Иван Бързаков е многоизмерима творческа личност: той е полиглот, писател, психолог, педагог, преводач, политолoг; създател е на нови методи в образованието, които се използват в цял свят. Ще споделя размисли за двете му поетически книги: „Яростно в скръбта“ и „В съня над пропастта“, които са предмет на моите интереси.
В моята рецепция тези лирически творби изискват многократен прочит, защото вълнуват с образната система, привличат категорично с идейно-тематичната насоченост, впечатляват с колкото българската, толкова и с екзистенциалната си тематика, с общочовешките внушения. Тази поезия обсебва, защото всичко написано е промислено, прочувствано, изживяно. Това е поезия за вчера, днес и утре, за всеки и за всички.
В „Яростно в скръбта“ се открояват три цикъла: „Бездънната пропаст на робството“, „Завинаги в изгнание“ и „Бездната днес“, които са органически свързани и изобразяват жестокостта и кървавата вакханалия на тоталитарния комунистически режим у нас, но над всичко доминира българското страдание от онова време. Тази тема функционира в българската класика; има я у Ботев, Вазов, Яворов, Д. Бояджиев, Дебелянов, Траянов, П. П. Славейков, Ем. Попдимитров, Вапцаров и др., но у Бързаков тя е разработена оригинално и в ново измерение, има новаторска интерпретация. Ненапразно той взема за мото на своите стихотворения стих от класиците, но като изходно начало, а не за вдъхновение; той е продължение в друго време на темата и доказва за логическата приемственост в литературния процес.
Мотивът за страданието получава нова трактовка, ново осветление и е изведен както в личното, така и в общественото време. Поетът много е страдал, нечовешки е преодолявал болки и скърби, затова страданието при него е лично битие, духовна биография и е намерило в интимен план най-значимите си поетически форми. Всъщност страданието на българския народ при социализма и страданието на българската външна и вътрешна миграция е изживяно като лична болка; то е кървяща и незараснала рана в душата на поета и затова той е убедителен и ние му вярваме. Страданието е един самостоятелен, открояващ се образ във всички стихотворения. То съпътства човека от люлката до гроба; то е двигател на човешкото време; то е в събитията и в съдбите на хората; то е в старото и в новото; то е в целия безкраен човешки живот. Всъщност страданието променя човека и определя неговото мислене и поведение. Но то според Бързаков индивидуално протича във всяка човешка личност и обуславя тотално цялото човешко битие. Но то не е имагинерна величина, някаква абстракция, а е осезаемо, плътно очертано, релефно открояващо се в човека, в живата човешка структура, но се изявява в целия предметен и веществен свят и в живия земен живот. И всичко е художествено показано чрез разнородна поетическа образност. Същевременно лирическият герой се измерва в отношението си към хората чрез страданието и по-пълноценно чрез него се открояват желанията и надеждите на човека и целия народ. Такава поетическа трактовка в съвременната българска поезия няма освен в тази творба на Бързаков. Въпреки заглавието „Яростно в скръбта“ аз търся многозначността в него, т.е. скръбта е душевна болка, докато страданието е по-широко етическо понятие, то е душевна и физическа болка, то обсебва в себе си и скръбта и в този контекст аз боравя с това понятие.
При поетическите изображения Бързаков е постигнал крайната степен на човешкото страдание и човешкия ужас; те са естетически овладени и функционират с художествена стойност. Те са поезия-страдание, поезия-скръб, поезия-ужас и поетът с някакво ожесточение, с настървение рисува тази кървава вакханалия на масови и индивидуални убийства, мъчения и изтезания през тоталитарното време. Тук кървавият спомен в неговите натуралистични форми придобива нова смислова същност и значимост; той е идейният патос, а авторовото присъствие е яростно и гневно и посланието е категорично – да не се забравя тоталитаризмът с кървавите картини и нечовешката жестокост, за да не се повтори това трагично време. Поетът е постигнал едно епическо внушение, въпреки че стиховете са кратки, лапидарни, звучат като императиви и заклинания, будят разнолики мисли и асоциации и насочват към свободната човешка реализация. Стихотворната организация има своеобразна графичност и градиращи изброявания на злодеянията, за да се постигне изобличението на цялостното обществено явление. Отделните детайли и единичните образи изявяват значимото, характерното, общото и типичното. В стихотворенията няма обстоятелственост – всичко е конкретно, точно и недвусмислено назовано, за да се постигне невидимият образ на скръбта, която е навсякъде; тя е еманация на трагичния тоталитарен български свят; тя е всенародна скръб в нейната мащабност.
Лирическият герой на Бързаков е напрегнат и тревожен, но устойчив и непреклонен; той е участник, който не само констатира и назовава събитията, а ги анализира и внушава директно и открито. И другите образи са дълбоко реалистични, обобщение на част от българската история през времето на тоталитаризма, който дъхти на жестокост. Жертвите и палачите са два свята, от чийто досег се ражда утрото и светлината, оптимизмът и духовността.
Съществен момент в изобразителната система при Бързаков са описанията на материално-веществения свят. Природата, сезоните, физическото време са натоварени със специфична художествена функция. Те са не само фон, не само са в хармония или в дисонанс с преживяванията на героите; те са свидетели и участници в трагичните събития. Те се изявяват и чрез рефлексията им в човека, те са една земна peaлност, одухотворена и сродена с човека, те се изявяват и живеят чрез хората. Например тревата, разсъмването, луната, морето, пясъкът са действащи субекти. Най-често срещаният образ е на нощта – тя е черна прокоба, злокобното начало, предзнаменование на трагедията.
Цялата стихосбирка е една трагическа поема, в която с жесток реализъм е изобразен един отминал тоталитарен свят в неговите автентични форми и Бързаков е постигнал титанизъм при внушаване на човешкото страдание чрез изострените си социални сетива.
И във втората си поетическа книга Иван Бързаков продължава темата за социалното страдание, само че той се е домогнал до неговите глобални мащаби – става въпрос за вселенското страдание, постигнато чрез погледа на външната и вътрешната емиграция. Поетът продължава да гледа с трагически поглед около себе си, търси връзката между минало, съвремие и бъдеще и ни убеждава, че всеки човек трябва да направи една своя духовна самопреценка, ако иска да битува смислено. Имам чувството, че Бързаков има влечение към болката, към мъката, към скръбта, въобще към човешкото страдание и затова неговата поезия има тъжен привкус. Всъщност такава тоналност има цялата българска поезия и в това отношение Бързаков осъществява една органическа приемственост. И в тези лирически творби той не може да излезе от обсега на трагичния български свят; и тук има болка в душите, скръб бездомна, мъртвешки глас, погубени надежди и потъпкани копнежи, но има и прозираща светлина, жизнена устойчивост и стоицизъм на човешкия дух. Скръбните интонации, гневните изблици не са така сгъстени, не всичко е напрегнато до краен предел, драматичната атмосфера има своето оправдание, въпреки че авторът е разочарован от днешната демокрация. От тук идва новата му тревожност и напрегнатост; пак скръбта и гневът връхлитат неговото неспокойно съзнание и драматично обагрят стихотворенията му. Но се долавя сърдечност и интимна топлота, връщане към родовите корени, струи светлина и перспективност. Всъщност посочен е пътят към спасението – как да се задържим да не паднем в пропастта (великолепна алегория на небитието) – това е да повярваме в себе си, в собствените си сили, но чрез духовността, чрез нравственото си възкресение и възраждане, а затова най-много помага поезията – това е генералното послание на поета, неговото категорично кредо.
И в двете поетични книги Иван Бързаков ни предлага и свои афоризми за изкуството и за духовното начало в човешкия живот. Това е изстрадан житейски опит, това е мъдрост, родена от новаторско съзнание, това са сентенции прозрения за стойностен човешки свят.
Ако трябва да се обобщи кое е определящото в творческата същност на Иван Бързаков, кое е характерното в поетическия му облик, убедително се налага непримиримостта му с фалша и лъжата за вчерашния и днешния български ден, дълбокото му убеждение да се говори безкомпромисно истината и само истината, дори и с цената на човешкия живот. Той изобрази човешкото страдание като лична болка, която винаги ще кърви в човешката душа. Той видя това страдание в неговите най-крайни и остри форми, намери други, непознати смислови пластове в него, материализира го във въздействаща поетическа образност, то доби художествена плът и кръв, стана осезаемо и ние го съпреживяваме. Неговото хуманистично съзнание се сблъсква с кървавата тоталитарна действителност и от този сблъсък се ражда непреодолим трагизъм, с който са пропити неговите стихове. То е една болезнено рефлектираща душевност, която внушава чрез лириката си нестихващ гняв и безутешна скръб, които не бива никога да изчезват от човешката памет, за да не се възродят отново.
Иван Бързаков изключително държи в изкуството, и най-много в поезията, нещата не само да се осмислят, но преди всичко да се почувстват, да се изстрадват. Изстрадването, изживяването е в основата на цялото изкуство, то е същността му според него. Той сътворява философска поезия от нов тип, поезия конкретна, а не абстрактна, поезия на човешкото страдание, на глобалната болка, на екзистенциалната мъка. И всичко е изобразено и изразено пластично, релефно, чрез съвършена простота на езиковия изказ и психологическа глъбиност на поетическата мисъл. Тoвa е поезия с необичаен обществен резонанс, с ярка конфликтност и пречистващ трагизъм, който обсебва и обществено ангажира, подтиква и активизира, извисява душевността.
Много вълнуващо е интерпретирана темата за смърт-та в тази поезия. Бързаков има изтънчени сетива за смърт-та не като естествен ход на битието, а когато тя идва чрез насилието. Насилствената смърт присъства като зловеща картина, като нелогичен процес, като унищожително движение; тя разтърсва и показва крайната степен на човешката жестокост. Никъде в нашата поезия не е изобразена смъртта така многоаспектово, многопластово, така многоизмеримо и многолико. Но смъртта не е естетизирана, не е абстрактна и отвлечена като понятие, винаги в творбите му е конкретна, осезаема, има физически образ. Тя е мъчителна и различна и в „За всички нас“ ето нейното изображение в градация:
За тях – убитите коварно с нож в гърба. Насечените с брадва. За обесените. Удушените. За мъртвите тела, които дишат в нас. Разстреляните. За заровените тайно, полуживи – за да изгният непогребани.Тази ужасяваща картина, изявена на различни художествени равнища, предизвиква разнолики душевни изживявания и много гледни точки. Само в тоталитарните общества животът и насилствената смърт вървят органически заедно – някъде се събират, после се отдалечават мъченически. Или във „Вратите“ – вратите на душите и вратите на смъртта са свързани органически, те се отъждествяват и се явяват символ на физическата и духовната смърт. А в „Сърцето на обречения“ героят се разделя с любимия човек и той се озовава в покоите на смъртта, но отива и отвъд нейната злокобна прегръдка – като умира, той е в безкрайния ужас, който смърт-та не премахва, тя не е финал, защото безкраят продължава след нея, безкраят е по-зловещ от небитието. Тази поетическа условност за ужаса след смъртта у Бързаков е дълбоко философски осмислена и е интимна откровеност на поета. Но смъртта може да е като спасение, като облекчение на страданието, затова нейната трактовка в такъв аспект е приемлива и логически оправдана.
Много силно тематично ядро в лириката на Иван Бързаков е темата за изгнаничеството във всичките му многолики измерения. И то за глобалното изгнаничество. Това също е новост в неговите многобройни поетически превъплъщения. Поетът акцентира на мъченическата участ на политическите емигранти от всички времена. Това е едно извисяване на техния дух и доказване на тяхното незабравимо присъствие в човешката общност, за тяхната вечност в битието в глобален мащаб. Но има и икономически изгнаници, както ги нарича поетът, които са загубили безвъзвратно родината и една голяма част от тях не могат да се завърнат никога. Това потресаващо е изобразено в „За кого бие камбаната“ и поетът е „завинаги частицата“ от тях, защото „И твоят дом е моят дом. Изстрадалата ни земя“. Тези хора живеят в един вечно боледуващ човешки свят, защото за тях невъзвратимата родина е незарастваща никога рана; те и родината са едно взаимосвързване и взаимопроникване; тук връзката човек и родина е във вътрешното духовно пространство, тя е психологическа материя, тя е животът им.
Но Бързаков изключително много акцентува на вътрешната емиграция, на вътрешното изгнаничество на народа, на хората, които никога не са напускали родината си, но са отчуждени от нея, защото са онеправдани, оскърбени, потиснати и живеещи в безнадеждност. Това вътрешно изгнаничество е най-страшното състояние, в което може да изпадне един народ. Но поетът прави невероятно обобщение за всички народи и за всички времена, за вчера, днес и утре, за тук и там, за у нас и навсякъде. Това най-внушително и убедително е изобразено в цикъла „Завинаги в изгнание“, където това разполовяване на човека е достигнало до крайната си степен.
Темата за изгнаничеството е докосвана от нашите класици, но най-пълно и художествено е разработена от Иван Бързаков в неговата поезия, и то така цялостно и всеобхватно, че можем да говорим за изгнаническо време в неговата поезия и въобще в съвременната българска поезия; изгнаническото време в неговите многобройни измерения. Няма значение като място и време къде си, както казва поетът: „Животът ни и тук, и там е едно непрекъснато изгнание“, т.е. скръбта, мъката, страданието в отечеството и извън него е едно постоянно, без прекъсване изгнаничество; това е едно обобщение на изгнаника от всички времена и пространства – няма значение дали си в чужбина, или си във вътрешна емиграция в родината си.
Ако трябва да обобщим за поетиката на Иван Бързаков, трябва да отбележим, че тази поезия е сътворена в една по-свободна стихотворна организация, без характерния класически стих и неговото римуване и без строфически размер. Но тя има един задължителен вътрешен ритъм, една въздействаща смислова тоналност, където динамичните импулси на съзнанието създават завладяващ лирически изказ. Бързаков познава структурата на стиха, неговата модификация и промяна. Той търси думите и ги подрежда в такъв поетически синтаксис с богата метафоричност и асоциативност, че нещата се осветляват по нов и неповторим начин; тук има лирическа откровеност и една неутолима жажда за истинност, изстрадан копнеж за житейската правда в човешкото битие. Тази поезия открито изявява нравствената позиция на поета и неговата тревога от общественото равнодушие, от социалната апатия на цялото общество. Но многозначността на вълнуващите поетически образи ангажират и извисяват, тревожат и възторгват с ярката и актуална проблематика, с ярко изявената гражданска позиция и високо интелектуално равнище. Тази поезия има духовна сила, която обсебва, приобщава и възкресява.
Ако трябва да синтезираме поетическото кредо на Бързаков в двете му лирически книги, то може да се обобщи чрез стиха му, изразяващ тотално сродеността и загрижеността му за хората:
Днес в мен говори единствено болката. Тя гори. Тя е винаги с мен. Тя е болка за хората, моите, за коварно избитите. И за живите мъртви – сега.А неговото съкровено желание е виталната и вибриращата му поезия да добие животворна стойност:
И стиховете ми да са куршуми, които да удрят точно и сега! Не просто съчетание от думи, а образи от плът и кръв, и ярост. Пламнали в скръбта.
Марин Кадиев, литературен критик
„Думи за известни и неизвестни писатели и книги“, книга V