Контакти

За контакти с мен може да използвате следните координати:

e-mail: ivanbarzakov@gmail.com

тел: 0014153284002

 

Приказка за един бял лист

(Публикувано 16 Август, 2019
Електронен вестник в Чикаго, Илинойс
Bulgaria Sega)

"От тук до края на света,
всъщност няма никакво разстояние."
(Из “Лумнали огньове“)
"... За няколко месеца, сестричке, само за няколко… Седем души са се запалили, на различни места – ДО СМЪРТ! Тая наша окаяна земя...
Божичко, как ли са викали! Крещели са – като са лумнали огньовете… От болка и ужас – да ги спасят! До обезумяване..."
(Из писмото на една българка до близките в чужбина)
Обсъждането на книгата бе приключило, хората си тръгваха. Бавно, сякаш не искаха да напуснат това място, чуждо и студено преди два часа.
Отвън мракът се надвесваше решително над града, като че ли искаше да го погълне.
Тогава го забелязах. Наближаваше редът му за автограф. Седях, както винаги угрижен, на дългата маса отпред, застлана открай до край с твърда червена покривка, червена като кръвта. Какво да напиша в книгите на репресираните – тези старци, мъчени от режима в миналото и дълбоко страдащи сега, които смирено и търпеливо чакаха зад масата?
Заедно с тях чакаше, обгърнал ги плътно отвсякъде – с оная страст, с която прегръщаш любима жена от страх да не я загубиш – и целият им живот. Както преди, така и сега. Арестите тогава – за това, че си "мислил" или "мислила" да бягаш през границата – килиите, безкрайните разпити, изнасилванията, "кръщаването" с ледена вода, пребиването с маркучи... И едновременно с това – призрака на днешния ужас, убийствената немотия и самота.
Винаги ми е било малко неловко да давам автографи. Като че ли чувам някакъв глас: "Кой си ти и какво право имаш да надписваш книги – дори и твоите? Можеш ли да проникнеш и на сантиметър в страданието на другия?" В такива моменти имам чувството, че съм седнал само по долно бельо пред хората, а те ме гледат очаквателно.
Мракът бе опасал вече залата.
Внезапно се сетих за писмото на един читател: "Стиховете в тази книга парят, защото в тях горят душите ни.".
Тогава видях онзи човек. Млад, на Христовата възраст – не повече от 33-34 годишен. Среден на ръст, по-скоро нисък, облечен съвсем скромно, чисто. Стои смутен зад червената маса, едва ли не виновно – като че ли ще го съдят невидими съдии – и... държи лист хартия в ръцете си, един бял лист.
– Моля... Напишете тук името си и датата. – и ми подава празния лист.
Погледнах го внимателно. Той наведе очи, малко объркан. И пак ми подава листа. Помислих си: "Еcce homo! (Ето го Човекът!). Стои разголен пред мен и... носи душата си."
– Но защо на този лист? Дайте си книгата, ще Ви се подпиша, разбира се. Радвам се, че обичате стиховете.
– Не – с един тих глас – нищо не разбирам от поезия. Това е друго, това е за нас.
Не знам защо, но не го попитах кои са тези "нас". Беше твърде млад, за да е пострадал от миналото. После си спомних думите на Уилям Фокнър: "Миналото не е никога мъртво. Миналото дори не е минало".
Тъкмо си мислех кои от книгите си да му препоръчам, когато... разбрах!
– А-аз – заекна той, изчервен. – Нямам шест лева Ще дойда някой друг път... и тогава ш-ше купя. И трите – в-всичко ще купя!
Кимнах мълчаливо. Извадих от личния си резерв две от книгите. Предложих му сам да си избере къде да се подпиша. Той отговори, че няма значение. Важното е да поставя подписа си и датата, непременно датата.
Така и не разбрах защо "непременно".
Не настоях. Надписах книгите на една от първите им страници, не помня къде. Бях изцяло погълнат от изражението на лицето му. Както и от ръцете, тези малко едри за ръста му ръце на физически работник, с една особена изящност на пръстите. Нещо в него ме караше да потръпвам. Понякога, изправени внезапно пред една голяма истина, която не разбираме, мълчим.
"С уважение и признателност!" – и сложих датата. После добавих: "С голяма признателност!"
Странно, забравих да го питам за името! Чак след време се сетих, когато вече го нямаше. А и той не каза нищо. Пое бавно, почти тържествено двете книги, погледна някъде нагоре, после се поклони… и ги понесе, заедно с белия лист хартия. Внимателно, почти като ритуал. Имах странното усещане, че се страхува да не се разпаднат, на пепел – като изгорели.
Така и си тръгна от дългата маса този човек – полека, с книгите и белия лист в ръцете. На вратата спря, обърна се, отново кимна с глава преди да излезе. Поклоних се и аз, но по-дълбоко.
Заедно с него нещо невидимо излезе от залата. Невидимо, но съвсем осезаемо.
Навън беше нощ. Тъмна есенна нощ, без звезди.
Неочаквано го видях. Седнал на пейката отсреща, под електрическия фенер. Изглежда не чакаше никого обаче. (Тази, която щеше да си го прибере окончателно един ден, не обича да я учат кога да дойде.).
Приближих се и му се усмихнах. Държеше все така грижливо книгите – на коленете си, заедно с белия лист хартия. Боже, колко беше хубав този бял лист!
Чак тогава забелязах призрачната бледност на лицето му. Кой знае защо, си спомних за бездомния скитник в един забравен филм в детството, от епохата на нямото кино. Като че ли този човек беше част от тишината на някакъв друг свят – отвъд времето и пространството.
– Извинете ме, господине, мога ли да Ви предложа нещо?
Той кимна утвърдително, ала погледът му беше като че ли въобще не ме е чул.
Бръкнах в задния си джоб за портфейла, но веднага усетих как гневно светнаха очите му.
Вдигнах рамене. Разтършувах се в чантата и открих, за щастие, едно шоколадче "Milka", кой знае как останало там.
– На мен лекарите ми забраняват да ям шоколад, а го обичам много. Ще ми доставите голямо удоволствие, ако го изядете Вие.
Той го пое, без да ме погледне, без да промълви нито дума. Аз докоснах леко рамото му, после си тръгнах. Трябваше да побързам – всеки момент щеше да се изсипе пороен дъжд. Небето над нас бе пълно с напрежение...
Едва когато се отдалечих, забелязах полуобърнат, че е още там, на пейката и стиска шоколадчето, заедно с книгите и белия лист в ръцете си. Безразличен към всекиго и към всичко, което можеше да се случи – като че ли беше седнал в Ноевия си ковчег.
Тогава си спомних:
"Най-силни сме, когато намерим в себе си смелостта да вярваме и живеем между живота и смъртта, между надеждата и отчаянието.
И най-самотни."
. . . . . .
Две седмици по-късно, в същия град, ми казаха, че няколко дена след моето заминаване, се полял с бензин още един човек.
Толкова бързо лумнал огънят, че човекът изгорял като вейка, целият.
Така и не разбрах, кой се бе запалил.
_____
P. S. Този разказ се базира на истински случай, тъй както са истински самозапалванията в градовете ни. Само през 2013 година – поне седем-осем смъртоносни случая, само за няколко месеца!

Освен това, на редица премиери на книги (от различни автори) виждах да чакат за автограф хора с лист хартия в ръце. Не можеха да си позволят да купят книгата, колкото и да беше евтина.
©Иван Бързаков, 2016



Оценете тази статия
... See MoreSee Less

View on Facebook

ДИВИТЕ КЕСТЕНИ

На мама

Да се завърнеш в бащината къща,
когато вечерта смирено гасне...
Димчо Дебелянов

А когато накрая
се върнах –
съвсем сам,
безкрайно
немлад –
теб те нямаше.
Теб отдавна те нямаше
там.
И не чакаше моето връщане.


Нямаше старата къща,
с оня малко напукан дувар.
Имаше град.
Пълен с някакви хора.
Измислен –
като в някакъв странен,
несвършващ кошмар.
Тъй студен, непознат
и намръщен!


Без мама
и без дивите кестени.

Иван Бързаков
(из “В съня над пропастта”, 2015)
... See MoreSee Less

View on Facebook

Да твориш изкуство си струва само поради две причини:
- Заради щастието от самото раждане.
- Заради щастието, което доставяш на другите с това раждане.
Не се тревожи за останалото.
( из " В съня над пропастта", 2015)

"Скалите край Етрета"- Клод Моне
... See MoreSee Less

View on Facebook

Смисълът на нещата,
които пишем, е в това
да дадем Дар.
И. Б.
... See MoreSee Less

View on Facebook

Да изковаваш в звездното небе
струйките кръв,които са замръзнали...
И. Бързаков
... See MoreSee Less

View on Facebook