“ Пролет, моя бяла пролет…”
Н. Вапцаров
Късна пролет, с разцъфнали дървета.
В утрото на пътя си играеха деца, с топка. Много усърдно, като че ли целият им живот зависеше от тази игра и кой ще спечели.
Писателят бе работил цяла нощ и сега бе излязъл навън— на свеж въздух, а и да размисли върху написаното. И сега, като наблюдаваше, неизвестно защо, но се увлече в играта на децата. В ритъма й, в радостта, която бликаше от всяко движение… Отново и отново… Без да се замисля. Също като че ли животът се състоеше само от тази игра, от тези деца— които не познаваше и които виждаше за първи път. Искаше му се да продължава така без свършване.
И изведнъж го налегна някаква тъга. Изневиделица. Разбра, че от написаното през нощта няма никаква полза. Въпреки образите, въпреки метафорите в стила— въпреки сюжета, напрежението, обратите…
Сам не можеше да разбере защо.
Сякаш всичко се смееше около него — и във него!
Напук на всичко, което знаеше и което беше вършил досега. Всичко, към което се бе стремил…
И писателят внезапно се разсмя.
©Иван Бързаков
февруари, 2021