Из „Лумнали огньове“

Забележка:
Стихотворенията са почти същите, като в книгите, но не се препокриват изцяло. Има някои малки промени.
Изборът на стиховете / есетата / мислите в трите книги ви дава известна представа само за съдържанието на тази поезия, но не и за богатството на книгите, нито за цялостната им оркестрация. Разликата е огромна.

 

Едно чудесно утро

Великите неща в света са непроницаеми.
Древнокитайска мъдрост

Там, където красотата

се докосва до скръбта
се ражда утрото
на тайните знамения.

 

Моdus vivendi

Ако не търсиш истината,
никога няма да намериш и себе си.

И търсех,
непрекъснато търсех стиха.

А животът се смееше,
по-силен от всичко.

 

Звездна нощ

Нощта разгръща властно

едно голямо,
черно наметало.
Цялото –
във звездни изумруди…

Всичко страстно
в нас – амбициите и надеждите –
е само
трепета на пеперуди.

В бялото пространство

На любимата в смъртта

 

Ти ми нашепваш

във съня отново:

“С дъх на теменуги

и на ранна смърт

ще дойде тази, другата,

която не познава връщане.”

И аз се сепвам –

никога не сме готови!

Но се усмихваме

през сълзи…

В непоносимо

бялото пространство.

 

 

В тишината

На всички, изгубили себе си – безвъзвратно!

Изтръпнал,
ще те долавям
в тишината
да идваш и да си отиваш –
един отчаян,
страстен вопъл!

Без да мога
да те докосна.
Мъртви сме.

Безкрайно мъртви.

 

 

Равнините на скръбта

… Ще мога ли,

сега –

в огромната, страшна нощ на деня –

на забравата

да потисна тревогата?

Необяснимата тревога на кръвта?

 

 

Белоснежни равнини

на зимата,

обгърнала сърцето ми;

стърчащите в снега

ребра,

железните,

които всеки ден и всяка нощ ръждясват –

скелети на миналото ни;

летà –

вечните знойни и гневни летà

с проскубаните пътища

в родината,

порутени къщи,

които мухлясват;

загиващи хора, просещи деца

и

безумни палати

на шепата крадци…

Под всички вас,

заровена,

скръбта ми

от болка вие.

Но кой я чува?

Никой!

 

 

Недовършеният стих

На Пенчо Славейков

и на хилядите други.

… Нощта е мъртва.

И като сетни струи

кръв

и в теб,

и в мен

извират спомени…

 

И мъка неземна

за теб ме обзема –

всеки ден, всеки час, всеки миг –

моя свидна, далечна

и чудно красива земя.

Страстно сбогом си взема

и никога вече…

моя скъпа, прекрасна –

измъчена моя земя.

Страна на поети,

подлеци и герои,

на мъченици,

любов…

и на гибелно робство.

Земя на скръбта!

Вече никога.

Никога…

И във смъртта.

 

 

Айсберги

От тук до края на света

всъщност няма никакво разстояние.

 

 

И ето рибите накрая

проговориха уплашени…

Без глас.

Но никой не разбра.

Защото всичко в нас

безкрайно

бе замръзнало.

 

На стената
Светът е забравил за всеки един от нас.
В чакалнята на поликлиниката,
странно пребледнял,
един човек стои, изгърбен цял,
на сивата стена –
като наказан.
Пред Всевишния.
Неудържимо и изплашено
треперят в срам
ръцете и краката.
Гледат го със упрек

седналите хора – статуи.
Излишен е!

И ето че денят
безмълвно се отдава
на нощта…
Човекът е останал сам.
И още чака ред.
Отвън, по радиото свири песента:
„Чудесно е,
че можем тъй да се обичаме!“

Сега
той се е проснал там –
на голия цимент.
И вече не трепери.
В сградата
се спуска мъртва тишина.
Там някъде
В копненията на света
аз срещнах не една погребана

мечта.
И винаги си тръгвах покрусèн в раздялата.
А тук – в земята на безсмислено погубените
изсъхна всичко и непоправимо залиня
по пътищата ни, обрасли

с бурени.

И като сетно заклинание
отправям поглед към невиждащия Бог.
Но всеки светъл порив ражда тук стенание
и всяка болка във родината е неразбран урок –
студен, безмилостно жесток,
защото в себе си завинаги не вярваме!

А някъде далеч танцуват
във нощта
по пясъка вълшебен на морето.
Влюбени се смеят.
Мислено чертаят колесници огнени в небето,
в които пеят…
И се целуват, как се целуват!
Не подозират, милите,
колко безкрайно са далече от

скръбта.

Там някъде.

 

Най-острият връх

В памет на дедите ни: Паисий, Раковски, Левски, Ботев, Караджата, Бенковски, Н. Обретенов, А. Кънчев,

Райна княгиня, Стамболов….

и толкова други!

… Останалото е мълчание.

Шекспир, „Хамлет“

Изкачи се високо, високо –
до задух, до болка високо –
на най-острия връх
под небесния свод!
Не да гледаш света,
а да съзреш душата си –
мрачната, черна душа –
и искрящата мъка на шепата хора
за твоя обречен,
отрекъл се от себе си
и себе си загубил,
отчаян безнадеждно български народ.

И ако все още
имаш сили
да го обичаш –
тогава само
по пътя тръгвай!

На обречените.

 

 

След огъня

На всички, отрекли се от себе си –

за да успеят в живота.

Тогава окончателно ще се разтвориш,

ще се стопиш в света,

а в теб изцъклено ще гледа нищото…

И няма да говориш –

ще се ровиш трескаво

във пепелта

на старото, забравено огнище…

Яростно

идеите ще търсиш –

за искра.

И младостта,

изгубена със тях.

Ти вече нямаш дом,

защото нямаш себе си!

Навсякъде ще си

съвсем излишен.

В този ден,

във който огънят изтлее

безвъзвратно в теб –

не смееш

и не можеш да се приютиш

дори във нищото.

Беззвездни нощи, мъртви сутрини…

Когато свърши огъня,

мъчително угасва и света.

Напразно устните ти

ще потрепват в утрото!

Ти ще си все така

за себе си излишен.

Все така.

 

 

По хълма стръмен

Напразно
се изкачваш ревностно
по хълма стръмен
на амбициите си.
По хълма на страстта.
Той, този страшен хълм,
осеян с остри камъни
и с толкова заровени мечти,
забравени приятели
и чудни малки радости,
с погребана любов –
единствено върви
към пропастта.

Към тази,

от която няма връщане.

 

 

Дърветата

Денят е сън,
сънят е ден…

На скръбта
дърветата,
оголените,
яростно разрастват
във сърцето ми
и ненаситно смучат –
на годините кръвта.
Опитвам се да дишам
между клоните.

Излишно е!
На мен
не ми достига въздух никога,
защото мъката всевластна е.
Денят – кошмар,

безсъние – нощта!

На моята родина
радостта
отдавна е погребана
във корените.
Никой не я помни.
Гаснем ден след ден,
забравени и от света…

Дълбоко впити
в осквернената земя,
дърветата растат –
огромни!

 

 

В нощта на ужаса
…Така че, никога не питай за кого бие камбаната.
Тя бие за теб.

Джон Дън

В нощта, безкрайната,
едва ли
тук ще заспят сами детенцата.
С отворени очи
сънуват те Незнайния.
Отчаяния,
смелия.
Запалил се
от мъка —
в ужас… целия!

В зората,
все още премрежена,
на пролетта
мълчим —
във страх!
Кому дължим,
обърнали на светлината гръб,
този убийствен, всепоглъщащ
грях?

Във тъмнината
вятърът крайбрежен
фучи,
не ни отвръща.
Вие
в безнадеждна
скръб.

Нощта
разрязва яростно
сърцата ни
на мънички парченца…
като децата.

Варна, 21 февруари 2013
(един ден след като Пламен Горанов пламна, самозапалил се смъртоносно)

 

 

Лумнали огньове

Отворете!
Отворете в земята
огромни ковчези!*

Горят
един след друг
пожарите в сърцето ми.
Ламя,
една огромна,
ни поглъща яростно в скръбта.
Безумни факли – хора пламват в градовете ни.
Нощта
със стръв
изгаря най-отчаяните,
дъх изгубили!

Окаяна земя,
ти нямаш милост,
не познаваш разкаяние!

Народът ни отдавна е закланата кокошка,

която пръска кръв…

Да коленичим пред децата си за прошка.

Март 2013

* Само за няколко месеца в страната ни се самозапалиха трагично седем души.

 

 

Молитва

Попитали един мъдрец как се стига до Истината.
Той им отговорил с мълчание.

Подай ръка!
Когато и където можеш –
винаги подай ръка!

Детето,
трепетно във теб
се моли – за света.
Огромния, бездушен свят.

За него моли прошка от небето.
Небето e като скръбта.

 

Пътуващият странник
Нощта обгръща
в своя звезден плащ
сърцето ми измъчено,
което
пие
в необятния простор
бездънната си чаша
скръб.

И питаха пътуващия странник:
„Какво поражда светлината,
която
изпълва всичко в тебе?
Дори в изгнание?“

„Посрещайте я всяка ранна
утрин,
изпращайте я вечер.
Дълго.
Най-вече
я търсете в себе си.
В душата
огледална…“

И го разбираха навсякъде.
Буквално.

 

 

Сълза

Бавно и мъчително,

денят отделя светлината от нощта.
Сълза
в очите на детето.

Едно измамено дете…

Тя струва колкото света.

 

 

Пронизващият зов

В душата ми
струи
нестихваща печал…

Когато някой наранява
някого,
умира безвъзвратно
и частица от света.

Не се гневи!
Помни
на лебедите песента –
пронизващия зов преди смъртта…
Носи го в болката завинаги!

По пътя,
непосилно дълъг
на скръбта,
върви!

 

 

В зимния дъжд
Вечерта линее
бавно над стрехите,
бледна и прозрачна.

Страшна мисъл зрее…
Димитър Бояджиев
Ромоли
във мен дъждът.
Студени капки капят във
разкъсаната ми
душа.
Смразяват всеки неин кът.
Едвам
вървя, не виждам никого…

Знам –
късно е!
Остават мигове.
Но мога ли да се лиша
завинаги от теб?
В небесните сълзи
една едничка, грешна
мисъл
в мен пълзи –
на зимата
напук.
Къде си ти
чудесна,
моя свидна,
приказна жена –
която не открих в родината
и вече няма никога да срещна
тук?
Между небето и земята горестно увиснал…

Виж, как ти се усмихвам!
През дъжда.

 

 

Несбъдната приказка

Вятърът, гордият вятър…
Земята ми,
омайната,
изстрадала безкрайно,
е измъчена жена,
преглъщаща сълзите си –
отдавна вкаменени
във скръбта.

Днес никой не я чува
тук.
Ни по света!
В страха загнездени,
на „себе си“
слугуваме.

И само вятърът
разказва приказки…
За бъдеще отминало
и минало
несбъднато!

Изстива безполезна
в нас кръвта.

 

 

Съмнение
Далеч… от всичко далеч.

Във приказното утро,
когато облаците ми

в далечното небе
порозовяваха
над хълмовете –
подобно на умиращ залез –
се усъмних
дали не съм загубил вярата си.
Има ли животът някакъв невидим смисъл?

После,
не знам защо,

се сетих за страданието,
което
гори и мъчи в страх
родината.

Горчиво се усмихнах.
Остро.
В миг разбрах,
че нищо не съм изгубил.

 

 

Съновидение
Не търси истината, ако нямаш куража да я понесеш.

В измръзналото, пребледняло
утро
на родината загиваща,
разтваря устни болката –
да те целуне всепронизващо.
Надеждата във теб да разруши,
изцяло…

Гледат те потайно,
с присмех
мъртвите души.

Като в безкрайно
изкривено
огледало.

 

 

Посланието

На Христо Ботев, Пейо Яворов, Пенчо

Славейков, Димчо Дебелянов, Димитър

Бояджиев… и на всички други след тях –

на пожертваните!

Поетът ни дарява с музика и чудни цветове.
Той няма нищо, дава всичко.
Син на времето си,
ражда сам живот.

За всички времена.
И ако болката за твоята земя

и за измъчения ти народ

е болка за света –

тя ще искри

на стиховете в красотата.

А във душата

ще струи

завинаги тогава

светлината

на твоето невидимо разпятие.

Поетът, истинският, избор няма!
Далеч от всякаква привидност и измама,
той е дарен с проклятие.
И носи неизменно своето послание…

Поетът е страдание.

 

Хълмовете на спасението

Отчаяно търсим спасението,

без да подозираме колко е близко.

 

Пътеки лунни,

бледни,

отразяващи

светлината

на отвъдния свят…

Ще се спуснат,

отчаяни,

по вас

сестрите ми и братята,

да се спасят

в една загиваща страна –

далеч от този

безумно безчувствен свят.

Пътеки мои приказни,

омаяни,

пътеки лунни,

покажете се!

––––––

 

„В това стихотворение поетът призовава да намерим спасението в духовното обновление.“

Вера Костадинова

 

Posted in Из "Лумнали огньове".