Контакти

За контакти с мен може да използвате следните координати:

e-mail: ivanbarzakov@gmail.com

тел: 0014153284002

 

Необходимо ли е поезията да бъде трагична
Ако проследим историята на поезията като жанр в изкуството от нейното зараждане до днес, ще забележим, че този въпрос съвсем не е нов. Нещо повече, по своята същност той е вечен, тъй като трагична поезия винаги е имало и винаги ще има. Следователно, непременно ще се намери някой, които да отправи към поета следния въпрос: защо пишеш толкова трагично?
В българската поезия на XX век силно се отличават като поети на трагизма Пейо Яворов и Атанас Далчев, които като че ли твърде много са обсебени от идеята да описват света в най-тъмните багри. В творчеството и на двамата светът тъне в мрак, мъгла покрива небесата, душата е пуста, остаряла, опечалена, обречена дори, годините са минали неусетно и лирическият герой е неспособен вече да изпитва радост или пък напълно отсъства от света - само предметите в къщата напомнят, че някой някога е живял в нея.
Днес сме свидетели на всевъзможно опити с поезията и със словото въобще, темите варират от апокалиптични, през лични, до най-злободневни. Но тенденцията да се пише за трагичното в света и живота продължава. Ярък пример за това е поета Иван Бързаков, който не веднъж е критикуват от читатели и журналисти, че вижда света изцяло през призмата на болката и страданието. Това подтиква отново да си зададем въпроса: необходимо ли е поезията да бъде трагична.
Някои ще кажат - стига с тази трагедия, светът видя достатъчно мъка и смърт, и то съвсем не отдавна. Малко ли ни бяха двете световни войни, в които загинаха милиони млади мъже, стотици невинни майки и деца? И в името на какво? На една предварително обречена на провал идея, на един каприз и на желанието на определени страни да властват над други. Ами у нас? Малко ли учени, артисти и интелигентни хора бяха жестоко убити в лагерите между 1944 и 1989 година? Защо ни е да четем поезия, пропита с болка и безнадеждност?
И ще бъдат колкото прави, толкова и криви. Бързаков казва, и тук, според мен, сам оборва всички свои критици, че поезията трябва да бъде адекватна на времето си. Ако се върнем назад, ще забележим, че тъкмо авторите, които са писали за актуалните събития и проблеми на времето си, но без това да е самоцел, са били най-автентични и най-адекватни на това, което изисква поезията - да казва истината. Нима Шекспир щеше да остане в историята с красивите си сонети, ако не бяха "Хамлет", "Макбет", "Крал Лир", "Отело"? Неговите драми се играят и до днес, защото предизвикват катарзис със своята истинност и безпощадност.
Поезията трябва да показва грешките, да изобличава престъпленията спрямо човечеството, извършени от същото това човечество, да показва скритата болка в очите на възрастния, страхът на детето, несподелената мъка на неправомерно осъдения, да сочи убийците на щастието ни, както и да дава надежда, когато такава не е останала. Какъв е смисълът от една красива цигулка, ако тя не може да свири, да разказва истории и да пречиства душата, карайки човек да осъзнае своята преходност, например?
По начало поетът е пророк. Той улавя невидимото в света, вижда какво има под повърхността и осветява тези места, които за обикновения човек остават скрити. Неговите сетива са силно изострени, което му позволява да надникне отвъд видимото с просто око - сякаш има вроден телескоп или микроскоп, с който да прозре непрозряното от друг. За разлика от учените, които градят своята наука изцяло на базата на физически, химически или математически закони и формули, поетът не разполага с всичко това - той има само вътрешното си око, с което по несъзнателен път стига до истината и ни я предоставя в някаква форма на изкуството.
Поезията на Иван Бързаков, за разлика от тази на други съвременни поети, не е ограничена до личните преживявания и психологическите терзания на отделния индивид, които твърде често са напълно субективни и плод единствено на неговото подсъзнание, е общочовешка. Трагедията, която той описва, е трагедия на един цял народ, не само на отделната личност. И това я прави значима на национално равнище, защото обединява българския народ, макар и чрез неговата болка, за да му покаже, че това, което сме преживели, това, до което ни доведе комунистическия режим, трябва да се превърне в начална точка на нашето самоизграждане и изваждане от пепелта. Да бъдем като феникс, който да се възроди отново и чрез тази обща болка народът да стане най-после единен, след като години наред е бил умишлено разединяван и подтикван да се съмнява и в най-близките си.
Иван Бързаков е избрал за основна тема на творчеството си изгнанието, което макар и лично, субективно преживяване, понеже дълги години е бил принуден да живее извън родината си, в поезията му не е представено просто като лична драма, а като фундаментален за човечеството и особено за българина въпрос. Защото много са изгнаниците и много са страдащите за тая родина, която така и нямаше късмета да се случи по начина, по който си я представяме. Другата тема в творчеството на поета, която е неразривно свързана с първата, е времето между 1944 и 1989 година - един тъмен период, който всички трябва да си спомняме и да не забравяме, въпреки че толкова силно се цели изтриването на нашата памет. И стихотворенията на Бързаков целят именно това - да помним, да не забравяме и никога да не допускаме това да се случва отново. А също и да се огледаме, да разберем, че днес е следствие на вчера, че все още не сме излекувани от миналото си. Може би защото не сме го съзнали напълно.
Трагичната поезия е поезия не осъзнаването. Ако един текст нищо не казва, не предизвиква катарзис и не изобличава всичко долно, подмолно и престъпно, няма друга стойност, освен естетическа. Все пак, за да се събудиш от мрака, първо трябва да го видиш.
Ирен Петрова
... See MoreSee Less

View on Facebook

КОНКУРС!
Сдружение" Професор Бързаков" обявява ежегоден международен конкурс " Иван Бързаков" за разказ, стихотворение или есе на тема " Страданието и изгнанието - както в чужбина, така и в собствената родина".
Първа награда - 700лв.
Втора награда - 300лв.
Всеки автор може да участва само с един материал - в жанр по избор. Наградата се печели еднократно, от живи автори. Наградите се определят единствено на базата на високо художествено майсторство и експресивност по темата.
Материалите се изпращат до ПЪРВИ ноември на електронен адрес-
professorbarzakov.konkurs@abv.bg
или до
Централна поща
пощ.код 1000
гр. София
п.к.465
Вера Кирилова Костадинова

Пишете си непременно името като автор, има участници от много страни.
Наградите се връчват в началото на месец декември всяка година за тези, които са в София и съобщават тук, на страницата на Сдружението за всички!
Точната дата ще бъде съобщена на страницата на Сдружение " Професор Бързаков" до 25 Ноември.
Бъдете смели!
Желаем ви успех!
... See MoreSee Less

View on Facebook

ОКЪРВАВЕНА ЛУНА
Иван Бързаков

(Луната на 23 септември 1944 г.
в местността Абашево, Плевенско)*

Вместо реквием за всички избити –
безжалостно, зверски... и от нас забравени!

Повлякоха ги яростно,
дълбоко през нощта –
по тъмното
и по-далеч от селото,
заблъскани
като добичета за кòлене,
отгоре край зида.

Свещеника – пребит.
Учителката в бялата си блузка,
вече съвсем кървава –
със слепнала коса, разкъсан сутиен,
съпругът ù, учител вдъхновен –
полупребит, окървавèн,
общинските съветници, залитащи,
със секретаря, всичките –
без да пропуснат да заблъскат
даже и...
общинския техник.

“Другарите”,
потайният “партиен съд” в града,
осъдил беше ги в нощта
за миг
на смърт!
Виновни бяха само във едно,
че призоваваха открито
към неподчинение
на новите, съветски господари.

Луната, милата, изплашена в небето
гледаше
как ги завързаха
с бодлива тел, набързо,
на огромни кръстове –
забити нейде там в полето –
като скотόве!
Измъкнаха от джобовете, пръстите
и вещите, и пръстените.
После… сякоха стремително –
със брадви и ножове
“враговете”.
Сякоха на смени –
тъй дълго, дълго – до умора…
Виковете
най-сетне утихнаха…
Запалиха огньове...
Късовете от телата,
обгорените,
заровиха съвсем на друго място,
под земята –
далеч от всички хора –
във неизвестна обща яма...
А луната,
сам-самичка,
плачеше, горкичката,
отгоре.

Там имаше тъй много кръв!
Днес просто нищо няма.
И само
бурени растат.

Сред тях,
кой знае как израснало,
потайно,
едно смутено бяло цвете
търси прошка…
Сам самó.

А минувачите случайни,
нищо не узнали,
отминават.
И едва ли
някой нещичко си спомня.
Всичко се забравя!

Раждаме се и умираме
в една прокълната земя.
Защо?

* Стихотворението се основава на автентичен случай, описан във в. „Про и анти“, бр. 40 от 5-10 октомври 2007 г. под заглавие „Селото потъна в страх...“ от Божидар Иванов, гр. Искър.

(Из "Яростно в скръбта")
... See MoreSee Less

View on Facebook

Тишината е винаги по- красноречива от дърдоренето.
Ако не можеш да го кажеш КРАТКО— въобще не го пиши!
... See MoreSee Less

View on Facebook

... НА ИЗГУБЕНАТА,
ДЪЩЕРЯ
” Всичко е преходно, вечна е само скръбта”
( из “ Мъртвият град”)

Дъще моя,
моя свидна дъще,
та какво без теб
е старата ни къща?
За какво са ти пари,
мъже, палати—
в тях когато вече няма го баща ти?

Всичко мъртво е във мен,
защото
болка страшна
чака в тебе утрешният ден—
без име!
Твоите мечти осъществени,
радости, пари и злато—
как ще върнат, моля обясни ми
във сърцето разнебитено баща ти?

Дъще моя скъпа,
моя чудна дъще,
та какво без теб съм аз
във празната ни къща?
Ручей без вода—
живот без същност...

Дъще моя свидна,
дъще!

( из 4 книга, предстояща)

Иван Бързаков
... See MoreSee Less

View on Facebook