Яростно в скръбта в съня над пропастта лумнали огньове…Така звучат в едно завършено дълго изречение заглавията на трите книги на Иван Бързаков.Една симфония за нощта без съмване, превърнала се в лично страдание и избухнала в яростен гняв, защото за него мълчанието е престъпно.Истината на гнева трябва да озари душите и да ги пречисти.Копнежът за справедливост е неистов,затова чувствата и думите ескалират и вървят по спиралата на една възходяща градация, която следва повишения емоционален градус в стиховете.От тях тръпки те побиват, съвестта и цялото ти същество са провокирани да научат и да станат съпричастни.Иван Бързаков е убеден, че без съда на съвестта душите ни са мъртви. Без нея сме само зловонни сенки, призрачни изчадия, безгласни букви. ”По скръбно от тъжната поезия” е състоянието на апатия и безразличие, защото когато стигнем до аморфност, загива най-ценното и вечно в нас- Душата.А той работи с Душата за Душите, прониквайки във времето и пространството като прави прецизна дисекция на епохата на тоталитаризма, когато разпрата с другостта е свирепа касапница.
Стиховете му са подредени и обединени в уникална трилогия от една идея, която въздейства и провокира сетивата и съвестите ни, неповторимо – по бързаковски.Пътеводна звезда е каузата му да отрази преживяното страдание и така да ни накара да съпреживяваме, докоснати и съпричастни.Това той го умее съвършено, стигайки до вселенски измерения, до глобални общочовешки мащаби.Така той отваря ”големите черни врати на душите ни”, за да не останем завинаги заключени зад гневните стени без цялата истина.Душите на хора като него ,с чувство за дълг и висок морал ,са винаги жадни за истината и не се страхуват да я отстояват като й посвещават живота си.С поетическата си трилогия Иван Бързаков влиза в тези души и разлюлява в тях камбаните от чувства и преживявания, вдъхновено и честно, като ги кара да тръпнат, съпреживяват и умиляват от жестоки истини,мечти и надежди, редувайки умело обреченост и просветление.
Съвсем в началото на ”Яростно в скръбта”започват да се редуват картини- ярки и задъхани, които се помнят завинаги.Постепенно те се натрупват , за да се превърнат в едно огромно пано върху сърцето на Земята…И ето детайлите…Сам в утрото, обагрено от кървави лъчи, в бездънната пропаст на робството, един прокълнат поет като обрулен лист самотен, се гърчи страховито по земята в настъпващата зима.А тази зима-тя няма свършване.Врата е тя -черна и голяма, зад която чака единствено нищото. Четеш и ти става тъжно, жално и безсилно…дори не можеш да заплачеш.Там на паното се появява един детайл- нежен и силен до безсилие.Едно смутено бяло цвете, което търси прошка.Сам- само…Точно този детайл втъкан в паното,те кара да не можеш да си поемеш дъх и да нямаш сили да продължиш нататък в тази прокълната земя.Сред толкова кръв едва се чува песента на тополите- символ на достойните хора, които не могат ”да се наведат”.И когато ти е най- горчиво се появяват на паното едни алени устни, безумно желани, но останали недокоснати с крехката надежда да се сбъднат в Светлината безпределна след килията и примката, след ужаса на болката в един друг живот. Леденият вятър не спира безмилостно да реже душите на късове отчаяние и лепкава като мъгла скръб в мъртвата нощ.В нея пляска с криле Надеждата с изкълвано око, жадно за Любов. А как трепери в мрака самотата-разпятие в Душата скръбна.Свободни са само милиардите звезди-горящи и свидни, безкрайно далечни.Под тях рани като несбъднати пурпурни червени залези кървят, защото мечтите за Любов и всеотдайна нежност са погребани в затвора на Душите.Там мълчанието е окаяно, прекършено, безслъзно. Нощите пребледнели от болка, потопени в един ”безбрежен и леден океан”, наречен скръбта.И ето ги- човека и белия лист, извън времето и пространството, потопени до кости в самотата, за да лумне белият лист и да я изгори като вейка.Да остане като онова малко бяло цвете Надеждата един ден някой да прочете написаното…след теб…Детството, изпълнено с мечти и надежди, не спира да наднича направо от Душата, за да разбере покъртителната истина, че мама я няма…няма го и стария двор. Денят е дълъг като смърт. Лирическият герой,о-съзнал, че нищо няма да се върне…И пак се редуват отчаяние и просветление..Мисълта за любимата прави живота безумно надежден, райски красив, но от него го делят гневните стени и от мъката се ражда една изповед. Тя напомня кардиограма-задъхана, безспирен зиг-заг в кея на сърцето, което от мъка ще се пръсне.Ще остане само пепелта безименна в една безпощадна изповед:”Без теб, без всички вас, обични мои, моята Душа е мъртва.Вселената във мен издъхва”. Тежък кръст е да си избрал да носиш свободата, но на чужда земя, безгранично сам.Там, където на ”на небосклона бялата луна виси като отсечена глава”. Как след такъв избор да не продължаваш да дълбаеш яростно в скръбта, ”отвъд нас, където великата скръб се докосва до радостта, радостта на възкресението, защото отвъд отчаянието няма нищо- отвъд отчаянието е смъртта.Затова в частта ”Бездната днес”Иван Бързаков продължава да чука по вратите на съвестите ни и да напомня, че нищо не е забравено…Как красиво умее той да буди съвестта със светлия спомен за Петя Дубарова.Как цялото му същество копнее да я възкреси, да й слугува, краката стройни да измие, ръцете благословени да целува. Да диша с болката на нейното сърце. И всичко това, за да спаси Душите със смирение, преклонение, признателност и красота.Защото това, което остава в огледалото на времето е ”единствено невидимата доброта и красота”. Наш дълг е Душите да спасим. Тогава ще празнуваме и ще пишем ярко, яростно със цветовете на Ван Гог” .Ще се пречистим в страданието пред Господа смирено коленичили ,пред хилядите животи, които продължават да кървят.
В ”Съня над пропастта”Иван Бързаков хвърля мост към предишната книга-”Яростно в скръбта”.Така става и последователен, и израсъл. Така поезията, казано с негови думи, продължава да бъде ”тайнството отвъд стиховете”. Тайнство, в което говори отново болката за загиващата свидна Родина, която в пропастта в конвулсии лежи.
Ювелирно изящен като ”тръпчив допир на две малки устни” е стихът , посветен на Димитър Бояджиев, ужасно сам,мъчително безмълвен, там…”,където луната жълто- кървава е ръждиво проядена в скръб”.Наоколо Вселената е празна…празна…Няма ги зелените ливади,където ”си говорихме във стихове”. Как сърцераздирателно моли лирическият герой Бога–светлия, любимия, милия, пресветлия да дойде на помощ.Света да стресне и ”нас от нас да спаси”.Но той мълчи, а раните в в Душите гноят…А някъде далеч в утрото гневна съвестта крещи и пита:”Да се живее без стихове е все едно без музика и красота. Без истина.Ще може ли без истина?!Ще можеш ли да забравиш да търсиш Светлината?!”Да изхвърлиш ненужна поезията?! Класиците, които вече никой не чете…Като отговор- спасение иде една изящно изкристализирала мисъл:”В поезията има нещо загадъчно, неуловимо като задъхано момиче, скрило се в цъфналите теменуги”…И с цялото си същество усещам как яростта притихва в един съкровен спомен за Димчо в стихотворението ”Дивите кестени”. Думите в него до една са напукани от безсилна мъка в ”един намръщен и студен свят, в който мама просто я няма”. Стихът хваща Душата и я изцежда.Болката е рана в света без мама и дивите кестени. В такива мигновения времето спира и мълчи в безкрая.В светлината през мрака някой не спира някого да чака и да шепне:”И твоят дом е моят дом в изстраданата ни земя.”..Така че никога не питай за кого бие камбаната: тя бие за теб.(Джон Дън).
И пак се редуват обреченост и просветление, станали своего рода стил на поета.Лумнали в огньове,”по- силни от смъртта и самотата”, запазили и силата в нас да се усмихваме, о-съзнали, че животът е по- силен от всичко. Въображението на Иван Бързаков е звездно- изумрудено и всичко страстно в нас-амбициите и надеждите-той оприличава с трепета на пеперуда. Животът го е имало и пак ще го има в гальовно преплетени дървета,устремени полети на чайки и целувки, но за един народ-неговия и нашия- ненужен и излишен , животът ”като мъртъв застинал е” в ”бездомен сън”.Там, в равнините на смъртта , болката не спира да вие, но никой не я чува.Картината е потресаваща и много напомня Вазовата безглаголна картина от сатирата ”Елате ни вижте”…Пътищата в родината ”проскубани”; къщите ”порутени”мухлясват; хора загиват; деца просят.И убийственият контраст на фона на ”безумни палати на шепа крадци”.Четеш и те обзема мъка-неистова и безсилна-за родината-измъчена земя на скръбта с мъртво небе и вкаменени сърца на хора.Яркият ,лумнал като огън контраст с живота, който там някъде продължава като в приказките, те кара да се чувстваш все по- безнадеждно сам, по- бездомен от всякога, излишен, с душа гаснеща от безверие и безлюбовие. Разпятие е животът все по- безпътен и безнадежден.Не си в състояние да не съпреживяваш описанията в “Лумнали огньове”, където хора пламват като ”безумни факли”, където земята е окаяна, останала без кръв.Какво друго остава в тази яростна скръб, освен да се помолим за децата си.Да събудим детето трепетно в нас да се моли за оцеляването на света и доброто.Да пощадим детето, защото едно измамено дете и сълзата му, струват колкото света.Метафорите продължават ударно да се редуват и да пронизват до костите.Кураж е нужен , за да понесеш истината за разрушените надежди и мъртвите души и молитви.”Дано ми стигнат силите”…И са му стигнали да напише едно послание до всички пожертвани поети ”между небето и земята горестно увиснали”.Те са синове на своето време. Нямат нищо, а дават всичко, дарени с проклятието да са страдание.Да творят съвършени, уникални творби, обсебени от вълшебството да служат на другите, да отварят очите и сърцата им, да са оригинални, ”бременни” с нещо по- различно, ”дълбали” за него Душата си и уменията си, за да останат, за да ги има в стремежа да надмогнат себе си и да стигнат до хората, и отвъд онова, което казват думите.
”Лумнали огньове”, както и предишните две книги на Иван Бързаков завършват с естетически размисли и афоризми, които разширяват и задълбочават посланията и идеите и внасят ритъм на единство в тях.Избрал да акцентира на страданието, което изобразява с разтърсващо съпричастие, той стига до запомнящи се прозрения, защото за него мълчанието е престъпно, а копнежът за справедливост неистов.Този уникален поет- философ успява да ни спечели на страната на каузата за социална справедливост.Успява да ни убеди, че ”поезията-това не са стиховете, а тайнството отвъд тях.Там в трепета на ювелирно съчетаните мисъл, експресивност и афористика. Все пътеки към истината. Светли лъчове към съвестите и Душите ни.
Рамела Бохосян, педагог