Поезията на Иван Бързаков – умение, съвест и висш патриотизъм
ИВАН БЪРЗАКОВ НА 80 ГОДИНИ
Академик Марин КАДИЕВ, председател на Съюз на независимите български писатели
Иван Бързаков е многолика творческа личност и няма аналог в българската духовност – уникален синтез на научно и художествено мислене, защото е полиглот (владее осем езика), писател, психолог, педагог, философ, лингвист, критик в изящните изкуства и създател на нови методи в образованието, които се използват в цял свят. В този аспект той е необхватен като съзидателно начало; и понеже има 80-годишен юбилей, ще отбележим в едри щрихи неговата забележителна хуманитарна дейност.
Професор Бързаков е роден в София на 13.12.1942 г. Първо следва английска, после завършва българска филология в СУ “Св. Климент Охридски”. Само на 23 г. той е най-младият редактор в света на превода на двутомника, издаден на над 80 езика: “Винсент Ван Гог: Из писмата на художника до брат му Тео” (Изд. “Български художник”), превод от немското издание „Als Mensch unter Menschen“ – със справки от различни френски и английски издания на писмата. На 25 години, заедно с Емил Панов, превеждат от немски за 10 дни драмата на Бертолт Брехт “Дните на комуната”, което се считало за невъзможно.Пиесата веднага след това се играе в Народния театър “Иван Вазов”.
Работи като преводач, преподавател по английски, лектор по естетика. Публикува статии, интервюта с френски писатели (Ален Роб-Грийе, Андре Гамора), литературни и филмови рецензии и есета в специализираните вестници и списания: “Литературен фронт”, “Народна култура”, “Вечерни новини”, “Пламък”, “Септември”.
През 1976 г. е хоноруван преподавател по английски в експерименталното училище № 122 в София, прилагащо уникалната сугестопедия на д-р Георги Лозанов. Класът на Иван е избран за образец на този метод в началното образование. Английският министър на образованието Фред Мъли гостува в класа на Бързаков и е много впечатлен от неговите експерименти, което изразява в свое писмо по-късно. Същата пролет ВВС в документален Филм за България (режисьор Дейвид Лойд) заснима кратък очерк за учения-иноватор д-р Лозанов и Бързаков като моделен учител в неговата експериментална система.
Угнетен от комунистическото потисничество, което е във всички сфери на живота, Бързаков решава да емигрира на всяка цена, дори с цената на живота си. Това е за втори път след неуспешен опит през септември 1961 г. в зоната на южната ни черноморска граница с Турция. На 10 септември 1976 г. той успява да стигне до Триест, Италия, преплувайки 11 километра в бурно и наситено с акули Адриатическо море. Феноменален подвиг – физически и духовно – сюжет за приключенски роман. След пребиваването в емиграционните лагери за бежанци, на 31 март 1977 г. емигрира в САЩ. През 1977-1978 г. продължава следването си за докторантура в Сити Университета на Ню Йорк (CUNY). Между 1978 и 2003 г. изнася лекции и семинари по експериментални методи в образованието и психологията в редица университети, корпорации и престижни клубове в САЩ, Канада, Франция, Германия, Швейцария, Англия, Мексико, Венецуела, Бразилия, и други страни: Япония, Малайзия, Индонезия, Сингапур, Хонг Конг, Фиджи, Уругвай, Аржентина.
В 1978 г Бързаков, заедно с група психолози основава и ръководи в Сан Франциско Международен институт за нови методи в образованието. През 1980 – 1982 г. създава в него системата OptimaLearning® за максимално възприемане и развитие на мисълта, приложена по-късно в 29 страни. През 1985 г. защитава в САЩ двоен докторат по теория на образованието и психология. В 1988 г. Образователната комисия на Сената на Калифорния единодушно одобрява законопроект за повсеместен модел на училищата, базиран на ОптимаЛърнинг( нереализиран единствено по финансови причини). През 1989г проф. Бързаков е номиниран за престижната международна награда в областта на образованието Grawemeyer, присъждана само на личности, създали „метод или идея с доказано световно значение“. В 1996 г. Министерството на здравеопазването на България и Лигата на хипертониците избират ОптимаЛърнинг за национална програма за редукция на стреса и трансформация на отрицателните емоции в творческа енергия.
През 2004 г. проф. Бързаков създава и уникален метод за бързо и дълбочинно проникване в изящните изкуства (живопис и скулптура) и едновременно развиване на мисловните връзки в цялостната житейска дейност – AOLIA (Accelerated OptimaLearning In Art). Между 2004 и 2009 г. той обучава с този метод отделни групи и индивиди в най-престижните музеи на Лондон, Париж, Рим, Ню Йорк, Мюнхен, Амстердам,Берлин, Мадрид, Мексико, Буенос Айрес и Сан Франциско. Повече от 20 книги на няколко езика споменават за драмата на живота му и значението на OptimaLearning®.
И изведнъж става някакво чудо, някакво вътрешно взривяване в душата на Иван Бързаков и той напуска САЩ, изоставяйки научното си положение и материално благополучие, и се връща в България, да служи на народа си! Излиза на лице родолюбието му, което никога не го е напускало през цялото му изгнаничество. Това е безподобен пример на изконен български патриотизъм. И пише уникална поезия. Той споделя: “Прописах поезия на 65 г., като вярвам, че бях направляван свише.“ За пет години създава поетическата трилогия, единствена не само в България, но и в света: “Яростно в скръбта” (2009, 2014), “В съня над пропастта” (2011, 2015) и “Лумнали огньове” (2013, 2021). Тази поетическа трилогия е уникална и поради единството на всички компоненти. Особено оригинална е цялостната смислова и визуална оркестрация – от книга към книга, цикъл към цикъл, стихотворение към стихотворение и дори „пространство към пространството“.
Друго характерно за трилогията е свръхмузикалността: теми, подтеми, контрапункт, лайтмотив, както и конвергенция на времената (взаимно проникване) и едновременност на актуалност и универсалност. Освен това тази поезия изразява причинно-следствената връзка между престъпния тоталитарен режим и неговото наследство – ужасяващото корумпирано настояще. Книгите притежават определено психотерапевтично въздействие върху читателите и служат като катарзис на душата. “Вградих в стиховете ОптимаЛърнинг“ – споделя поетът психолог .
“Всяка дума в тази поезия е разбираема и разтърсваща съвестта. И докато изказът на Бързаков се откроява с необикновената си простота, съдържанието на стиховете му е дълбоко философско; те сякаш са ритмични бисери на мисълта. Отдавна, много отдавна не съм чела по-силна поезия, наситена с морални ценности и обич към угнетените, забравените, отчаяните”- Нася Кралевска, в увода си към „Яростно в скръбта“. Литературоведът Георги Цанков пише: “Иван Бързаков, доколкото ми е известно, е единственият поет от Източна и Средна Европа, чиито стихове изразяват едновременно непосилната мъка по време на комунистическата диктатура с многобройните жертви тогава, и трагедията на толкова много хора днес – в посткомунизма, вече три десетилетия. И така също изгнаничеството на индивидите и на народите ни, във всички негови аспекти и във всички времена. Той създава епопея на мировата скръб, рисува един свят, в който властва насилието, предлага ни обемна, зловеща картина на погребите на комунизма, каквато досега не е рисувана в поезията никъде по света. Но имаме и картини на вчерашния и днешния свят, все така безчувствен, жесток, неумолим – светът на световните прокълнати поети”.
Проф. Елка Константинова, един от най-видните български литературоведи, в статията си “Поет на дългия ни преход”, пише за поезията на Бързаков: “Националното страдание тук е изживяно като дълбоко лично страдание, завинаги обсебило сърцата ни. Съществуването на лирическия герой е отровено от скръб и ярост – израз и на всебългарското страдание”.
Същевременно Бързаков е поет и на изгнанието – във всички негови аспекти и във всички времена. По този повод видният литературен и филмов критик Атанас Свиленов отбелязва: “Темата за изгнаничеството в поезията на Иван Бързаков присъства в твърде широка интерпретационна гама! Тази тема надхвърля тесните си рамки и зазвучава с екзистенциална мащабност. Изгнаник можеш да се почувстваш и в ситото материално общество, защото си чужд на консуматорската му практичност; изгнаник е и онзи, който е подвластен на висши идеали, на стремежа в човешките отношения да има красота и благородство… При това изказът в поезията му е лапидарно стегнат. Динамичността е много отчетлива, така е налице подтекстова значимост или нека отново го кажем с думите на самия Бързаков „Поезията – това не са стихове. Поезията е тайнството отвъд стиховете“. В книгата на Иван Бързаков лежи това тайнство.
Росица Николова, учител по литература: “Той – изгнаникът, живял десетилетия далече от родината, владее до съвършенство българското слово. Езикът му е искрящ, динамичен, богат, метафорите в стиховете са образни, точни – не отвлечени, а близки до светоусещането на читателя, той умее де се домогва до най-интимното в човека”. Писателят Христо Троански е категоричен: “Не ми е известен друг наш поет, който така директно открито и с такова постоянство да посочва източника на злините, довели до гибелта на хилядите избивани, изтезавани, измъчвани, до неимоверните страдания на близките им и на още хиляди смазани и отчаяни”. А литературоведът доцент Петър Стефанов ни уверява: “Книгите на Бързаков изразяват “комплексното” страдание на човека, избрал да бъде свободен. Защото известно е не от вчера – свободата струва скъпо. И доколкото тя има не само личностни, но и колективни измерения, доколкото може да бъде не само политическа, но и нравствена, в самосъзнанието на автора тя остава някак непостигната, недоизживяна, неизконсумирана докрай. Ако приложим формулата на Уърдсуърд, че поезията е емоция, припомнена в състояние на покой, ще видим, че тук основната емоция е дълго носена, многократно припомняна, с времето тя е обрасла с нови чувства и преживявания, задълбочила се е неимоверно, за да кристализира в една безкрайно изгаряща мъка и скръб. Тази скръб надхвърля границите на обикновеното чувство и състояние, за да се превърне в характерен поетичен образ, в своеобразен лайтмотив – духовна категория в света на Бързаков. Тя става главен стимул на поетическо вдъхновение и основно съдържание на художественото му послание“.
Журналистката Люба Фотева пише в своя статия за “Яростно в скръбта” (поместена в „Учителско дело“) – “Българската поезия има бъдеще. Ако цялата българска поезия е с качествата на “Яростно в скръбта” на Иван Бързаков, тя не само би била популярна като руските емигрантски песни, но и би издигнала неимоверно нивото на съвременната българска литература“.
Цитирах мнения за поезията на Иван Бързаков от значими представители на литературно-критическата мисъл, за да внуша единомислието за уникалните идейно-естетически стойности на тази поезия.
Самият поет изповядва в своите есеистични мисли: „Това, което отличава поезията от всичко останало в литературата, е тайнството, което намираме единствено там. То не е какво да е тайнство – това тайнство е сакрално, затова именно езикът и образите в поезията трябва да са пределно ясни и достъпни за всички – за да е достъпно за всеки тайнството, сакралността. В противен случай никога не можем да стигнем до абсолютното – колкото и да е значителна мисълта, колкото и да е голямо умението“.
Поет и син на своето време, Иван Бързаков е съвест на нацията си. Голямата литература в света е във времето и на мястото си. Това е особено характерно за поезията на Бързаков, за поезията на “Яростно в скръбта” и “В съня над пропастта” – поезия на съвестта. Паралелно с това много от стихотворенията и в “Яростно в скръбта”, и в “В съня над пропастта”, а така също и в третата книга “Лумнали огньове” са едновременно наситени и със специфично универсално значение – и по отношение на времето, и по отношение на мястото. Основните аспекти на тези книги универсализират действителността по особен начин: те се случват днес и като че ли са станали вчера; и едновременно не само днес и вчера, а и във всички времена. Така поетическото внушение в поезията на Иван Бързаков постига една особена дълбочинност и многопластовост на идеята. Това прави творбите му действително уникални, те надживяват времето си. Колкото и да са мрачни и безутешни, стиховете възпяват вечните човешки добродетели – те противопоставят на насилието и смъртта нежността на любовта, всевластието на природата. В тази глобалност на страданието Бързаков е поетът-философ, може би единственият в съвременната ни поезия, при който конкретността на нашето страдание и на човешката мъка са изведени в глобален философски мащаб. В почти всяко негово стихотворение диша както конкретността на мъката от днес и вчера, така и страданието като екзистенциална величина, страданието на човека изобщо. Без да отнема от конкретността на престъпленията на комунизма и трагедията на посткомунизма, поетът същевременно издига страданието на висотата на общочовешкото страдание. Страданието вчера продължава и днес. Ето – смъртта е застигнала на тротоара някого, човекът лежи, хората го подминават с безразличие, по улиците притичват бездомници клошари, ровят в кофите за смет, а тяхната участ не засяга никого, както и безименната прегазена от камион “някаква жена” и “старата разплакана жена на пейката, останала без пенсия”; “ученика, гълтъщ нощем дрогата” и “бащата – ден след ден без работа”. „Изреченото от поета Бързаков е висше тайнство. Той като всемогъщ вълшебник властва над времената и епохите, над образите и чувствата, а емпатията, т.е. способността му да съпреживява мислите и чувствата на другите, е небесен дар“- Георги Цанков, виден критик и литературовед.
Същевременно Бързаков е поет на изгнаничеството във всички негови аспекти и от всички времена: както на тези, които изгоряха безвъзвратно по време на комунизма, така и на голяма част от милионите емигранти днес, които вече няма да се върнат в родината, а и на вътрешните изгнаници – всички онези, които останаха тук, но сега са в една огромна вътрешна изолация, защото никой не ги разбира. В поезията на Бързаков изгнанието се установява като самостоятелен и може би вечен период в нашата история. То е било винаги част от нашето минало, настояще и бъдеще. Като че ли България – а и не само България – е била и продължава да бъде в едно непрекъснато изгнание.
Всичко, което пише Иван Бързаков, е не само за България, но и за народите от Източна Европа. Навсякъде поетът свързва в стиховете си страданието на народа и на народите ни със страданието на индивида въобще и страданието като глобално явление в целия свят. Книгите на поета са уникални поетични творби не само като съдържание. Те не са просто стихосбирки – стиховете и циклите в тях са в дълбоко тематично и композиционно единство един към друг. И са единствени по рода си в съвременната ни поезия.
По мнението на видни литературоведи, читатели и издатели, от много години насам не са публикувани подобни книги – както по идеи и съдържание, така и по цялостната си оркестрация и психотерапевтично въздействие. А и по сила на духа и мисълта!
Поетичните книги на Иван Бързаков са изключително редки, по всяка вероятност уникални в цялата източноевропейска съвременна поезия. Те дават изказ на нравствения катарзис, като душевно пречиствана чрез изкуството, сътворено с “безкрайна обич към човека”. Всъщност големият творец цял живот пише една и съща книга, която е разтърсващ отчет за мъките и надеждите му – „те стават толкова по-значими, когато са в унисон с мъките и надеждите на близки и далечни, на хилядите читатели“- Георги Цанков.
Поради изключителните си идейни и естетически качества поетът Иван Бързаков е номиниран за Нобеловата награда за литература вече за десети път. Единствен в нашата литература.
Не е маловажен фактът, че с ентусиазъм и творчески хъс през 2018 г. той създава Сдружение с нестопанска цел “Професор Бързаков”. То провежда ежегодно международен литературен конкурс за роман, есе, разказ, стихотворение, пиеса или книга – на постоянна тема “Страданието и изгнанието – както в чужбина, така и в собствената родина”.
А посланието на Иван Бързаков към читателите му е: „Човек е свободен едва когато е вътрешно свободен!“
Академик Марин Кадиев