Едно чудесно утро
Великите неща в света са непроницаеми.
Древнокитайска мъдрост
Там, където красотата
се докосва до скръбта
се ражда утрото
на тайните знамения.
Моdus vivendi
Ако не търсиш истината,
никога няма да намериш и себе си.
И търсех,
непрекъснато търсех стиха.
А животът се смееше,
по-силен от всичко.
Звездна нощ
Нощта разгръща властно
едно голямо,
черно наметало.
Цялото –
във звездни изумруди…
Всичко страстно
в нас – амбициите и надеждите –
е само
трепета на пеперуди.
Поет
Поетът е
дете,
което искаш да научиш,
че звездите не говорят.
Картина от морето
Всичко е изгубено,
ако не се научим да обичаме.
Курортисти,
дошли на тълпи от далечна Русия –
наведнъж да купуват
и малко да плащат –
съзират
как надлъж и нашир се простира
и мами очите
морето.
Бели зайчета бягат с вълните,
игриво се вият.
На хълма отпред се поклащат,
гальовно преплитат
дървета.
Тъгуват.
Чайки устремно прелитат.
Кръжат, изпращат се –
с яростен вопъл
излитат.
Долу, в пясъка топъл
и страстен
ухае на сол и на водорасли.
На влюбени.
Чуждоземни туристи.
Целуват се.
Отгоре, небесният свод
като мъртъв застинал е.
Чувам го –
как безмълвно въздиша.
За един народ
загиващ!
Ненужен,
излишен…
Варна, над Ривиерата
Край пътя
На изгнаниците, в собствената им страна.
Господи, към мен простри ръка…
Пенчо Славейков
В съня ми черен, неспокоен,
внезапно
смачкаха едно дете!
Като безпомощно цветче
край пътя.
Втурнах се да го спася,
но… се събудих!
Няма път –
и не е имало.
И няма смачкано дете.
Тук има
единствено
бездомен син…
В една загиваща страна.
В бялото пространство
На любимата в смъртта
Ти ми нашепваш
във съня отново:
“С дъх на теменуги
и на ранна смърт
ще дойде тази, другата,
която не познава връщане.”
И аз се сепвам –
никога не сме готови!
Но се усмихваме
през сълзи…
В непоносимо
бялото пространство.
В тишината
На всички, изгубили себе си – безвъзвратно!
Изтръпнал,
в бездната на тишината
те усещам.
Идваш,
но и си отиваш…
Вопъл –
страстен и отчаян
вопъл!
Без да мога
да те докосна.
Мъртви сме.
Безкрайно мъртви.
Равнините на скръбта
… Ще мога ли,
сега –
в огромната, страшна нощ на деня –
на забравата
да потисна тревогата?
Необяснимата тревога на кръвта?
Белоснежни равнини
на зимата,
обгърнала сърцето ми;
стърчащите в снега
ребра,
железните,
които всеки ден и всяка нощ ръждясват –
скелети на миналото ни;
летà –
вечните знойни и гневни летà
с проскубаните пътища
в родината,
порутени къщи,
които мухлясват;
загиващи хора, просещи деца
и
безумни палати
на шепата крадци…
Под всички вас,
заровена,
скръбта ми
от болка вие.
Но кой я чува?
Никой!
Недовършеният стих
На Пенчо Славейков
и на хилядите други.
… Нощта е мъртва.
И като сетни струи
кръв
и в теб,
и в мен
извират спомени…
И мъка неземна
за теб ме обзема –
всеки ден, всеки час, всеки миг –
моя свидна, далечна
и чудно красива земя.
Страстно сбогом си взема
и никога вече…
моя скъпа, прекрасна –
измъчена моя земя.
Страна на поети,
подлеци и герои,
на мъченици,
любов…
и на гибелно робство.
Земя на скръбта!
Вече никога.
Никога…
И във смъртта.
Айсберги
От тук до края на света
всъщност няма никакво разстояние.
И ето рибите накрая
проговориха уплашени…
Без глас.
Но никой не разбра.
Защото всичко в нас
безкрайно
бе замръзнало.
На стената
Светът е забравил за всеки един от нас.
В чакалнята на поликлиниката,
странно пребледнял,
един човек стои, изгърбен цял,
на сивата стена –
като наказан.
Пред Всевишния.
Неудържимо и изплашено
треперят в срам
ръцете и краката.
Гледат го със упрек
седналите хора – статуи.
Излишен е!
И ето че денят
безмълвно се отдава
на нощта…
Човекът е останал сам.
И още чака ред.
Отвън, по радиото свири песента:
„Чудесно е,
че можем тъй да се обичаме!“
Сега
той се е проснал там –
на голия цимент.
И вече не трепери.
В сградата
се спуска мъртва тишина.
Там някъде
В копненията на света
аз срещнах не една погребана
мечта.
И винаги си тръгвах покрусèн в раздялата.
А тук – в земята на безсмислено погубените
изсъхна всичко и непоправимо залиня
по пътищата ни, обрасли
с бурени.
И като сетно заклинание
отправям поглед към невиждащия Бог.
Но всеки светъл порив ражда тук стенание
и всяка болка във родината е неразбран урок –
студен, безмилостно жесток,
защото в себе си завинаги не вярваме!
А някъде далеч танцуват
във нощта
по пясъка вълшебен на морето.
Влюбени се смеят.
Мислено чертаят колесници огнени в небето,
в които пеят…
И се целуват, как се целуват!
Не подозират, милите,
колко безкрайно са далече от
скръбта.
Там някъде.
Най-острият връх
В памет на дедите ни: Паисий, Раковски, Левски, Ботев, Караджата, Бенковски, Н. Обретенов, А. Кънчев,
Райна княгиня, Стамболов….
и толкова други!
… Останалото е мълчание.
Шекспир, „Хамлет“
Изкачи се високо, високо –
до задух, до болка високо –
на най-острия връх
под небесния свод!
Не да гледаш света,
а да съзреш душата си –
мрачната, черна душа –
и искрящата мъка на шепата хора
за твоя обречен,
отрекъл се от себе си
и себе си загубил,
отчаян безнадеждно български народ.
И ако все още
имаш сили
да го обичаш –
тогава само
по пътя тръгвай!
На обречените.
След огъня
На всички, отрекли се от себе си –
за да успеят в живота.
Тогава окончателно ще се разтвориш,
ще се стопиш в света,
а в теб изцъклено ще гледа нищото…
И няма да говориш –
ще се ровиш трескаво
във пепелта
на старото, забравено огнище…
Яростно
идеите ще търсиш –
за искра.
И младостта,
изгубена със тях.
Ти вече нямаш дом,
защото нямаш себе си!
Навсякъде ще си
съвсем излишен.
В този ден,
във който огънят изтлее
безвъзвратно в теб –
не смееш
и не можеш да се приютиш
дори във нищото.
Беззвездни нощи, мъртви сутрини…
Когато свърши огъня,
мъчително угасва и света.
Напразно устните ти
ще потрепват в утрото!
Ти ще си все така
за себе си излишен.
Все така.
По хълма стръмен
Напразно
се изкачваш ревностно
по хълма стръмен
на амбициите си.
По хълма на страстта.
Той, този страшен хълм,
осеян с остри камъни
и с толкова заровени мечти,
забравени приятели
и чудни малки радости,
с погребана любов –
единствено върви
към пропастта.
Към тази,
от която няма връщане.
Дърветата
Денят е сън,
сънят е ден…
На скръбта
дърветата,
оголените,
яростно разрастват
във сърцето ми
и ненаситно смучат –
на годините кръвта.
Опитвам се да дишам
между клоните.
Излишно е!
На мен
не ми достига въздух никога,
защото мъката всевластна е.
Денят – кошмар,
безсъние – нощта!
На моята родина
радостта
отдавна е погребана
във корените.
Никой не я помни.
Гаснем ден след ден,
забравени и от света…
Дълбоко впити
в осквернената земя,
дърветата растат –
огромни!
В нощта на ужаса
…Така че, никога не питай за кого бие камбаната.
Тя бие за теб.
Джон Дън
В нощта, безкрайната,
едва ли
тук ще заспят сами детенцата.
С отворени очи
сънуват те Незнайния.
Отчаяния,
смелия.
Запалил се
от мъка —
в ужас… целия!
В зората,
все още премрежена,
на пролетта
мълчим —
във страх!
Кому дължим,
обърнали на светлината гръб,
този убийствен, всепоглъщащ
грях?
Във тъмнината
вятърът крайбрежен
фучи,
не ни отвръща.
Вие
в безнадеждна
скръб.
Нощта
разрязва яростно
сърцата ни
на мънички парченца…
като децата.
Варна, 21 февруари 2013
(един ден след като Пламен Горанов пламна, самозапалил се
смъртоносно)
Лумнали огньове
Отворете!
Отворете в земята
огромни ковчези!*
Горят
един след друг
пожарите в сърцето ми.
Ламя,
една огромна,
ни поглъща яростно в скръбта.
Безумни факли – хора пламват в градовете ни.
Нощта
със стръв
изгаря най-отчаяните,
дъх изгубили!
Окаяна земя,
ти нямаш милост,
не познаваш разкаяние!
Народът ни отдавна е закланата кокошка,
която пръска кръв…
Да коленичим пред децата си за прошка.
Март 2013
* Само за няколко месеца в страната ни се самозапалиха трагично седем души.
Молитва
Попитали един мъдрец как се стига до Истината.
Той им отговорил с мълчание.
Подай ръка!
Когато и където можеш –
винаги подай ръка!
Детето,
трепетно във теб
се моли – за света.
Огромния, бездушен свят.
За него моли прошка от небето.
Небето e като скръбта.
Пътуващият странник
… Нощта обгръща
в своя звезден плащ
сърцето ми измъчено,
което
пие
в необятния простор
бездънната си чаша
скръб.
И питаха пътуващия странник:
“Какво поражда светлината,
която
изпълва всичко в тебе?
Дори в изгнание?”
“Посрещайте я всяка ранна
утрин,
изпращайте я вечер.
Дълго.
Най-вече
я търсете в себе си.
В душата
огледална…“
И го разбираха навсякъде.
Буквално.
Сълза
Бавно и мъчително,
денят отделя светлината от нощта.
Сълза
в очите на детето.
Едно измамено дете…
Тя струва колкото света.
Пронизващият зов
В душата ми
струи
нестихваща печал…
Когато някой наранява
някого,
умира безвъзвратно
и частица от света.
Не се гневи!
Помни
на лебедите песента –
пронизващия зов преди смъртта…
Носи го в болката завинаги!
По пътя,
непосилно дълъг
на скръбта,
върви!
В зимния дъжд
Вечерта линее
бавно над стрехите,
бледна и прозрачна.
Страшна мисъл зрее…
Димитър Бояджиев
Ромоли
във мен дъждът.
Студени капки капят във
разкъсаната ми
душа.
Смразяват всеки неин кът.
Едвам
вървя, не виждам никого…
Знам –
късно е!
Остават мигове.
Но мога ли да се лиша
завинаги от теб?
В небесните сълзи
една едничка, грешна
мисъл
в мен пълзи –
на зимата
напук.
Къде си ти
чудесна,
моя свидна,
приказна жена –
която не открих в родината
и вече няма никога да срещна
тук?
Между небето и земята горестно увиснал…
Виж, как ти се усмихвам!
През дъжда.
Несбъдната приказка
Вятърът, гордият вятър…
Земята ми,
омайната,
изстрадала безкрайно,
е измъчена жена,
преглъщаща сълзите си –
отдавна вкаменени
във скръбта.
Днес никой не я чува
тук.
Ни по света!
В страха загнездени,
на “себе си”
слугуваме.
И само вятърът
разказва приказки…
За бъдеще отминало
и минало
несбъднато!
Изстива безполезна
в нас кръвта.
Съмнение
Далеч… от всичко далеч.
Във приказното утро,
когато облаците ми
в далечното небе
порозовяваха
над хълмовете –
подобно на умиращ залез –
се усъмних
дали не съм загубил вярата си.
Има ли животът някакъв невидим смисъл?
После,
не знам защо,
се сетих за страданието,
което
гори и мъчи в страх
родината.
Горчиво се усмихнах.
Остро.
В миг разбрах,
че нищо не съм изгубил.
Съновидение
Не търси истината, ако нямаш куража да я понесеш.
В измръзналото, пребледняло
утро
на родината загиваща,
разтваря устни болката –
да те целуне всепронизващо.
Надеждата във теб да разруши,
изцяло…
Гледат те потайно,
с присмех
мъртвите души.
Като в безкрайно
изкривено
огледало.
Посланието
На Христо Ботев, Пейо Яворов, Пенчо
Славейков, Димчо Дебелянов, Димитър
Бояджиев… и на всички други след тях –
на пожертваните!
Поетът ни дарява с музика и чудни цветове.
Той няма нищо, дава всичко.
Син на времето си,
ражда сам живот.
За всички времена.
И ако болката за твоята земя
и за измъчения ти народ
е болка за света –
тя ще искри
на стиховете в красотата.
А във душата
ще струи
завинаги тогава
светлината
на твоето невидимо разпятие.
Поетът, истинският, избор няма!
Далеч от всякаква привидност и измама,
той е дарен с проклятие.
И носи неизменно своето послание…
Поетът е страдание.
Хълмовете на спасението
Отчаяно търсим спасението,
без да подозираме колко е близко.
Пътеки лунни,
бледни,
отразяващи
светлината
на отвъдния свят…
Ще се спуснат,
отчаяни,
по вас
сестрите ми и братята,
да се спасят
в една загиваща страна –
далеч от този
безумно безчувствен свят.
Пътеки мои приказни,
омаяни,
пътеки лунни,
покажете се!
—————–
„В това стихотворение поетът призовава да намерим спасението в духовното обновление.“
Вера Костадинова