неразделни.

 

Прегърнати –

във вечността.

И свободни!

 

 

Бяла тишина

 

                                                                                          На непознатия руски емигрант,

който не можа вече да види родината си

 

 

Безвъзвратно далече

от твоите устни,

скръбта ми

е гибелно цвете.

Избуяло

и

носещо смърт.

 

Тя ще дойде,

непременно ще дойде –

жадувана, властна –

но без теб

и без твоето тяло.

В тишината на бялата скръб.

 

 

Сан Франциско, 1979 г.

 

Отчаяно и остро

 

Самотните измъчени души –

там, в моя роден град

поробен,

остро свирят на цигулки.

И отчаяно.

 

Заключени завинаги

зад гневните стени.

 

И всичко в мен отвътре

се разкъсва…

 

 

 

 

 

 

 

 

 

 

 

 

 

 

 

 

 

 

 

 

 

 

 

 

 

 

 

 

 

 

 

Изгнаник

 

Безмълвни спомени,

измъчени,

ридаещи без свършване,

прииждат на вълни.

От извора, при който

вече няма да се върна.

 

Яростно,

един след друг се блъскат

в кея

на сърцето ми,

което

ще се пръсне

в мъката за теб

и за страданието ви

неизмеримо.

Там, в родината.

 

Не смея

да те питам нищо –

и за никого!

Горя, изгарям целия.

И ти гориш.

И те.

Животът ни изгаря всичките.

 

И после

ще остане само

пепелта безименна…

 

 

 

• Цялата скръб

 

 

                                    Цялата скръб

на земята

да се излее в морето,

пак ще остане достатъчно

да изпълни душите ви, мои свидни

в родината.

 

                                  

 

И като сетен дъх

                                                          

Нощта е ледна.

И като сетни струи

кръв

и в теб,

и в мен

извират спомени.

Последни.

 

Те раждат само

безпределна скръб.

Напразно,

отчаяна, протягаш длани –

с нежност

и любов.

Там вече няма да се върнем!

        

Не само ти при мен

и аз при теб.

При никого в света

не мога вече

да се върна…

Час по час

и ден след ден

Вселената във мен

издъхва.

Аз нямам себе си дори –

тъй както вече нямам сянка.

Без теб,

без всички вас,

обични мои,

моята душа е мъртва!

 

И като сетен дъх

кръвта във мен

безпомощно струи…

 

Ню Йорк, 1977

С родината… не можем

 

                           Изгнаници клети, отломка нищожна…

                                                                       Пейо Яворов

 

 

Аз знам –

един ден всичко

ще се свърши

със живота ни.

 

Но тук, мъчително

далече от дома,

мечтите и надеждите

на утрото

загиват над океан безбрежен…

Без следа.

Погълнати от слънцето студено

и безмилостно

на чуждата земя.

 

А радостта,

като любов отминала –

завинаги прекършена –

замръзва.

Тръпнеща и ужасена

във мъглата неподвижна –

на мъката ни безгранична.

 

Осъдени сме сякаш

от вечността

да търсим непрекъснато

вината си.

Защото сме избрали свободата.

 

Не можем

вече никога

обратно да се върнем!

 

 

Да се прегърнем

с майка, брат, сестри,

баща.

С приятели.

Със всички тях

не можем даже да си пишем!

Най-невинните

контакти с нас

за тях са гибелни.

Покана са за разпити

и мъки във килиите.

Защото са със кръв белязани:

“контакти със врага”…

 

С родината поробена

и с никого оттам

не можем

да се срещнем

по света.

Не можем вече…

никога!

 

Дори в смъртта.

 

 

 

Сан Франциско, септември 1978.

Няколко дена преди да убият с отровна гилза в Лондон

писателя Георги Марков

 

 

 

 

 

 

 

 

 

 

 

                           

                                                                                  

                                   

 

Лятна нощ

           

Нощта със своите ухания –

безкрайно нежен,

страстен

вопъл

към звездите –

идва

да ни обгърне

властно

и събере душите ни,

измъчени,

в една единствена печал.

Огромна като земята.

 

 

Необятност

 

                                                ... Тогава сърцето му го заболя силно, много силно –  

                                                             имаше чувството, че ще изгори цялата Вселена.

 

 

Нощта

обгръща

в своя звезден плащ

сърцето ми измъчено,

което

пие

в необятния простор

бездънната си чаша

скръб.

 

Очите ми,

два въглена горещи,

впиват взор

във чуждото небе

и безуспешно

търсят там

утеха.

 

Безгранично

сам –

завинаги далеч

от вас, обични

майчице, дом и любима –

знам,

във мен е вече

всичко мъртво.

Мой дом сега са сенките.

 

 

 

 

На разсъмване пеят камбаните

 

Никога няма да си напълно сам – докато ги чуваш.

 

 

Бялата пелена

на скръбта

покрива властно

очите ти.

 

Някъде,

много далеч,

ни приканва самотна

песента на камбани.

 

Ти ги слушаш  и тръпнеш.

Захласнат.

Как нежно и страстно

звънтят!

 

За душите ни.

За душите,

които

отдавна са мъртви,

ни пеят камбаните.

 

А е рано, Боже мой,

а е толкова рано!

 

 

 

 

 

 

 

 

 

 

 

 

 

 

Нощта на лунните видения

 

 

 

Нощта сега е странно светла.

Без звезди.

Като в смъртта.

И се усещам сам,

безкрайно сам –

почти съвсем разголен –

върху земята скръбна.

 

В мъката си

вдигам поглед трепетно нагоре.

Бялата луна,

като отсечена глава

е закована там –

на небосклона.

Тъжно се усмихва.

 

Къде сега си, майчице?

Къде си ти, любима?

Да можех някак си безкрая да обгърна!

 

Дали ще мога поне там –

където няма болка,

няма страх,

където няма срам,

да съм отново с тях?

В свободни духове да се превърнем?

 

На небосклона

бялата луна

виси –

като отсечена глава.

 

 

  

 

                           

И продължавам да дълбая

 

Сънувах те – бленуваща до мен,

глава на рамото ми прислонила.

          Пейо Яворов

 

 

Животът е,

поне за мен,

една огромна въпросителна…

На спомените шепота.

Животът е

докосване вълшебно,

тайнствено –

до теб,

която всеки ден

и всяка нощ сънувам

в морските вълни,

които

се разбиват.

Той е

усмивката на свидното лице,

откъснато от мен –

завинаги!

 

И дълго, дълго

в мислите си те целувам.

 

Ден по ден,

дори и крайно изнурен

от вечната тревога

за тебе – страдаща, самотна там –

към себе си безкрайно строга,

разпитвана и мъчена…

и поругана,

може би в затвора?

Не знам,

но продължавам да дълбая

до изнемога

образа ти в мен.

 

Най-чудното създание в света!

Нехая

за умората.

Да те спася –

на всичко съм готов!

Не знам,

не мога

и да разбера

как могат хората

да дишат без любов.

 

Аз, който съм завинаги

обречен

да съм безмилостно от вас

далече

и да не мога

със абсолютно нищо

във страданието ви вечно

да помогна,

знам!

Презирам

всякаква умора

тук –

и слабостта във себе си разнищвам.

 

И продължавам,

без да спирам,

самотни стихове – молитви да изричам.

И продължавам да дълбая

яростно в скръбта

теб, образа обичан.

В едно със майчица родината.

 

Отвъд смъртта.

 

 

 

 

 

 

 

 

 

 

 

 

 

 

 

 

                                      

 

 

ІІІ цикъл

 

Бездната днес

 

 

 

 

 

 

 

 

 

 

 

 

 

 

 

 

 

 

 

 

 

 

 

 

 

 

Не мога и не искам

 

 

На тъмнината злото

ражда нова тъмнина.

Отново

един друг се погребваме.

Доброто

безпощадно смазваме.

Роим омраза.

На лъжата

в гнойни метастази

сме завинаги

обринати.

Като прокажени.

 

А  устните са  пребледнели

от умора.

Не от деня или нощта –

от хората,

които искат

всичко да забравим.

Защото миналото било свършено.

Защото то не можело да се поправи.

Било завинаги прекършено.

Но аз не мога

и не искам

нищо да забравя!

 

Ни Престъплението над човека

в миналото –

нито сега!

Нито убийствата и ледницата

на страха

и униженията.

Робството!

 

 

 

 

Ни днешната лъжа

и пълното безсрамие,

със техните последици:

безмерното страдание

в родината ни днес –

нестихващото ни ридание,

което, за удобство,

хората в света, които са добре,

се правят, че не виждат.

 

Как всеобхватният прогрес

на злото

ме разкъсва целия!

 

Защото мъката стремително расте,

отвсякъде приижда.

Отдих не познава.

Не, не смея

и не искам

нищо да забравя!

 

Копнея

да разберем завинаги:

народ без памет

е народ без съвест.

И народ без глас!

Без съвестта

душата ни е мъртва.

А без нея

сме единствено

зловонни сенки –

призрачни изчадия на ада,

който цъфти безмилостно във нас.

Не мога

и не искам

нищо да забравя!

 

 

Надеждата

 

…За свободата, мечтаната,

тъй силно жадуваната.

 

Светът е огън,

който ни изгаря

безмилостно

в надеждата.

 

Като безумни пеперуди,

влюбени във пламъка…         

 

 

Прозрение

 

                                                                  Аз много души

                                                                                    прозрях и разбрах –

                                                                                    и днес ме души

                                                                                    не мъдрост, а страх…

                                                                                                Димитър Бояджиев

 

                                                                                    

Отворете!

Отворете

в земята

огромни

ковчези!

 

Да ни погребете

завинаги.

Всичките.

 

И никой

да няма отвън

да разкаже

за мъката

и за подлостта.

 

Къде са гробарите?

Дайте ги,

дайте ги!

       

В ужаса на дните ни

В памет на изключителната поетеса

Петя Дубарова – детето-жена,

самоубила се в 1979 г. на 17 г.

 

                                                                      

                                                                       Но в миг се опомням. Отварям очи.

                                                                       В терасите пак на колене мълчи,

                                                                       помръдва набожно мъртвешки уста

                                                                       безплътна, безкръвна, мъртвешка нощта.

“Моят ад”

Петя Дубарова

 

На мъката ни дните

се влачат

тягостно,

един след друг,

като безкрайно дълго,

месоядно,

отвратително влечуго.

Поглъщат ни

безмилостно

в един кошмарен сън…

след сън… след сън!

И се страхувам,

страшно много се страхувам,

че е късно

да се направи нещо истинско.

Най-после да напишем

или да нарисуваме

живота си погубен.

 

Не аз да го напиша.

Друг или по-скоро друга –

с истински талант.

Да можех Петя някак си да възкреся!

Ще ù слугувам.

Как ще ù слугувам!

Краката стройни ще измия.

Ръцете… тях ще ги целувам.

Благословените ръце.

 

 

Да го напише

горестно и ярко, и безкрайно верно –

като живота и смъртта,

като страданието ни безмерно!

Да диша

с болката на нейното сърце.

Творба проникновена,

истински голяма.

 

Да разруши безкрайната измама

и да пробуди съвестта.

За да спасим душите си!

 

Ако не е вече безвъзвратно късно…

И ако е могло

въобще да бъде

някога навреме.

 

 

 

        

Истината

                                              

                                                                  Аз имах другар,

                                                                                   добър другар,

                                                                                   но… кашляше лошо.

                                                                                               Никола Вапцаров

 

                              Бавно и мъчително

се ражда истината

във душите ни.

Не бърза

тя

доникъде да стигне.

Истина.

 

Ти, който бързаш,

който вечно

се страхуваш,

че ще закъснееш

да живееш,

ти, който се стремиш

да черпиш с пълни шепи –

винаги да пиеш, да се любиш

страстно със живота –

хубаво внимавай

да не я пропуснеш!

 

После ще е късно…

 

 

 

                           

На непознатата

 

 

В мига,

във който срещнах

погледа ти,

нежен и печален,

аз

разбрах,

че няма смърт

и няма страх,

а има само вечност.

Безначална.

 

                       

                                               

Докосване

 

 

Всяко трепетно докосване до живота е един нов живот.

 

 

                                           Опитай се

със пръсти да докоснеш

песента –

на малките, невидими

щурци.

 

Земята там се весели.

Там, в огледалото на времето

 

                                                                           На приятеля от детството

 

 

Стоиш смутен

пред огледалото на времето…

Във него виждаш изумен

самотни, горди мъртъвци –

амбициите ни

и стремежите.

Дали

са винаги били

излишни?

 

Знам.

Като огромна черна птица

идва тази,

която заличава всичко –

дребните ни радости и грижи

и ужаса, обгръщащ ни отвсякъде –

безбрежен

и необозрим!

 

Гневът

и мъката ни

безвъзвратно ще отминат

със живота ни.

И ще останат

може би

единствено

невидимата доброта

и красотата.

Там, в огледалото на времето.

                           

 

Освобождението

                                              

                                                                                   … Народ без памет

                                                                                   е народ без съвест.

                                                                                                         

Празнуваме

с искрящо вино

и наздравици

освобождението си от турците.

Преди тях бяха

византийците

и кръстоносците.

Все някой ни освобождаваше.

Най-ужасяващото робство,

най-злокобното,

най-скорошното,

вече го забравихме!

 

Тъгуваме

в романите

за някакво несбъднато величие

и другите виним:

съседите, късмета си,

света дори.

Търгуваме

пред себе си и пред света

с лъжи.

Празнуваме

с овации.

А няма кой да ни освободи

от трите вездесъщи „грации“:

от Завистта, Омразата и Подлостта

един към друг.

От нас самите някак си –

да ни освободи!

 

 

И да ни върне

чудодейно

паметта

за жертвите безчислени –

невинните,

безименните!

За един народ,

удавен в унижение.

И кръв.

И страх –

огромен, всепроникващ страх!

 

Да върне гордостта

на миналото ни –

поетите,

трагичните поети.

Неразбраните.

Ненужните.

Забравените!

 

Да възкреси в сърцата

примера и на героите,

избити от яростта на главорезите

и до един предадени –

било от алчност, било от страх!

 

Самотни жертви изкупителни

на греховете ни

и тези

на мъчителите ни.

Да върне някой паметта

за всички тях!

 

 

За да намерим  себе си отново

и да изпълним с гордост дните си.

Мечтая не за нас –

погребаните живи.

Чакам

и се надявам

за децата ни,

за внуците –

и тук, и там, навсякъде –

по цялата земя –

за тях!

 

 

Преди да изгори

в нас всичко

и окончателно

да се изпепели.

Душите да спасим!

Тогава ще празнуваме.

 

 

    3 март 2009

 

 

 

                                   

 

                                     

 

Към творците днес

 

(Упрекват ме, че пиша в черни краски)

 

Грешите –

                                                              аз страдам за свойта Родина!

                                                              Аз страдам за вас,

                                                              и за себе си страдам…

                                                              Защото животът

                                                              ни бие сурово

                                                              в лицата,

                                                              а ние примигаме, братя,

                                                              защото перото си

                                                              топиме ние

                                                              далече, далече –

                                                              през девет морета

                                                              и наште куплети

                                                              едва ли достигат

                                                              до робската мъка,

                                                              която в сърцето

                                                              народно е свила

                                                              възел

                                                              от змии.

                                                                                    Никола Вапцаров

 

Преди

да можем

да си отворим път

към бъдещето,

светлината

и към радостта –

най-първо трябва

да успеем

да проникнем

в мъката.

Безмерната.

За живите

и мъртвите.

За жертвите.

Сърцата си безкрайно

да разтворим,

горестно –

и да пробудим в себе си

гнева

на всемогъщия, всевиждащ Бог

отгоре.

 

Да пишем ярко, яростно

със цветовете на Ван Гог.

Да пишем, да рисуваме

за болката и мъката.

Да пишем за скръбта

на хилядите,

на милионите.

И тук, и там –

навсякъде в света.

 

Да се пречистим

в тяхното страдание.

И да простим

за вечното изгнание

на скръбните сърца.

Да възкресим във себе си Христа!

С безкрайна обич към човека

да рисуваме.

И пишем.

 

Чак тогава

истински

ще можем да ликуваме.

И стиховете ни, картините

ще бъдат факел пътеводен

във нощта.

 

Пред тебе, Господи,

смирено коленича!        

                                   

 

Безутешни

 

Елате!

Елате в сърцето ми,

чудотворни, кристални реки!

Да измиете

вечната,

черната скръб,

която ме мъчи!

Скръбта

за безутешните,

хиляди мои,

обречени

братя, сестри –

там, в родината

и по света.

 

 

Младенецът в мен

коленичи

пред тяхната горестна

участ.

 

 

И тихо ридае.

 

 

Бездната пред мен

 

                                                                       …чада на майката пребита:

                                                                       сред вълчия човешки род

                                                                       от празния небесен свод

                                                                       те чакат милост и защита.

                                                                                                  Пейо Яворов

 

 

Всичко,

което съм изрекъл

през годините,

което от живота съм разбрал,

всичко написано,

измислено,

което съм направил досега

е нищо –

пред онова,

което трябва да опиша,

което всъщност предстои –

за участта

на мъчениците.

 

Но

страшното е,

че дори

да имах истински талант,

дори и да успеех

да го напиша като Пейо,

пак не бих могъл

да построя

дори един единствен

мост

във бездната на моите

безброй

загиващи сърца.

Животът на които

всеки ден кърви.

 

На отчаянието

бездната.

 

 

Сега, сега

+ На всички жертви – и мъртвите, и живите

 

                             Нощта

е само черно огледало

на скръбта.

В душата ми

струи

нестихваща печал.

 

За теб

и мъката безименна

в родината ни

днес.

За ужаса на миналото.

За забравените.

За избитите –

безжалостно.

За хвърлените трупове

във ямата.

За техните деца.

Но и за всички нас –

пожертвани нахалостно!

А и за тези,

за които

вече нищо няма

и не е имало.

Нито преди,

нито сега.

Които нямат

глас.

За безвъзвратно

изгорените.

И тук.

И там.

Навсякъде.

 

 

Кой,

кой ще подаде ръка?

Сега.

Сега!

Преди

да се разтвори

страшната врата

в очите ни.

 

По-страшна от смъртта.