Голямата поезия, както знаем, е едновременно с това и голяма мисъл. Като цялостно възприятие, обаче, поезията преди всичко е въпрос на усещане.
Та нима не е същото в живописта? Достатъчно е да се обърнем към картините на Ботичели, Веласкес, Ван Гог и ще видим, че и там възприятието е преди всичко въпрос на усещане. При музиката – също. Какво идва да ни покаже това сравнение?
Картината (с изключение на абстрактното изкуство) изразява определен мотив, обект и следователно определени идеи. Важно е как художникът ще интерпретира мотива, какви идеи ще вложи в него (например “Чарлз І” на Ван Дайк или “Хенри VІІІ” на Тициан в Лувъра), но като възприятие и картината, и стихът са преди всичко въпрос на усещане – защото те са най-вече израз на красота.
Виждаме колко е близка поезията до музиката и живописта, за разлика от романа и прозата като цяло. Мисълта и чувството трябва да са така невидимо слети в стиха, че да са въпрос на усещане. Като огнените кипариси под пламтящото небе в картината на Ван Гог.
Какво разкошно нещо е поезията! При цялото богатство на мисълта, което ценим в една поезия, тя си остава преди всичко въпрос на усещане.
Как се проявява това усещане? Най-вече в това, че не те ли “грабне” една поезия, не я и цениш. В редица случаи първото прочитане на едно стихотворение може да не те грабне, но после, ако някой ти обърне внимание, чуеш друг прочит или си в друг момент на живота си, внезапно започваш да го цениш.
То трябва, обаче, да те грабне за да ти въздейства.
Грабването е хващане, пленяване.
(из “Лумнали огньове”, 2013)