Нова поезия

chastica-bezkrai

ЧАСТИЦА ОТ БЕЗКРАЯ

Поезията — това не са стиховете
Поезията е тайнството отвъд стиховете.”

(из “ В съня над пропастта”)

Аз съм вятърът,
който удря клоните безмилостно.
Аз съм в дъха —-
затаения дъх на мечтателя.
На поетите мъртви
в гласа!
На пожертваните.
Аз съм кръвта,
която
напоява земята.
Опложда скръбта.

Ала аз съм и розата.
Разцъфтялата роза.
Радостта
и надеждата,
която
утрото шепти …
Защото всичко в мен —
и болката, копнежа за разплата—
прошката, която времето отмерва,
зная,
и милостта —
завинаги си ти!
Във всичко и във всекиго
си ти…

Частица непомерна
от безкрая.


 

Летният дъжд

 
На Артур Рембо, Димитър Бояджиев
и на всички световни поети на безнадеждността.

Както и на Петя Дубарова.

 

             

Оловни капки
дъжд
се удрят като чукове

в сърцето ми умиращо.

Не зная
до кога.

Ала разбирам
изведнъж:

отминало е

безвъзвратно лятото –
с надеждите

и със радостта…

Но не и капките,
които ни дълбаят!

 


 

Мъртвият град

 

                                    Всичко е преходно, вечна е само скръбта.

 

Заспал е градът – като мъртъв…

Потънал във черна измама.

Прокълнат.

На радости искрени извор пресъхнал.

Земята безплодна – без корен, без сок…

 

Отлетели,

колите замряха.

Звездите в душите

отдавна ги няма!

И светлините са занемели –

почти.

Като в някаква призрачна драма,

в която

са гръмнали Бог

и го чакат

в уплаха

всеки миг

да издъхне…

 

Едва ли,

обаче, са всички заспали.

Не вярвам!

Не спят

и не могат децата му скръбни.

В канавката –

сгърчил се просекът!

Оня, дребният старец,

с лицето на восък –

припаднал зад лавката.

(Днес не е нищо продадено).

Горе – жената,

с чело като пещ,

напразно се моли, безмълвно нарежда

в студената стая, без свещ,

бащата намръщен

да намери работа,

защото във шкафа е всичко изядено.

… синът, загубил всякаква надежда,

вторачил се в бутилката вино

на масата, със смъртоносни хапчета.

… детето

в съседната къща –

с родители в чужбина –

което

лежи с очи отворени и празни…

И глутница освирепели кучета,

кой знае от кого подучени,

които вият тук.

Подушили

трупа на гладния,

издъхнал някак си „случайно“

в огромния контейнер за боклук.

На който никога не кацат птичките.

 

Отчаян вой!

Пороят

дойде ли –

земята да измие –

ще се издавим всичките…

Моля, запалете свещичка

за нас, за големия град!

За упокой.

 

*Получило специалната награда на националния конкурс “В полите на Витоша“, 2018.

(От сайта на Иван Бързаков и предстоящата четвърта книга)

 


 

 

За “Мъртвият град” на Иван Бързаков

Препрочитайки отново и отново стихотворението на Иван Бързаков – „Мъртвият град“, наградено по-рано тази година със специалната награда в поетичния конкурс „В полите на Витоша“, в мен се пораждат толкова различни емоции – ярост, тъга, примесени с признателност и благодарност, че не мога да се въздържа от коментар. Тъга и ярост, заради истинността, която струи от всички строфи на стихотворението; благодарност и признателност, че най-сетне някой има смелостта и дързостта да напише тази истина, която всички наблюдаваме и отминаваме, оставяйки я да съществува сама като невидима. Но тя все пак е тук, въпреки нас или по-скоро заради нас – които мълчим, когато ни е даден повод да говорим, които предпочитаме да чакаме някой друг да се надигне вместо нас. А нощем се надига болката и недоволството, нощем не спят онези, които не приемат настоящата ситуация, но нямат възможност да ѝ противодействат.
Трябва да кажа, че това е единственото стихотворение в последните няколко години, които действително да заслужава награда. И не само, заради невероятната поетичност, изключителна структура и дълбок философски смисъл, но и заради това, че обръща монетата от другата страна – онази, която никой не иска да вижда, но знае, че я има. И тук, като в останалите му стихотворения, всяка дума е точно на мястото си и не може да бъде поместена, без да пропадне цялата структура на стихотворението. То съвсем целенасочено е написано в древногръцки стил и ясно личат неговите отделни смислови и композиционни части – пролог, действие и епилог. По този начин се създава усещането, че ние сме преки наблюдатели на тази драма и безмълвни участници, които не могат да се месят в изградената на сцената на живота пиеса.
Г-н Бързаков започва стихотворението с метафората на заспалия град, като че ли сам затворил очите си и потънал в собствените си самозаблуди – на хората, не желаещи да гледат вече, предпочитащи да ходят спейки и само да сънуват своя живот. Това е град на хора, които са забравили как да бъдат искрени и искрено да се радват, на хора, забравили корените си, обречени да се лутат в него, без да го чувстват като дом. Хора, угаснали като светулки, чийто пламък няма кой да разгори. Те самите са се уморили да се палят. Там Бог е убит и само църквите остават като каменни сгради, в които отдавна вече не се помещава вярата.
Бързаков прави дисекция едновременно на днешната действителност и на българския манталитет и психика, които са още една причина за неговото собствено положение. Защото българинът не е единен, защото вместо да подава ръка на съгражданина, близкия и непознатия, той насъсква кучетата – да го разкъсат. Поетът надниква зад панелните стени на старите софийски блокове, в които жени се молят безмълвно и с последна надежда, бащите отчаяно опитват да намерят работа, а както знаем, дипломи и знания тук са излишни, честните остават бедни и не се реализират. Децата се опитват да намерят себе си в отсъствието на родители, заминали да търсят себе си в чужбина. Просякът заспива в канавката, ако изобщо може да заспи, а нощта е толкова черна и скръбта така голяма, че дори птичките бягат оттук. Накрая на стихотворението градът не просто спи – той е мъртъв. И единственото, което ни остава е – да запалим свещица, ако ни е останало мъничко вяра. И вярата, според мен, идва след проглеждането, а целта на стихотворението е тъкмо такава – да ни накара да видим отвъд привидното, отвъд това, което желаем да видим, да видим и онова, което е непосилно за приемане. За да го променим. Да бъде!

Ирен Петрова

 


 

 

В света на сенките

 

На Есенин, Манделщам, Платонов, Булгаков, Ахматова и на Малевич, на Кузнецов, Георги Марков… и на океана от всички

мои пожертвани.

 

В кърваво-червената зора на настъпващото утро е особено тихо.

Като в черния кръст на Казимир Малевич.

Като в скрития ужас на Манделщам.

И в самотата на Петя Дубарова…

 

 

И внезапно разбирам –

остро, скръбно разбирам –

че отдавна е свършено

с мен и с теб,

с нас,

със всички ни.

Свършено.

 

 

Във света

на оловните сенки.

 


 

 

Завещанието

На най-свидните, на пожертваните: Христо Ботев, Пейо Яворов, Пенчо Славейков, Димитър Бояджиев, Димчо Дебелянов, Христо Измирлиев (Смирненски), Гео Милев, Христо Ясенов, Никола Вапцаров. Трифон Кунев, Пеньо Пенев, Яна Язова, Петя Дубарова, Георги Марков… и толкова много други, на всички тях.

Аз съм живият паметник
на мъртвите
и неоплаканите.
Удушените,
разстреляните.
На обесените
и изкланите.
Самоубитите.
На всички!

На един народ –
отчаян
и погребан днес,
изцяло!
Под огромния
бездушен свод.
Спомнете си!

Когато вече ще съм мъртъв,
пак ще живея –
все така невидим,
гневен,
в стиховете
окървавени.

Не ги ли чувате?