Здравейте, многоуважаеми професор Бързаков!
Запознах се с голямо удовлетворение с вашите три
поетични книги. Още в началото ще кажа, че нямам таланта
на литературен критик подобно на Атанас Свиленов, Георги
Цанков, Нася Кралевска и Вера Костадинова, не мога да
бъда изчерпателен. Ще изкажа мнението си на читател с
будна /надявам се/ гражданска съвест и пристрастен към
литературата. Впечатлен съм и от творчеството ви, и от
драматичната ви съдба! Да преплувате 11 километра, за да
се отървете от оковите на комунистическата диктатура!
Удивителен акт изискващ воля и непреклонна вяра! И аз
имам един чичо, който през 1952 г. е бил изключен от
университета заради антикомунизъм и при опасността да
бъде пратен в Белене избягва в Турция и оттам – в
Бразилия, където още живее. Комунизмът е бедствие,
последиците от което още дълго ще изплащаме! Такава е,
уви, националната ни орисия.
Развълнуван съм от вашата Ботевска гражданска позиция за
събитията след 9 септември 1944 г. и в днешно време! Не
можех да чета с безразличие стиховете ви, от които изригва
болката, страданието, мъдростта и надеждата на един
истински поет и гражданин! Вашето творчество е пропито
както с национални, така и с общочовешки чувства и мисли,
то надхвърля географските граници на родината ни.
Творчеството ви и като жанр е уникално, както го
оприличава Вера Костадинова, то е лирико-епическа
трилогия. Тази трилогия е сплав от мъката изтезаваните и
загиналите /“Вратите“, Яростно в скръбта/, много от които
днес за безименни, и в копнежа на изстрадалия лирически
герой за чистота и справедливост /“Тръбите“/. Съгласен съм
с констатацията на Георги Цанков, че вашата трилогия е
еквивалент на Вазовата „Епопея на забравените“ – много от
героите, жертвали се срещу бехзуманния и демагогски
комунистически режим, днес са безименни и забравени.
В стиховете ви прозира и самотата, характерна за големите
творци /“Чашата е напълно празна!“/, страданието и
копнежа за любовта /“Погребани“, Лумнали огньове/.
Отчаянието и песимизмът от „безименната река на живота“
/“Съвремие“, В съня над пропастта/, „мъртвият глас на
душите ни, живи погребани“ /“Мъртвият глас“, В съня над
пропастта/ са вплетени с надеждата, вярата за бъдещето на
идните поколения. Има я и тъгата и болката за безчовечно
избитата от комунистите българска интелигенция в
мрачните вартоломееви комунистически нощи /“Сега, сега“,
Яростно в скръбта/.
Удовлетворен съм и за това, че с хирургична точност се
докосвате и до българската народопсихология – наред с
положителните черти на националния ни характер, у нас
съжителстват и ред тъмни петна, с които често безуспешно
се справяме /“Освобождението“, Яростно в скръбта/, но в
крайна сметка надделява надеждата да възвърнем
„гордостта на миналото ни“. Съпреживяваме болката от
страданието на изгнаника, но и на вътрешния изгнаник от
излъганите надежди на наето съвремие.
Не мога да бъда изчерпателен, по-добре го правят
литературните критици, но аз като читател съм впечатлен от
Ботевския плам и непримиримост в творчеството ви – плам,
несрещан в новата ни българска поезия.
Ваш Пламен Трайков, 27.10.2021 г.