Сдружение Професор Бързаков- сайт за литература,живопис,музика и психология

1 month ago

ПРЕДСТАВЯМЕ ВИ НАГРАДЕНИТЕ И ОТЛИЧЕНИ АВТОРИ-

ПЪРВА НАГРАДА - НЕ СЕ ПРИСЪЖДА,
поради липса на високо художествено произведение стриктно по Темата.

ДВЕ ВТОРИ НАГРАДИ -

Тъжният ферибот

Хари Спасов

– Хайде, Горанке! Побързай! Тук е Гърция, не ти е училището в България, където по цял ден се мотаеш. Ще закъснеем.
Всеки ден от пристанище Игуменица тръгва ферибот за Бари. Това е
най-използваната връзка от Гърция до Италия, която превозва пътниците и транспортните средства през Средиземно море.
В горещото лято на 2004 година тук се бяха събрали група жени.
Суетяха се около няколко автобуса. Сваляха чанти, подреждаха куфари и багаж. От говора им личеше, че са от българските северозападни земи. Повечето бяха като излезли от калъп-нисички, набити и над средна възраст. Имаше и пенсионерки.
След многото разправии, всички се качиха на ферибота. Подгонени от бедност и недоимък, отиваха на гурбет в Италия, за да припечелят пари и да ги изпратят на семействата си в България. В странство щяха да се грижат за стари и болни хора.
Фериботът бавно се откъсна от скалистите и стръмни брегове. Нощта приличаше на приказка. В морските вълни се отразяваше голямата луна. Водите си играеха с отблясъците на светлините,идващи от къщите, накацали по склона, сякаш палитра на художник. Пътуващите жени не забелязаха тази поетична картина. Те бяха заети да си намерят места в претъпкания ферибот. След като се настаниха на столове, наредени като в кино, се поотпуснаха малко. Дългият път по гористата гръцка магистрала ги беше изморил до смърт.
По радиоредбата съобщиха, че е ресторантът е отворен. Жените тръгнаха, изгладнели и се настаниха на една дълга дървена маса. Никоя не поръча от скъпите ястия. Извадиха чантите и торбите, откъдето се появиха баници, тиквеници, сарми, парчета сирене, пълнени чушки с боб, питки и други нашенски вкусотии, увити с вестници и найлони. Наредиха всичко на масата и тя заприлича на чудна китка – истински северозападен кулинарен букет. От съседните маси туристите се спогледаха. Не бяха виждали такова чудо. Докато се хранеха жените говореха помежду си оживено. Най-възрастната от тях, която се казваше Мария попита непознатите си спътнички:
– Извинете ме за любопитството дами, Вие за първи път ли пътувате за Италия или имате уговорена работа там?
– Аз бях за три месеца в Италия миналата година. Обадиха ми се отново да се върна в същото село, но при друго семейство. -отговори една от жените. – Казвам се Цветана и съм от град Монтана. При нас е голям глад и мизерия. Навсякъде е безработица. Младите избягаха в София и чужбина. На стари години чужд език да учим и да сме слуги по света! С какво съгрешихме пред Господ?
– Не сме съгрешили ние, а управниците ни са такива. Вижте как италианците са си подредили живота и държавата. Как помагат на възрастните и болните хора техните социални служби!-каза Мария. – Интересно ми е вие как си намерихте работа за първи път в Италия? Моята история направо е за написване на роман.
Жената, която седеше срещу Мария я погледна тъжно и каза:
– Мен ме излъгаха, че ще работя на полето в околността на град Авецано. На сто километра е от столицата Рим. Като пристигнах започнах работа. Сутрин от шест часа, вечер до тъмно събирахме картофи и товарихме големите чували на камиони. Работехме наравно с тъмнокожите мъже от Африка. Така мина един месец под жаркото италианско слънце. Когато трябваше да ни платят уговорената заплата, нашите началници казаха да работим още един месец и тогава ще видим пари. Този месец бил пробен и не се плащал. Не спах през цялата нощ и не знаех какво да правя. Не говорех езика и нямах пари дори да се върна в Мездра. Тогава стана чудо. Рано сутринта телефонът ми звънна и чух в слушалката български глас, който ме попита: “Вие ли сте Илиана от Мездра? Хубава ли сте? Търси се жена за гледане на едно възрастно семейство близо до Авецано.“. Обади ми се една българка от Берковица, която работеше в съседно село и беше комшийка с жена, с която пътувах към Италия. Дойдоха с кола и ме спасиха от мъките на полето. Много съм им благодарна на тези българки…
–Ти си била късметлийка,Илианче! Мен какво чудо ме пати за първи път, когато дойдох в Италия!-възкликна Мария. –От Видин ме взеха с един стар бус. Пристигнах на другият ден късно през нощта в Рим. Ни жива-ни умряла от умора. Настаниха ме в една квартира държана от българка. Заварих още седем жени, всички натъпкани в две стаи. Спеше се на дюшеци, на пода. Там чух разкази за какви ли не патила. Не мигнах цялата нощ притеснена от неизвестното, което ме очакваше. Хазайката, която беше българка, намираше работа в цяла Италия. На север от Милано, на юг до остров Сицилия. За тази „услуга“ тя прибираше първата месечна заплата от страданията и мъките на незнаещите още и дума от италианският език, български жени. Мен ме изпрати сама с влака във Флоренция. Имах късмет, че попаднах в бившата италианска столица, в централната част на Италия, през която минават много пътища, а не бях запратена по горите. Попаднах на болни, но добри възрасни хора.
– Може да се каже, че си извадила късмет.-каза една дребна жена с побеляла коса. – Аз попаднах в Рим при моята сестра, която работеше там. Тя ме покани да дойда и отседна при нея, след като беше попитала своите италиански работодатели. Цяла седмица питахме за работа нейните комшии и познати, но без успех. Тогава се обади една нейна приятелка българка. Каза, че ще ни чака в неделя, в 9 часа на гара Термини. Там се събирали българките в един бар с име “Мока“. Да сме питали тях за работа. Със сестра ми отидохме на гара Термини, която е в близост до църквата „Санта Мария Маджоре“. Влязохме в папската базилика и се помолихме за здраве. Там официално Папата е признал славянският език, като богослужебен. Когато отидохме пред гарата видяхме много бусове с регистрационни номера от всички краища на България. Шофьорите продаваха български вестници, вафли, банички и още какво ли не. Заговорихме се с непознатите жени и те ми дадоха италиански телефонен номер. Веднага се обадих и същата вечер отидох в дома на 90 годишна италианка. Тя живееше сама в най-богатия квартал „Париоли“, но беше стисната и особена по характер. Храната беше оскъдна. Направо припадах от глад. Хладилникът беше заключен с катинар. Такова чудо в България не бях виждала. За един месец се стопих с десет килограма. Взех си парите и си тръгнах веднага за България. Сега отново съм тръгнала на нова работа. Дано този път ми провърви и да попадна на добри хора. Подгони ме гладът в България.
– Защо не съм чула някой да се похвали, че е успял в тази Италия. Колко съм пътувала с автобуси и самолети! Всички се оплакват, но така е, защото сме тръгнали да слугуваме по чужди къщи. Те не са дошли в нашите домове, а ние сме в техните. Пуста-опустяла тази наша емигрантска орисия.-включи се в разговора едно младо момиче.-Казвам се Пенка и съм от град Вършец. Не ме гледайте, че съм млада. От пет години ходя и се връщам от Италия. Последният път бях в едно малко селце в област Калабрия,в Южна Италия. Гледах един стар и болен бивш началник на затвор. Той страдаше душевно и физически. Заключваше входната врата и я отключваше, само за да изхвърля боклука. Нареждаше ми да пера дрехите със студена вода,на ръка. Храна нямаше. Само супи и постни макарони. Пестеше от всичко, дори и от сапуна. Нямах почивка събота или неделя. Работех, а той казваше, че съм като един от неговите затворници. За заплата дори да не мисля.
Горанка, която за първи път отиваше на работа в Италия слушаше със свито сърце разказите на тези изстрадали жени. Държеше своята глава и мислеше: “Боже,накъде съм тръгнала!“
Като се нахраниха, жените се върнаха в салона.
Фериботът неспирно пореше морската шир. Моторите му монотонно бръмчаха. В тъмната нощ това вселяваше на тези човешки същества някаква тайна обреченост.
– Мари жени, той и Вапцаров е плавал като нас по море. Този, дето е написал за луната над Фамигиста.-се опита да разведри обстановката една от жените.
– Написал е за „едрите звезди над Фамагуста”, а не за луната над Фамигиста!-уточни Горанка. – Някога бях учителка по литература и музика.Бях...
Като каза това, тя свали своите очила и избърса сълзите, които се стичаха по лицето ѝ.
След това всички се умълчаха и се вглъбиха в своите мисли за своите близки, оставащи така далече след бялата диря на ферибота. Накрая се умориха и заспаха, ей така - на столовете, наметнати с елечета и жилетки, плетени някога от самите тях. Господ ги съгледа от небето и печално поклати глава:„ Дали знаете накъде ви води вашият неспокоен дух, майки, съпруги, сестри?”
Призори на другия ден фериботът наближи италианското пристанище на Бари.Отново настана суматоха. Фериботът отвори огромната си паст и от там заизлизаха коли, бусове, мотоциклети. Предстоеше митническа проверка. Българките мълчаливо се скупчиха на големия асфалтов паркинг. След няколко минути всяка от тях щеше да поеме в различна посока на Италия
– Мари Горанке, я запей, че да му тропнем едно хоро на изпроводяк пък да става каквото ще!-предложи една от жените.
Горанка запя една от най-хубавите български песни.„Боряно, Борянке, сал ти ли си мома...!” Другите започнаха да ѝ пригласят.
Под чуждото небе, хванати за ръце, те играеха българско хоро. Отначало плачеха тихичко, а после все по-силно хлипаха.
Италианските митничари ги гледаха,недоумявайки.
Фериботът, който многократно извозваше мигранти, знаеше, че тези жени ще се скитат немили-недраги в чуждата страна. При потеглянето му обратно към Гърция, той изсвири жално, оставяйки ги на пристанището в Бари, с най-съкровеното кътче в сърцето-Родината.

Михаил Калдъръмов


ПОСЛЕДНИЯТ ЖИТЕЛ

1.
Бременна с нетърпение
дойде и тази пролет.
В пейзажа – спънат кон,
щърб стопанин.
/По – щърб от лани./
Къде са другите:
орачите, сеячите, жътварите…
Грачат облаци с празни кореми,
ялово време.
Лудост е сега да садиш цветя
в пустинята бяла,
където табунът на думите
бясно препуска
под камшика на змея стоглав.


2.
Всички са избягали като от чума,
или са се възнесли –
щъркели наесен…
Къщите – кожа и кости…
А някога тук беше весело,
а някога тук вечеряхме с Господ.
3.
Козата или облака
дои стопанина.
Оставила е
кожата си на баира,
душата си на дявола.
Къщата
по – ниска от тревата.
Червена тишина.
Мълния поставя
крива рамка
на пейзажа.

4.

Реката току–що се е изкъпала.
За кого разресваш
косите си от светлина,
кой ще те види в тая пустош,
пееща вода –
си мисли човекът на брега.

В нозете му пролазва Самотата
с проскубана опашка,
излиняла козина
и побелели, но предани очи.
5.
Вдовецът неуко простира.
Одрани кожи – висят ризите
на въжето.
Само щипките са на място:
държат дрехите му с пръсти
на жена.


6.
Тръни в дните ни.
Гладен лай в нощите.
Хляб и сол има още,
да се хванем за зелено
веднъж,
все пак е пролет, не есен!
Така говореше един мъж,
преди да се обеси.
7.
Тихо село.
Без поп и без кмет.
Няма смях, няма песен.
Младите – на гурбет.
Старите – царство им небeсно

8.
Душата на кучето праведно
спря пред вратите на рая.
Там изведнъж се разлая,
размаха гневна лапа
и св.Петър ухапа.
9.
Последният жител
говори със сянката си,
но и тя бяга от него.
10.
Тъмнее планина
и къщата сама не смее
да замръкне –
ще тръгне след последния
стопанин.

Няма кой да удари камбаната,
няма кой да извести Господа.

ОТЛИЧИЯ -

Мартин Станоев- 15годишен

Един букет и един хляб
Мрачен пролетен ден. Дъждът почукваше по покривите на онемелите къщи. По улиците на града нямаше живот… Светофарите мигаха самотно със своите три цвята и се опитваха да насочват малкото хора и коли… Беше пусто, прекалено пусто за един град. Сега градът бе в карантина.
Трябваше спешно да отида до другия офис на моята компания, въпреки случващото се….
Прибягвах между капките дъжд, свих зад ъгъла и на тротоара видях да седи възрастен мъж, навел глава към земята. Видях сълзи в очите му, усетих с кожата си натежалия от болката му въздух… Мъжът държеше букет, голям букет. Осмелих се да го заговоря… Приклекнах до него.
- Добър ден! Как сте? Навярно носите букет на жена си и сега си почивате преди да се приберете при нея? - пошегувах се неловко аз.
Той повдигна глава:
- Нося букет на жена си, но… на гробищата. Миналата година почина от инфаркт…
Смутен отговорих:
- Извинете! Съжалявам!
Мога ли да помогна с нещо?
- Не знам, синко- въздъхна тежко той. – Не знам… Нищо не ми остана, децата ми са в чужбина. Не звънят, не идват, никой не иска да има нищо общо България – простена той. - Не съм ги виждал от 6 години. Трудно ми е сам, няма с кой да си говоря. 45 години електротехник, а сега 200 лева на месец, плюс още някой лев от пенсията на починалата ми съпруга. Сега тя си почива, а на мен ми остана само утехата да нося цветя на гроба…
Не можех да кажа нищо, стоях безмълвен… След минута мълчание намерих сили и казах:
- Не се запознахме. Приятно ми е - Георги.
- Петър. Дядо Пешо.
Дъждът се усили. Не можех да оставя дядото така. Обадих се по телефона на колежката, която ме чакаше в другия офис:
- Ще се забавя, излязоха други неотложни ангажименти. Обади се на инвеститора, че ще забавим видео срещата. Извини се от мое име.
- Дядо Петре, вали силно. Ще настинеш тук. Хайде да ти помогна да се прибереш. Чак сега видях рецептурната книжка в другата му ръка.
- Ех, момче! Забравих да си купя маска от аптеката! А трябваше да си купя хляб! Не можах… На входа на магазина ме спря един едър мъж и ми се развика: „Ти няма да влизаш! Без маска не може!“ Опитах се да обясня, че съм я забравил, но той ме заплаши, че ако не си тръгна, ще извика полиция. Полиция за стареца!
Дъждът продължаваше да вали със същата сила и да оплаква тези невинни души, които едва преживяват на ръба всеки месец.
- Дядо Петре, аз имам маска, ела с мен и ще купим нужните неща. Колата ми е на съседната улица, ела!
- Благодаря ти, момче!- и той се разплака….
Хванах го под ръка и тръгнахме към колата ми.
По лицето му се четеше притеснение, че трябва да се качи мръсен в колата. Успокоих го.
Когато стигнахме пред магазина, паркирах, протегнах се към жабката на колата и извадих чисто нова маска, като я подадох на дядо Петър. Заедно влязохме в магазина. Той тръгна към щанда с хляб и взе от най-евтиния.
Успях да натоваря количката с храни и заедно с хляба на дядото, ги платих. Дядо Петър бе помислил, че пазарувам за себе си и му плащам само хляба. На излизане подадох пакетите на дядото.
Сълзите, покапали от очите му, се смесиха с дъжда……
Кирил Божинов

КАТО ПТИЧЕ
(На Стефан от Севлиево)

Като птиче литнало на юг,
чакам те в семейното гнездо.
Чакам те да се завърнеш тук,
чедо мое, пламъче добро.
Зимата на бащиния праг
заледи усмивката у мен.
Завърни се, свиден мой юнак,
завърни се, чакам нощ и ден!
Като дъб просъхнал от тъга
чакам те до болка наранен.
Разтопи със блага реч леда,
та да върнеш пролетта у мен.
Не дири опора за летежа
в чуждия примамлив необят,
Не попадай в паяжната мрежа
на прехваления външен свят.
Сине мой, помни орле крилато,
бисерът на всеки феномен
е дълбоко скътан под земята
в извора на родовия ген.

Георги Ревов

БОЛКА

Препуска пак сърцето ми към къщи,
а болката в душата ми пълзи…
Небето даже сякаш ми се мръщи.
И тежко дишат старите лози…
Земята е напукана отдавна.
Мълчат изсъхнали стърнища и върби,
а някъде – оттатък хоризонта,
зората свири с хиляди тръби.
Кирпичената къща зад баира
едва стои на своите нозе.
И падат керемидите със трясък,
че няма кой греда да закове…
Че няма кой вратата да отвори
и седне пак под старата асма,
там, дето само с вятъра говори
пресъхналата дядова чешма…
Затуй сега отново ме прегръща
не времето със поглед на врабче,
а болката по дядовата къща,
преди като сълза да изтече…

Людмил Симеонов

ЕЛЕГИЯ ЗА БЪЛГАРИЯ

Заминаха чедата ти, пропъдени,
повлечени от мътния въртоп.
Но аз оставам тук. И тук ще бъде
последният ми дъх. И моят гроб.
Завинаги при тебе ще остана.
Все някой трябва да те утеши
за твоите несправедливи рани,
за хилядите стъпкани души,
за кръста, който търпеливо носиш,
за твоите покруси и беди...
И ще кънти докрай у мен въпросът
кой този жребий зъл ти отреди –
чедата ти да бъдат тук излишни,
преглътнали горчивия си хал,
и само твойте белоцветни вишни
да ронят дебеляновска печал?

Книга с афоризми на Мая Цекова ... See MoreSee Less