Един осми март във Варна

( разказ)
“От смъртта по- жесток е само животът.”

Преди много години.
Времето бе необичайно топло за март и бях седнал в ранния следобяд на една пейка край морето в градската градина. Любувах се на почти огледалното море, толкова спокойно.
Един човек на средна възраст се приближи и попита дали може да седне. “ Разбира се!”
Той много внимателно избърса с кърпичка другия край на пейката и седна там.
После извади от опърпаната си кожена чанта някаква черна пластмасова торбичка. И започна да вади от нея снимки, изглеждаха на жена и деца, доколкото можах да зърна периферно.
Нареждаше ги пред себе си. После…внезапно почна да къса снимките на малки парченца— много методично, много спокойно, много бавно.
Помислих си “ добре, че няма вятър, ще се разлетят по всички посоки”(странна мисъл идва на човек в главата, като не може нищо друго да направи).
Едва тогава забелязах, че ръцете му трепереха.
Долу в храстите под нас, на друга пейка, се целуваха двойка влюбени.
Обърнах се малко настрани, за да не си помисли човекът, че го наблюдавам. Ала той изглежда не виждаше никого и нищо. Прибра парченцата от снимките с треперещите си ръце — много внимателно, обратно в торбичката и чантата, стана и си тръгна без да кимне даже. Изчезна.
Като сянка, която вече я нямаше.
Само след няколко дена научих, че някакъв човек в града се полял с бензин и запалил смъртоносно. Изгорял като суха вейка. Божичко, как ли е крещял от ужас!!!
Така и не научих кой се беше запалил. Нито срещнах вече човека с парченцата снимки.
Много ми се щеше да го видя пак, кой знае защо…
Загадка.

8 март, 2021
( © Иван Бързаков)

Posted in Разкази и есета.