Предстоящ конкурс

Очаквайте скоро: Предстоящ ежегоден конкурс за къс разказ , стихотворение или кратко есе на тема „Страданието и изгнанието – както в чужбина така и в собствената ти родина“

ПОСЛЕСЛОВ към „Лумнали огньове“

През последните пет години следя отблизо поезията на Иван Бързаков. Интересът ми към нея бе предизвикан от първата му стихосбирка „Яростно в скръбта“, излязла през 2009 г. Определям я без всякакво колебание като литературен феномен, защото до нея, а и след това, никой с такава обобщеност и с такава разтърсваща поетична сила не изобличи комунистическия терор, тегнещ почти половин столетие над родината ни. Никой друг като него не посвети с такова всеотдайно съпричастие и страст реквием на жертвите, на угнетените, забравените, отчаяните, не превърна като него всичко това в лично страдание, избиващо в яростен гняв.
За него това бе граждански и човешки дълг, който не можеше да не изпълни. А имаше и моралното право, защото рано бе взел трудното решение вместо да се огъва пред натиска на диктатурата да предпочете изгнаничеството и вътрешната си свобода. Десетилетия живял зад граница, той носеше болката в душата си. Успял там в професионалната си кариера на психолог и педагог, материално обезпечен, поетът не преставаше да се тревожи за прокълнатата родна страна. И изповядва:

Срамувам се,
че толкоз много ми е дадено,
а нищо не направих досега!

Не, Иван Бързаков направи много, с готовност за самоотрицание от всичко друго той превърна в мисия на живота си служенето на каузата да се знае истината за жестоките и трагични времена. Потвърждение е втората му, излязла през 2011 г. стихосбирка „В съня над пропастта“, на която аз имах честта да бъда редактор и от сътрудничеството ни да се убедя как не привичната за толкова много автори суетност е важна за него, а стремежът посланията му да са наситени с дълбочина на мисълта и чувството и същевременно да са ясни за възприемане.
Видимо бе израстването му, по-голямата му сигурност и вещина във владеенето на словото, за което несъмнено бе повлиял и отзвукът сред читателите. Той търсеше срещите с тях и откровенията им, сред които и на литератори с доказан вкус, повдигнаха самочувствието му, но и стремежът му да вдигне още по-високо летвата на творческото осъществяване. Държеше да се вижда приемствеността между първата и втората му книга, затова като мост между тях идваха стихотворенията от „Яростно в скръбта“, някои от основните му теми така пак зазвучаваха, но в новата книга получаваха по-нататъшно развитие, по-различно емоционално нюансиране, актуален акцент.
По сходен начин протече работата ни и над третата му книга „Лумнали огньове“, в която пак се подчертава наличието на приемственост в търсенията, откроява се верността към основополагащи теми, но не може да не направи радостно впечатление тяхното обогатяване, умението на автора да ги разгърне от друг ъгъл, да вложи по-различно емоционално и мисловно съдържание.
Да дам за пример доминиращата още от първата му стихосбирка тема за изгнаничеството, която е разбираемо много лична, много съкровена за автора с оглед на житейската му одисея, но тази тема през изминалите години все повече надраства автобиографичната предопределеност. Макар и прекарал дълги години прокуден от родината, Иван Бързаков по един особен начин поддържа връзка с нея чрез общуването си с еманацията на българската духовност, на най-върховното в тази еманация, каквато представляват великите ни поети. И в трите си книги той отдава почит към техните популярни или за жалост позабравени имена, цитира техни редове, но има и още нещо – уповавайки се на тях, той съхранява родовата си същност, българската си принадлежност. В най-тежки мигове те са му опора, те са учителите, благодарение на чиито уроци никога родното няма да бъде забравено. Над огорченията, над скептицизма са те – надеждата, че българското все пак няма да загине.
И друго има, което Бързаков е прозрял в проникновеното си общуване. То е, че освен споделянето на личната орис, при Пенчо Славейков, Яворов, Дебелянов и другите ни големи поети темата отеква и с глобална мащабност, в нея се оглежда участта на много изтерзани човешки същества. В своя предговор към „В съня над пропастта“, като акцентирах на темата за изгнаничеството при Бързаков, наблегнах как успешно при него тя надраства личната му и сходната на неговата емигрантски съдби и как получава екзистенциална мащабност. Изгнаник може да бъдеш и в собствената си родина, отритнат, неразбран, прокълнат.
Темата и в световната поезия става все по-малко национално стеснена, а един гражданин на света, какъвто по същество е Бързаков, не може да не усети нейната глобалност. И това с особена сила се усеща в стихотворенията му, като именно планетарното му жителство придава и на много други негови творби космическа извисеност. Тя е органична, тя е от дългите натрупвания на живеене сред далечни паралели и меридиани, сред различни общества и така се е формирал гражданинът на света, както си позволих да нарека Бързаков.
По ред причини нашите най-добри поети, стремящи се инак да не са чужди на космополитната задружност, са пребивавали малко време в чужбина. Единствено изключение май е Теодор Траянов, но у него е по-силно желанието да адаптира модерни глобални теми, да наподобява с тях световните автори, предимно немскоезични, но я няма онази спойка между национално и космополитно, което да му даде самочувствието на гражданин на света. А при Бързаков това се получава естествено, непринудено, то е плод на дълго изграждана душевност.
Това е своеобразно законно самочувствие, манталитет, но и ранимост. Защото тревогата, болката на гражданина на света е вече с други мащаби. Дори когато поводът е от българската действителност, той не остава затворен само в нея. Съпоставя се в едни глобални мащаби. Страданието за нашата родна съдба и гневът, породен от нашите злини се извисяват от прозрения за целия днешен човешки свят, в който има толкова много мъка, толкова угнетени и унижени хора, толкова много насилие и смърт.
Според мен, ако трябва да посоча с какво се отличава „Лумнали огньове“ от предишните две книги на Бързаков, това е именно преливането от националната съдба и от националното страдание в страданието на целия ни днешен свят.
Колкото поетът е угнетен от загиващата ни родина, от покрусената надежда, че демокрацията ще ù даде спасение, толкова той е разтревожен и за цялата световна цивилизация, в която се сриват моралните ценности и изчезва духовността. Това в изкуството не бива да се приема като безусловна констатация, като диагноза, знаем, че му е позволена условност. То има право на преувеличение и от него Бързаков се възползва умно, примирявайки някак нещата със стилистиката на поезията си. В повечето творби тази стилистика е подчинена на гнева, на така наречения „свещен гняв“, познат ни от класиката. От градуса на върховното напрежение поетът търси стресово разтърсване у читателя, търси възбуда да го разтревожи и ако може да го промени към добро.
Преобладаващият гневен патос обаче не означава, че в книгата не звучат и други тонове. Бързаков умее да види и красотата в света и да ни доближи до нея. Не само в природата, която колкото и да я унищожаваме, крие много прелести, на които можем да се насладим. Умее да ни насочи – в противовес на злото – и към доброто в човешката душа, което поетът не иска да изчезва. Може би в негово име не се е отказал да търси въздействие чрез словото си. И ако то не успява веднага да постигне нужния ефект при някои читатели, може да му се удаде по-нататък във времето.
И тук е съвсем на мястото си мотото в началото на книгата – едно толкова изразително изречение от американския философ Фредерик Бюхнер: „Животът, който докосвам за добро или зло, ще докосне друг живот и той на свой ред друг – докато кой знае колко далеч ще спре трепетът; в кое далечно място ще се усети допирът ми“.
Освен тази въвеждаща мисъл, нататък ще срещнем в книгата още редица по-кратки или по-дълги изречения, които имат функцията да се роди оригинален полиграфически продукт. Нищо не е случайно поставено, то или ни подготвя за по-вярно вникване в следващия поетичен текст – или за доосмислянето му.
Тези „вътрешни“ мисли са и своеобразни интервали при смяна на настроението. А по-нататък, когато се прибавят и графично-фотографските изображения, които също не са просто илюстрации, а част от нещо цялостно изграждано, става ясно, че книгата се подчинява на премерен ритъм, на единство между визия и слово. На езика на киното, което Бързаков познава отлично, както и музиката и изобразителното изкуство, това е монтаж, съответстващ на стилистиката на поезията му. Тази поезия не е разточителна на багри, не е полихромна, по-скоро е „графично“ пестелива, което никак не ù пречи да се извиси до метафоричността. Така, според мен, тя се доближава до изказния свят на Едвард Мунк, до експресията на гениалния норвежец, когото всяко ново поколение преоткрива.
„Лумнали огньове“, както и предишните две произведения на Иван Бързаков, завършва с есеистични размисли и афоризми, които хвърлят допълнителна светлина към творческото му кредо, защитено в книгата с монолитното единство на слово и изображение.

Атанас Свиленов
Критик

Гьоте и младият писател

<есе> 

 

Йохан Волфганг фон Гьоте е считан и до днес от мнозина за един от най-великите немски поети – „най-великият немец“…

 

Възрастният вече Гьоте, достигнал зенита на славата си, се разхождал един следобед по любимата пътека в природата. Внезапно дочул бързи стъпки отзад. Като се обърнал, видял един млад човек да се приближава към него:

– Хер Гьоте, хер Гьоте…

– Какво има, господине? Успокойте се… кажете!

– Бързах да Ви настигна. –  задъхвал се младежът. – Идвам отдалече. Много ми се иска да Ви задам един важен въпрос – на него само Вие може да отговорите.

– Да, да… Ще Ви отговоря, разбира се. Ако мога…

– Кажете ми, моля Ви – може би е много това, което искам… Коя е тайната на успеха в писането?

– А, на това много лесно мога да отговоря: деветдесет и девет процента усилие… и един процент талант.

– Аха! – възкликнал младежът. – деветдесет и девет процента работа и един процент талант!

– Не, млади човече, усилие не работа. Радостно, удовлетворяващо… понякога продължително, но усилие!

И Гьоте продължил по пътеката, размишлявайки за импулсите на младостта.

Не след дълго обаче, отново дочул бързите стъпки зад себе си:

– Какво има сега?

– Хер Гьоте, х-хер Гьоте! –  едвам си поемал дъх младежът. – Разбрах Ви напълно. Готов съм да вложа не деветдесет и девет процента усилия, а повече. Но, но…

– Да, какво има?

– Готов съм да вложа и повече, стига да знам, стига да вярвам, че имам единия процент талант. Как обаче да съм сигурен?

– А-а-а, млади господине! –  усмихнал се старият писател. – Докато не вложите деветдесет и девет процента усилие, няма да разберете дали имате един процент талант.

 

Из „Лумнали огньове“

Отвъд бистрата вода

(есе)

Видният литературовед Елка Константинова е отгледана от нейния вуйчо – Николай Лилиев. И ето че един ден, когато си говорили за мечтите на Елка, за бъдещето ù, големият поет въздъхнал:

– Елче, да знаеш, от теб не става поет. Ти не си за поет. Но от теб може да стане много добър литератор – при едно условие!

– Да, вуйчо, кажи какво?

– Спомняш ли си, преди години копахме в нашия двор кладенец. И като стигнаха до бистрата вода, казах да продължат да дълбаят.

Точно така, детето ми. От теб ще стане чудесен литератор, ако не спреш при „бистрата вода“. Ако отидеш по-дълбоко.

Елисавета Багряна и Дора Габе спряха при „бистрата вода“ и… не отидоха достатъчно далеч в поезията си.

– Какво има отвъд “бистрата вода”, вуйчо?

– А-а-а, отвъд “бистрата вода” е душата на поета. Като стигнеш до душата му, ще докоснеш и душите на читателите си.

Елче, знам, скъпа, че не съм голям поет, разбира се, че не съм. Не съм белязан от знака на Боян Мага. Но мисля, че Бог ми е дал достатъчно… да знам какво е голямата поезия.

 

Из „Лумнали огньове“

За усещането

<есе>

 

Голямата поезия, както знаем, е едновременно с това  и голяма мисъл. Като цялостно възприятие, обаче, поезията преди всичко е въпрос на усещане.

Та нима не е същото в живописта? Достатъчно е да се обърнем към картините на Ботичели, Веласкес, Ван Гог и ще видим, че и там възприятието е преди всичко въпрос на усещане. При музиката – също. Какво идва да ни покаже това сравнение?

Картината (с изключение на абстрактното изкуство) изразява определен мотив, обект и следователно определени идеи. Важно е как художникът ще интерпретира мотива, какви идеи ще вложи в него (например “Чарлз І” на Ван Дайк или “Хенри VІІІ” на Тициан в Лувъра), но като възприятие и картината, и стихът са преди всичко въпрос на усещане – защото те са най-вече израз на красота.

Виждаме  колко е близка поезията до музиката и живописта, за разлика от романа и прозата като цяло. Мисълта и чувството трябва да са така невидимо слети в стиха, че да са въпрос на усещане. Като огнените кипариси под пламтящото небе в картината на Ван Гог.

Какво разкошно нещо е поезията! При цялото богатство на мисълта, което ценим в една поезия, тя си остава преди всичко въпрос на усещане.

Как се проявява  това усещане? Най-вече в това, че не те ли “грабне” една поезия, не я и цениш. В  редица случаи първото прочитане на едно стихотворение може да не те грабне, но после, ако някой ти обърне внимание, чуеш друг прочит или си в друг момент на живота си, внезапно започваш да го цениш.

То трябва, обаче, да те грабне за да ти въздейства.

Грабването е хващане, пленяване.

 

Из „Лумнали огньове“

ЗА КНИГАТА И НОВОТО ВРЕМЕ
– eсе –-

Нито киното, нито телевизията успяха в 20 век да премахнат значението на книгата. В известен смисъл, те дори я увековечиха. Спомнете си как и най- добрите екранизации на Дикенс или Юго, на Флобер или Достоевски бледнеят пред оригинала на книгата. Да не говорим за колосите на 20 век: Томас Ман(тетралогията “Йосиф и неговите братя”) или Уилям Фокнър(който и да е от значителните му романи)— те са направо невъзможни за екранизация. Така книгата триумфира в 20 век, векът на киното и телевизията.
Новото Време е друго. Това е времето на ПОЕВТИНЯВАНЕ на много стойности, така поне ми се струва.
Например издаването на стихосбирки у нас. Все повече и повече, а критериите за поезия са паднали толкова ниско, че се учудвам при възклицанията за величие. Тези читатели( мнозина над 50 годишна възраст) забравиха ли нашите големи поети класици, забравиха ли великата руска поезия, която изучавахме в училище, дори западноевропейската класика?
Имам чувството, че повече се пише отколкото чете— а точно обратното беше през миналите векове, особено 20 век.
Днес, обаче, е времето, в което господства Информацията, не толкова Знанието.
Това е времето на Интернета.
То не премахна книгата— книжарниците по света са пълни с най- разнообразни книги( и то често богато илюстрирани)— познавам го от работата си в много страни и континенти в последните четири десетилетия. Живях почти изцяло, когато не съм изнасял лекции или семинари, в музеите или книжните центрове на големите градове по света.
Това Ново Време, 21 век, обаче, до голяма степен ИЗМЕСТВА книгата, отнема и функцията на духовен водач, на средство на интелигенцията да ръководи интелектуалния живот на човечеството. На много места вече не може и да се говори за интелигенция в чистия семантичен смисъл на думата, можем да говорим единствено за професионалисти, за изключително интелигентни професионалисти, само това!
Аз вярвам в неутолимото бъдеще на книгата( простете ми метафората).
Затова пиша и издавам книги— и ще продължа да пиша, дори и да няма кой да ги издава.
Но книгата днес, повече от всякога, вярвам, трябва да се ПРЕУСТРОИ, да се РЕОРГАНИЗИРА КОМПЛЕКСНО. Да включва в себе си голямата визия на изящните изкуства, да е тотално “ оркестрирана” ( не просто богато илюстрирана), да “оркестрира” като една симфония всичките си компоненти, включително “ пространство към пространството”, да гарантира вътрешния “ монтаж”— не само смислово и философски, но и изобразително.
Тогава има смисъл да държиш книгата в ръцете си и отново, и отново да се връщаш към началото й— за утеха и вдъхновение, за да търсиш и намираш смисъл в живота. Такава една книга ще бъде непобедима от времето , вярвам оптимистично в човечеството, въпреки че понякога пиша апокалиптични стихотворения— то е за да се стреснем и пробудим— само за това, та нали поетът е съвестта на нацията!
Такива книги се опитах и надявам се успяхме да постигнем в поетическата трилогия, която създадох 2013, 2014 и 2015 години. А в една ПОЕТИЧЕСКА трилогия( такива въобще няма в изобилие по света, у нас няма) е изключително трудно да оркестрираш и СМИСЛОВО( стих към стих, цикъл към цикъл, заглавие към заглавие, илюстрация към илюстрация и книга към книга— да не говорим за конвергенцията и ЕДНОВРЕМЕНОСТТА на универсалност и конкретност на отделните стихове), а и ВИЗУАЛНО, за да бъдат и книги, и монтаж, и изящно изкуство. Затова и цената на отделните книги беше толкова ниска( 6лв.), за да могат ВСИЧКИ да си я позволят— затова и тази трилогия е вече тотално изчерпана в книжарниците.
Ще кажете, че всичко това, което сме постигнали с колегите ми е само началото, за което ратуваме. И ще бъдете абсолютно прави!
Но нали все от някъде трябва да се започне?
Иван Бързаков

…. ( из 4 книга, всички права запазени)

НОМИНАЦИИ

През 1989 г. проф. Иван Бързаков е номиниран за престижната международна Grawmeyer Award в областта на образованието—-за която се номинират само “ методи или идеи с доказано световно значение.”

Нобелови награди

Заради художествените достойнства на книгите си, през март 2019 Иван Бързаков е номиниран за седми пореден път за Нобеловата награда за литература от Шведската академия – по-малко от 10 години от публикацията на първата си книга в края на 2009, уникален случай в световната литература.

Приказка за един бял лист
– pазказ –

Приказка за един бял лист

 

(Публикуван за първи път в литературното списание “Пламък”, бр. 3 / 2019 г.)

 

 

 

„От тук до края на света,

                                                                  всъщност няма никакво разстояние.“

 (Из “Лумнали огньове“)

 

 

„… За няколко месеца, сестричке, само за няколко… Седем души са се запалили, на различни места – ДО СМЪРТ!  Тая наша окаяна земя…

Божичко, как ли са викали! Крещели са – като са лумнали огньовете… От болка и ужас – да ги спасят! До обезумяване…“

(Из писмото на една българка до близките в чужбина)

 

Обсъждането на книгата бе приключило, хората си тръгваха. Бавно, сякаш не искаха да напуснат това място, чуждо и студено преди два часа.

Отвън мракът се надвесваше решително над града, като че ли искаше да го погълне.

Тогава го забелязах. Наближаваше редът му за автограф. Седях, както винаги угрижен, на дългата маса отпред, застлана открай до край с твърда червена покривка, червена като кръвта. Какво да напиша в книгите на репресираните – тези старци, мъчени от режима в миналото и дълбоко страдащи сега, които смирено и търпеливо чакаха зад масата? Continue reading

Стихотворения на други езици

Grass

                                                          

                                                           A child said What is the grass?

fetching it to me with full hands;
How could I answer the child?

I do not know what it is any more than he.

                                            Walt Whitman

 

I am the grass, but don’t say I am everything.

When wishing to be true – come, sit down to my heart.

Just listen patiently and knowing not of Great Things

You’ll guess them all – then get up and walk straightly!

I am the grass – don’t say that I am everything.

                           

 

Тревата

 

(Превод от английския оригинал)

 

 

                                                                                  

Едно дете попита: „Какво е тревата?“,

като ми носеше

пълни шепи.
Как бих могъл да отговоря?

Повече отколкото детето аз

не знам какво е тя.

                                                                                                          Уолт Уитман

 

 

                        Аз съм тревата ти.

Не казвай, че съм всичко.

И ако искаш да си истинен –

ела, седни до моето сърце.

Седни и слушай търпеливо –

без да знаеш за Нещата,

за великите Неща,

ще ги отгатнеш всичките.

Стани, върви направо!

Аз съм тревата.

Ти не казвай, че съм всичко.

 

 

 

Szukamy

 

Wiersz zadedykowany dla mojego najlepszego przyjaciela z obozu emigracyjnego

Tomasza Zielinskiego

 

 Szukamy wolności.

Szukamy miłości.

 

 Wszystko tracimy.

Ale idziemy.

Tylko na zachód.

Na zachód, zachód.

Jeszcze na zachód…

Bez przerwy.

 

Zobacz, tylko idziemy.

A gdzie my?

Niestety…

 

 

  Continue reading

Из „В съня над пропастта“

Забележка:
Стихотворенията са почти същите, като в книгите, но не се препокриват изцяло. Има някои малки промени.
Изборът на стиховете / есетата / мислите в трите книги ви дава известна представа само за съдържанието на тази поезия, но не и за богатството на книгите, нито за цялостната им оркестрация. Разликата е огромна.
 
 
 На поета, в скръбта
 
    За нашата участ
 
Нощта
е само черно огледало
на скръбта.
В душата ми
струи
нестихваща печал…
 
 
Нощем
идват в главата ти
трепетни,
странни слова.
Като дивни хорà
се извиват
в душата ти.
 
Мъката –
цялата
в тях изливаш.
За илюзии мъртви,
надежди излъгани.
За земята ни –
смазана!
Хората –
живи погребани.
За подлостта.
За скръбта!
 
И стремително
в ярост
понесен,
ти питаш:
„Къде си,
танц безумен
на нашата участ?
В живота ли,
горестен
вихриш
или страстно прегръщаш
и тласкаш
в смъртта?“
 
А нощта
ти отвръща
с безмилостно ехо:
… безумен…
къде си…
танц в живота…
и танц в смъртта…
                          

 
                        В съня над пропастта
 
Денят е сън.
Сънят е ден.
Кошмарът –
винаги със мен.
 
 
Отчаян вик!
Отчупена скала
над теб
чудовищно виси…
Безкраен миг.
Напразно търсиш
с пламнали очи
Всевишния –
де те спаси
от гибел в пропастта.
Излишна е
надеждата дори
за бърза смърт.
Тук милост няма!
 
Ужасèн,
ти виждаш само
как в нощта,
зловещо черна,
с гняв
скалите се откъртват…
 
Изведнъж –
животът ти по чудо
е спасен!
Но радостта –
във теб,
около теб, под теб – навсякъде
е мъртва.
 
Като змия боа,
в гърдите впита,
мъката тежи.
От болка
ще се пръснеш!
 
Долу 
хиляди се гърчат…
Майчица България
в конвулсии лежи.
 
 
                              
Вятърът
 
                        На Пенчо Славейков и всички странници
                                                                   – и преди, и сега.
 
Търся вятъра.
Гордия, силния вятър.
Развилнял се.
Разпилял
                  безвъзвратно
с листата
                  на есента
и илюзиите
                     на младостта ни.
Къде си?
Ела!
 
Обгърни ме,
                      вземи ме
в гнева си!
Свистиш…
Как свистиш!
Да забравя света
                               на скръбта.
Да забравя за
                         дребните, алчни човечета,
които робуват…
Да не виждам и тези,
които загиват.
Обречените.
 
Сънувам –
летя.
И летя заедно с теб.
Без да спираме.
Безгранично далеч
и от мъката,
и от подлостта.
Братко мой, ти поне
                                     имай милост!
Грабни ме!
Вдигни ме нагоре, нагоре –
в твоя яростен порив!
Не ме оставяй сам!
Ела!
 
 

Continue reading